В друг свят, тя...

В сини дрешки

с копчета вместо очи

с мисли, сладки, разноцветни,безгрешни

с усмивка широка, с ореол от лъчи....

По-безгрешна от всякога,

Тази кукла измислена...е цяла загадка...

Всичко в нея изглежда е мъртво

Копчета скриват сивите дупки дълбоки

В този свят с главата обърнат

Тя се среща с други кукли самотни.

И по-безгрешна от всякога,

Си остава загадка...

Черна котка с опашка я гали

Плъхче на нейното рамо катери се пак

Сънува че в кладенец пада и дави се

Но събужда се, все някак.

Безгрешна отново, с копчета примигва невинно

И щастлива изглежда привидно...

Опашати джуджета я пазят

Зайчета в ръцете й спят

Змиички в крата й лазят

Звезди по рамената й падат, горят...

Безгрешна до край, остава си тя

Със сини дрешки, с крила на гърба

Но без да знае, усеща сама...

Колко измамно е всичко това....

Паднал ангел

Не мога да обичам всеки ден, колкото и да опитвам. Добротата не намирам понякога. Знам, че е в мен. Там си е. Подсъзнателно съм добра. Подсъзнателно правя всякакви компромиси. Най-вече със себе си. По малко с другите. И все пак добротата е и за другите. Вярвам, че когато съм добра към себе си, когато намирам сили да се обичам, се влюбвам и в другите...

Напоследък съм паднал ангел, крилете ми увехнаха и се откършиха от мен. Не съм ги погребала още. Казват ми, че ще поникнат други. Казват ми и аз кротко им вярвам. Падналите ангели могат да бъдат много кротки макар че в повечето случаи не са. Понякога полудяват от мъка по крилата си и почват да крещят, да буйстват, да причиняват болка...

Истината е, че едва ли непрекъснато можем да летим. Уморим ли се само за миг, падаме. И се научаваме да вървим, да стъпваме по земята, да мълчим, да не говорим за „небесни неща”, да се правим ( когато се случват около нас) ,че не ни засягат, че никога не е било...

Но падналият ангел трудно забравя за летенето. Само се прави, че не му пука. Че свиква с вървенето. Вътрешно, той си остава добър, влюбчив и доверчив. Истината е, че макар и на Земята и осакатен, всеки ден си представя как лети. За секунда време дори...се чувства щастлив. Не само споменът го крепи, а и всичко ангелско, което се кани да направи като му пораснат отново крила...

А те растат...с всяка изминала година със сантиметър. Вече са бебета – крила. Няма как да полетиш с тях, нито да ги видиш...Но усещането е там. Усещането, че си жив. Че един ден ти е писано да полетиш...И да видиш небесните чудеса, на които си се радвал преди време...

Паднал ангел, със залепено лице на прозореца, съзерцава отиващия си ден и мечтае за своите „непораснали” криле....

Мила

Бъчва с вино

Глава втора

Новелата на Мила не вървеше. Не написа и ред след като реши да я пише. Героинята й изглеждаше твърде статична и неинтересна. Непрекъснато я виждаше в съзнанието си като намусена и незадоволена госпожица, която мрази всички мъже и въпреки това може да се влюби за секунди, само ако се появи обект. Историята заприлича на сапунен сериал и тя престана да пише. Истината е, че след последната й раздяла, с поредната „любов”, Мила реши, че вината вероятно не е само в нея. Може би има само една любов каза си тя. Може би или се примиряваме с някакво нейно копие, съвсем несполучливо, или в един момент просто спираме да си мислим за нея. И дори спираме да очакваме нещо да се случи. Казват, че тогава се случвало. Като спреш да се надяваш...

Тогава се появи Ангел. Мила се запозна с него на едно събиране, на което изобщо не искаше да ходи. Среща на хора, с които отдавна не се бе виждала. Работеше в електронна медия, обличаше се елегантно. Имаше прекрасни сини очи, които се замечтаваха за момент, в тях грейваше палаво пламъче и изгасваше веднага...

Ангел не беше типът мъж, по който си падаше Мила. Той не предизвикваше, не си придаваше вид, че разбира от всичко. Беше спокоен и уравновесен, забавен и искрен. Нямаше никакво тайнство в него. Мила си каза, че не може да съществува подобно спокойствие. Това плашеше. Ангел беше приключил дългогодишна връзка преди повече от две години и не даваше признаци да опита отново с някоя друга жена. Живееше сам в двустаен апартамент в приличен квартал на София. Возеше се в градския транспорт, ходеше на театър, работеше много, смееше се от сърце...

Мила почувства нужда да го вижда всеки ден. Неопределено усещане за близост се установи между тях. Той рядко пропускаше да й се обади и все пак никога не досаждаше с прекалено внимание. Тя беше. Той беше.

- Ух, че си бавна – подсмърчаше той до нея. Отиваха на театър. Бе ужасно студено, а тя влачеше малките си крачета, обути във високи обувки на токчета. Бе пъхнала замръзналата си длан в джоба му.

- И ще помислят, че сме гаджета, ако ни видят как си ме хванала...

- Спокойно, шу. По-скоро ще те вземат за брат ми...

- Да, ако си боядисам косата черна...

Тя се засмя. Обичаше да го чувства до себе си. Безпричинно. Не искаше да мисли за него като за мъж. Да го кръщава с имена. Да го облича в амбиции за бъдеще. Той беше „шу”. Някой, който утре няма да е до нея. Някой, който обаче сега е до нея и с когото крачи по шосето със замръзнала длан в джоба му...

Очите й се просълзиха от финала на „Любовни писма”. Ръцете я заболяха от пляскане. Той се усмихваше до нея, тихичък и безпричинно очарователен. Като малък ангел...

- Спиралата ти се размаза...- или почти като ангел.

- Шу...не е ли прекрасно?

- Прекрасно е, шу. Но няма как да стане. Кой луд би обичал една жена тридесет години, само чрез писма...

Вървяха самички хванати под ръка по тъмните, зимни алеи. Мила изпитваше огромно неопределено щастие. Обичаше да ходи на театър. Беше до мозъка на костите си сантиментална.

- Шу, възможно е...аз бих обичала.

- Би ли обичала? ...Любовта не е само празни думи и купчина хартия…Шу...любовта е като бъчва с вино...

- Ама, че сравнение...Обичам, когато сравняваш смешно.

Бяха стигнали до ъгъла, където се разделяха. За миг Мила се представи, набутана в бъчва пълна до половината с вино. Представи си как пляска с ръце и крещи. Иска да излезе от там, а ароматът я успокоява постепенно...Отказва се и заспива в кацата.

- Бррр, ама че е студено, шу...- Потрепери тя. Гушна го и след едно кратко „чао” му обърна гръб.

Ангел проследи за миг мъничкия силует на забързана жена. Усмихна се. Беше му приятно с Мила. Не й го беше казал. Тя се бе появила неочаквано в живота му. Като коледно чудо. И не искаше да разваля идеята за Мила. Може би се страхуваше изобщо от идеите, от факта, че спират да бъдат идеи, когато започнеш да мислиш непрекъснато за тях...Той не желаеше да мисли за Мила...

Бъчва с вино. Как го бе казал...

Любовна бенка

Любовната бенка на врата ми...Чрез теб открих, че я има. Ако не я беше целувал всяка вечер за лека нощ, щях ли да разбера, че съществува? Ако не беше ми казал, че е там...

Колко ли скрити тайни има по мен още, които ти не успя да разгадаеш? Понякога се питам какво лошо има в това някой да знае повече за теб, отколкото ти самия? Твоето прекрасно любовно огледало, в което всеки ден изглеждаш различно...

Иначе сякаш се оглеждаш в матово стъкло. Всеки ден по-трудно се разпознаваш. И бенките изчезват една по една. Ако няма кой да ги преоткрива любовно и непрекъснато, те изчезват...Питам се, ако счупиш твоето любовно огледало, колко години ще носиш прокобата? Колко бенки ще потънат в забрава?

Остава ми да си спомням. Да мечтая. Да вярвам, че е още там, отзад на врата, точно под рошавите къдрици...И че някой любовно ще я преоткрие отново...

Ангел Хранител

Хубаво щеше да е, ако си имахме по един такъв…И да знаем, че всеки ден може да му се помолим, да е до нас, когато имаме нужда, да ни спасява, когато сме на ръба…

Или да ни оставя на бюрото всяка сутрин, преди да дойдем на работа по едно усмихната бележка с надпис „Красив ден”…или шоколадче, или чаша кафе, нарисувана с боички…А може би дори една мидичка в най-студения ден, за да си спомним за лятото… Някой, който е забравил да мисли стандартно и ежедневно, който не анализира твърде дълго, а действа спонтанно и безусловно. Някой, който иска да те направи щастлив без да се изтъква, да се опита да те усмихне, дори когато ти е най-мъчно…Това са ангелите.

Можем го и ние всъщност. Даже всеки ден, ако поискаме. Не само по празниците. Не само като сме отпочинали, задоволени, наядени, изслушани, нагушкани и нацелувани. Можем го, просто защото нищо не струва…да бъдеш добър. Достатъчно е да се довериш. Да отвориш душата си. Да приемаш другите като малки твои Аз-ове. А те са такива. С мислите си, желанията, страховете си…Всеки един от тях някога си бил ти и пак ще бъдеш. Не правиш ли добро на себе си, когато си добър с другите?

Няма ли да мине модата на изтънчения егоизъм, глупавата егоцентричност и мнителността? Представям си как след време, дори и без причина, ще започнем да носим маски на лицата си, за да се предпазим един от друг, от заразителната нежност, от емоционалността, от чувството на грижовност, което можем да изпитаме един към друг…

Питам се, няма ли след време да си плащаме на килограм (или грам) за всяко проявено внимание, да събираме в чашка сълзите, да гушкаме и целуваме, засичайки продължителността…Питам се колко ангелско ще ни остане след време? След всичко, което ни предстои? След всичко, с което трябва да се борим?

Ангел Хранител…Всеки го може, все още.

Au soleil

Прозрачни води със сребърни сияния по тях. Спяща сутрин, топло кафе и филия с масло. Нищо различно. Може би поне не за теб. Малко по-различно за тях. По уморените им усмивки можеш да прочетеш, че е било хубаво, че е било за първи път така...и тя съвсем тихичко обяснява на момичето, което сервира кафето, че „съпругът й” вече е поръчал. А иначе нищо особено. Една празнична вечер, обреди, в които вече никой не вярва, ядене и пиене, с които се прекалява, няколко разплакани роднини, няколко счупени токчета...

И защо да хвърлям ориз зад младоженците – пита се тя, докато отработва движението в стил „английската кралица”? И защо пък така треперят пръстчетата докато се опитва да натика няколко стръка здравец в сватбеното менче? Не се жени тя, все пак...

Някаква си традиция. Някакви условности. Да си в бяло, да риташ менчето, да пиеш от виното, което ти подават, да се целувате като крещят „Горчиво”, да хвърляш букета точно в ръцете на най-добрата си приятелка, за да не ти се разсърди, да стоиш усмихната по време на цялата фотосесия по голи рамена, при нула градуса...Чак да ти се стори досадно.

И все пак...Не беше ли тя, още от мъничка, която заставаше с булото на майка си пред огледалото, като тайничко се беше покачила на едно столче преди това, за да го открадне от най-горното чекмедже на гардероба...Същата малка буба, чиято открадната булчинска рокля се влачеше по пода, а дантелените цветенца изпопадваха издайнически и тя после ги събираше в ръчички с надеждата, че може да ги залепи...Едва ли е минавало през главата й тогава, че булчинската рокля отдавна е изиграла ролята си и стои в последното чекмедже на гардероба, защото просто вече никой няма нужда от нея...

Годините си минават, а тя все още тайничко се възхищава на белите рокли. Просто защото е жена, защото се вълнува, защото някога е вярвала,че облечена в бялата рокля, прилича на принцеса. Принцесите се обличат в бели рокли, когато са срещнали принца...

Годините си минават, осъзнава, че изобщо не иска да е принцеса, но продължава да търси принца...Някъде под слънцето. Някъде над прозрачните води на реката, някъде на някое корабче, някъде в друго време, той може би я чака. И в това може да бъде сигурна.

Връщайки се към ежедневието, ще запази спомена за едни зачервени бузи, за една бяла рокля и разплакани очи, нещо малко по-сладникаво, нещо малко по-празнично, нещо по-принцеско...като хубав сън, който си сънувала с огледало под възглавницата...

Младост

Малко и нищо в теб се събира

Капчица дъжд по гладка повърхност

Вулканче в душата ти и лава извира

Все гониш, все тая трескавост, все тая задъханост...

Кръв или слънце в тебе кипи?

Море от въпроси, гняв и усилие някакво...

И какво търсят отново тези очи?

Пътища много, изходи всякакви...

Изгрев кървав, есенен хлад,

В сърцето ти чувства от всякъде,

Подправени с мъничко страх....

Късметче

Чудна работа. Казаха, че ще има 60 минути музика без реклами, а попаднах точно на рекламите. Или пък вчера…Реших, че няма да вали, а какво се случи- просто заваля. Изглежда нямам много късмет. Все попадам там, където не е трябвало да бъда…

И не че не мога да изчакам да минат рекламите, или да спре да вали…Не е това.

Но не може ли поне веднъж да съм късметлийка? Не можело.

После, дали щеше да ми е толкова интересно, ако всичко се случваше така, както го искам? В крайна сметка, това, че е било друго, не значи, че е било ненужно. Истината е, че ние „не-късметлийките” много бързо се учим. На всичко. И най-вече на едно – да чакаме „късметчето”…

Ех, да понякога много се бави. И сме много нетърпеливи. Заблуждаваме се, че е дошло, защото ни е омръзнало да го чакаме. Понякога сами си причиняваме болка…Нищо, изтърпяваме. Нека боли. Опитът учи.

Учи на това, че красивите неща стават веднага, или никога не се случват. Че любовта е да намериш и съхраниш „съкровището”, че „ късметчето” има само едно лице, а не няколко стотин…Учи ни да събуждаме усмивката си и разпалва пламъчето в очите ни всеки път, когато се докоснем до щастието…

Днес е денят на усмивката. И за мой късмет, само тя ми е останала :)

Камикадзе

Камикадзета луди са косите ми черни

Две непокорници бледи са моите длани

А очите, два огъня, страстни, неверни

Но цялата обич и нежност в тях са събрани

Топло и влажно е тялото твое

Задушаваща, жадувана прегръдка на мъж

Все едно ми е дали ти си героя

В тази прегръдка силно ме дръж...

И пак в дъжд от целувки ти изкъпи ме

Облечи ме със себе си само

И от спомена болен ти избави ме

Приюти това сърце изиграно...

Камикадзета луди, тези къдрици те галят

Две непокорни ръце те събуждат от сън

Два огъня стоплят, изгарят,

Нима все още ти се излиза навън?

Всичко усещам

"Ces petits gestes que l'on partageait
Qui comblaient tes silences et leurs secrets
Tu ne savais pas qu'un beau jour tout disparaît
Tous ces instants de nous que tu défais
Ce passé qui s'accroche entre toi et moi pour nous effacer"

9:00 сутринта. Прибрах се преди минути в къщи. По познатия път. Съвсем сама, някак уморена от споделения сън...Или несподеления. Не мога да знам. Всичко усещам. По ъгълчета на очите ми се е събрала умората от седмицата, от тази нощ, от тези сутришни стъпки към дома. Към малкия дом. Всичко усещам. Есенния хлад, който ме прегръща, за да ми припомни, че всичко е наред. Или ще бъде. Кафето, което пия бавно докато съзерцавам спящата детска площадка зад блока. Усещам умореното си сърце, което бие спокойно. Опитвам се да запомня тази сутрин, защото колкото и да е еднаква с други някои, повече никога няма да се повтори и никога няма да я усещам пак такава. Улавям нюансите, запазвам спомена за една кратка, сънлива целувка, за една кратка топла прегръдка...Нищо друго няма нужда да помня. Другото е еднакво. Проблемите, страха, въпросите, съмненията, вечното преследване на невъзможни неща, вечният стремеж да промениш, да пречупиш през собствената си призма...познатото разочарование от това, че не си успял...Липсата и тя е с теб. Липсата по загубеното, по неосъщественото, по любовта...

Любовта. Тя не се събира в едно „обичам те”, нито в едно „липсваш ми”. Но и те са там. Тя е като ябълка. Трябва да узрее, за да е вкусна. Тя събужда глада. Желанието да имаш, да я консумираш...а може никога да не узрее, защото сте я изяли преждевременно...Както се случва често. И какво от това? Важното е да усещаш. Всичко усещам. Тъгата по неузрялата ябълка, носталгията по онова зеленото, с възкисел вкус, което горчи на езика ти и въпреки това не спираш да вкусваш. После остава само възкиселият вкус, който ти напомня да не ядеш неузрели ябълки...

9:31. От половин час пиша само глупости. Чудя се защо го правя. Заради писането. Заради многото в мен, които никога не заспиват и искат всичко да усетят, за тези феички всичко е възможно, многоцветно, преодолимо, вечно...Те не ме оставят на мира, блъскат се в горкото ми тяло и се мъчат да избягат...Бедните затворнички. Стойте си там! Моля се никога да не изчезвате. Знам, че ви е тясно...Но без вас ще спра да усещам. А не мога да живея по друг начин. Не мога да бъда безразлична, нито „ледена”, аз не съм рутина и никога няма да бъда. От усещането се страда. От страданието се твори...А творенето осмисля.

09:41 Ето за това пиша. Ето за това не спя. Опитвам се да задържа усещанията си. Да ги претворя. И да стигна до ябълката. Без вкуса на която, просто не мога....

Тенджера на заден план

Има някои интересни малки моменти в живота ни, които ни се случват, за да ни помогнат да преосмислим онези големите, за които просто не се говори....

Например Той да си събере нещата в голям, син (скъсан при това) сак и ти да му подадеш тенджерата, която сте купили заедно, за да я прибере в него. Почти като да прибереш сто и двадесет спомена в дървен и грозен шкаф в мозъчната си кутия...И малко по-трудно.

А целувката? Например да забрави да те целуне някоя сутрин за „добро утро” и да спре да го прави изобщо, защото е минало времето за тези „сантименталности”. Почти като да престане да ти се радва, защото си „малко” остаряла...или много и вече не си толкова интересна...

Всъщност, няма нужда да отдаваме толкова много внимание на тези моменти. В крайна сметка, няма как да попречим на отчуждението да се настани между нас...Ако поискаме можем да загубим за секунди онова, което години наред сме градили. Просто като забравим, или като се правим на забравили...

Понякога не разбираме веднага, че нещо не е наред. Осъзнаваме след време, че ако „онзи път бях постъпил така”...днес „щеше...” В това отекващо „щеше” се крие ужасната ирония на всичко, което правим. Изглежда няма смисъл... Да, няма смисъл в малките моменти, а въпреки това безумно мечтаем да се върнем назад, за да ги изживеем различно, да ги променим или на всяка цена да ги заличим, за да не умре „голямото”, което ни осмисля...

Например, докато подаваш тенджерата, ръката да застине във въздуха, а после да я върнеш на масата. Не защото ти е скъпа, а защото онзи, който яростно тъпче нещата си в синия, скъсан сак, отчаяно иска да му обърнеш внимание, да го спреш, да връхлетиш върху него, да дръпнеш сака с думите „Нека да сготвя нещо в тенджерата, а?” ...

Или пък, по пътя за работа да се сетиш, че си забравил сутришната целувка, да забиеш спирачка и да се върнеш обратно. А тя да усети по сънените си устни гузната ти съвест...и да се усмихне.

И това са малки моменти...Да, никак не е лесно да се възползваш от тях всеки път. Понякога „тенджерата” е най-малкият ви проблем, понякога „раздялата” и „отчуждението” просто се случват...

Но в повечето случаи не сме ли ние виновните за „умрялата” любов?

А е било необходимо само да сготвиш нещо във вашата тенджера...

Мила

Приказно

Глава първа

Мила се връщаше от работа. В автобуса беше пусто, но тя го беше предпочела. Заради дъжда. Тихичък, ухаещ на есен, привечерен дъжд. Имаше нещо приказно в това привечерно стенание на умиращите по стъклото капки. Някаква прекрасна меланхолия на отиващия си ден. Никакви угризения в душата й. Днес се бе смяла много с колежките от отдела. Днес мина бързо. Но сега не бързаше. Чувстваше се приятно изморена. И въпреки това не можеше да заспи. На следващата спирка се качи мъж и седна на седалката срещу нея.

И тогава я погледна. Сините му очи се спряха за кратко и след това се загледаха навън през мокрите стъкла. Тя позволи на този внезапен поглед да проникне в нея. „Внезапното” я накара да се усмихне. Тези очи бяха красиви. Той беше чаровен. По устните му също пробяга усмивка. Погледите им бяха пофлиртували само за миг и бяха доставили удоволствие на телата. За това се усмихваха. На ум вече бяха преживели хиляди пъти този момент и му бяха измислили даже продължение. Той слиза, тя хуква след него. Двамата се прегръщат в мокри обятия и следва топла, дълбока целувка. После изчезват в някоя приказна страна, там където няма телефони, факсове, улици, хора и коли...а само море от страст и любов....

Е, та...животът е хубав. И двамата слизат, но на две различни спирки. Вече са пораснали. Зад тази синева сигурно се крият хиляди скрити емоции, за които тя дори не би могла да подозира. Може да има две, три или пет приятелки, да си ляга в два през нощта след поредната доза дрога, да живее на ръба на всичко, защото е авантюрист, да обича на сила някоя много красива, но глупава жена...може да е гей, а може и да лъже, че е гей. Истината е, че тя никога няма да слезе с него. А и не е нужно...И двамата знаят, че ако бяха на петнадесет, дори нямаше да се забележат, защото щяха да се качили в автобуса, за да отидат при някой скъп човек. И нямаше да се връщат от работа. И нямаше дори да флиртуват безмълвно, защото нямаше да им е ясно как се случва.

Най-накрая Мила заключи, че няма нищо лошо в това, че мечтите и приказките не се сбъдват. Ако се сбъдваха дали щяхме наистина да усетим щастие? Ако всичко се случваше по безумно приказен начин, нямаше ли да сме някакви измислени герои, затворени в рамки, презадоволени, невиждащи по далеч от носовете си?

Мила не искаше да бъде затворена в рамка. От месец си имаше нов приятел и понякога й се случваше да жадува да е приказна. Тогава си казваше, че няма смисъл, че иска точно това, което е. Не искаше да вярва сляпо в него. Днес няма как да повярва.

Спяха заедно. Смееше се с него. Искаше да го чува. Искаше да го има за себе си. Като малко момиченце понякога се инатеше, че иска „принц”. Но всъщност, отново като малко момиченце, се захласваше по идеята за един Зоран с всичките му чаровни грешки и не-грешки...И знаеше, че не бива да се заблуждава. Че любовта е измамна. Че никой всъщност вече не е готов да я обича безумно, всеотдайно и безусловно. Всеки си пази гърба и очаква някакво „огромно” предателство, тъй като връзките винаги се разпадат (опитът ни е научил). И сме толкова страхливи, че се държим сериозно и въздържано, без твърде много емоции...нали не е приказка?

Очаквайки баналната развръзка, се страхуваме повече от това да ни обичат, отколкото от това да ни предадат...

Всъщност Мила не искаше да мисли за любов тази вечер... Стоеше на ръба на някаква идея, която напираше да се разлее от нея. В един момент се сети колко много трябва да благодари на Провидението, че я има. Че е жива. Че може да флиртува с очи, че може да се вземе за приказна. Че може да си тръгне и да се върне. Да се страхува от любов и да обича от страх да не остане сама. И още толкова много безумие се е скрил в този неин прекрасен живот, че самата мисъл за това може да я разплаче...

Прибра се късно у дома. Отвори прозорците и миризмата на дъжд докосна сетивата й. Запали си свещ и седна пред компютъра. Идеята беше в главата й. Трябваше да я изрази, трябваше да я напише, да я има пред очите си, за да може да я разбере.

„Ще разкажа това дълбокото, трудно изразимото, тъмното, мечтаното, неуловимото, ще пиша докато мога, ще обичам с думи...нима не е любов всяка дума? Нима някой може да я погуби, забрани, нарани? Дори и неразбрана, тя ще докосне...С всяка дума, аз ще се приближавам към онова, за което си мечтая...”

И така Мила реши да пише новела. Кръсти героинята си Милена....

Отново тя

По стъпки, оставени в пясъка
По думи прошепнати в мрака
По въздишка от душата изтръгната
Ще се върне при мен...все някога

Ще бъде ли бясна и луда,
Ще прощава ли в миг, заслепена
В слова и заблуди,
Ще заспивам ли пак до смърт уморена?

От пепелта на умряла надежда
От дълбините на разрушения свят
Ще намери пътя, изглежда
Сред бурени тъжни и нощния хлад...

Не искам да знам колко е вечна
Нито пък колко сърца е разбила
Моята душа е отдавна обречена
И в нея гнездо тя си е свила...

И без думи излишни тя се познава
По нежния дъх на забрава
И на моите устни изгрява
Всеки път, когато ти ги целуваш...

Като 16-годишна...

Да, наистина, вече не съм на 16...Не вярвам сляпо в любовта ( защото, когато бяхме на 16 години ние наистина вярвахме в нея), не съм толкова естествена днес, когато винаги мога да изглеждам пред другите такава, каквато ме искат.Рядко ще ме чуеш да се смея лудо или да плача безспир...Опитвам се да запазя за себе си всяко разочарование, всяка малка болка, всяка "безумна емоция", за да се предпазя. Днес аз знам цената на всяка "неадекватна" авантюра...

И точно за това, поисках да се върна назад. Пожелах да си спомня лудите нощи, дългия път, който води нявсякъде, високите скорости, страстните целувки, безсънието, бясното препускане към удоволствието и разбрах...Не, не искам пак да съм на 16.

Искам да съм точно на 23. Искам да мога да назова с име всяка болка, всяка мъничка радост...Всъщност, нямам нужда да се връщам назад, за да се почувствам отново влюбена, безрасъдна и пълноценна...Детето в мен никога не е изчезвало, никога не е пораствало достатъчно. Няма и да порасне. Не искай това от мен.

Няма да спра да се възхищавам, да обожавам и да благодаря на всичко красиво около мен, че го има...Не мога да престана да вярвам на хората, да пея фалшиво, когато ми се пее, да бъркам посоките, за да е "по-забавно", да играя билярд по моя начин, да танцувам, когато ми се танцува, да научавам, да общувам, да чувствам, да обичам...

Възрастта е без значение...Важно е какво даваш от себе си на секундите, на минутите, на времето...Важно е какво ти носи всяка емоция, колко щастлив или нещастен те прави. Колко запълнена е онази празнина, от която се страхуваме. Мислиш, че като ми се правиш на зрял си по-истински? Мислиш, че от тук нататък ни предстои единствено да гоним амбиции и мечти? Нима не ти се иска понякога и ти да се почувстваш шеснадесет годишен вместо да им се възхищаваш? Нима днешните младежи съзнават наистина колко е хубаво, че са на шеснадесет, докато се наливат с некачествен алкохол и бързат да качат разголените си снимки в сайтовете за запознанства?

Да, не съм на 16 и никога повече няма да бъда...Това не ми пречи да се събуждам щастлива, това не ми пречи да се раздавам и да изпитвам удоволствие от всичко, което правя...Не ми пречи да възбуждам, да предизвиквам, да вдъхновявам, да бъда на колкото си поискам...Дори и на 16, ако ми хрумне...

Мила в страната на чудесата

Истинско
Глава шеста

Зоран й предложи да се върне при него "за през лятото". Няколко пъти на ден й се обаждаше и тя мълчеше в телефонната слушалка, докато той упорито я убеждаваше, че няма какво да губят. Даже напротив, щяха да прекарат едно незабравимо лято, сгушени един в друг, както доброто старо време. Само че доброто старо време бе далеч, далеч зад гърба на Мила и тя чувстваше с цялото си същество, че никога пак няма да е толкова "сгушена" до него, толкова "окрилена", колкото е била. Знаеше, че назад се връщат само слабите, а тя отказваше да играе тази глупава роля. Всичките й приятели бяха сигурни, че ще се поддаде на изкушението, твърдяха, че от любов към Зоран е способна на поредица от унижения, да стигне до никъде и дълго, дълго да страда. Всички бяха убедени, че няма да може да устои на Зоран и те отново щяха да вървят ръка за ръка, един до друг, с идеята за една замръзнала реалност, с идеята, че утре никога не идва и че няма самолети, разстояния и раздяла...
Мила се опитваше да бъде силна. Научи се да отказва обажданията му, да минава по улиците, по които са се разхождали някога без да бърза, слушаше многократно тяхната песен, за да й омръзне, за да я почувства банална, каквато всъщност си беше...Опита се да го направи "обикновен" в съзнанието си, за да може да преживее мисълта, че е толкова близо до нея, а всъщност толкова далечен.
Най-накрая разбра, че силата на един човек е в това да признае слабостта си, а не да я крие. Да застане лице в лице с нея и да се опита да я разбере и надмогне. Заради това, а може би и в името на любовта, Мила прие да се срещне със Зоран...

Беше прекрасен есенен ден. Тя вървеше бавно към парка, мястото, избрано от тях за срещите им. Премисляше какво ще му каже, как ще го гледа, къде ще отидат. Искаше да изглежда спокойна и сериозна. А сърцето й тупкаше неистово в гърдите, нещастен затворник на едно страхливо тяло...Пое дълбоко дъх и продължи напред. Беше й се обадил преди минути, за да й каже, че е пристигнал на мястото й я чака. Звучеше весело, по-скоро уверено и небрежно, сякаш между тях нищо не се бе случило...Сякаш не бе минала цяла година от последния път, когато се бяха видяли. Тя не можеше да забрави изражението на лицето му, докато й хвърляше последен поглед, едно незнайно "обичам те", едно пълно с болка " до виждане" и нищо друго. После изчезна от погледа й. Бе останала сама на летището, сама сред хиляди заминаващи и разделящи се други, сама с разплакани очи и невиждаща на къде върви.
Онова малко момиченце тогава, днес бе вече една малка жена. Толкова влюбена тя никога нямаше да бъде, но може би и никога нямаше да я боли толкова много. Искаше да му покаже, че вече е господар на себе си, че няма "да умира" заради него, че няма да следва чуждите амбиции и "да погребва своите", че няма никога повече да хленчи и да агонизира заради една необяснима емоция, каквато е любовта...

Той беше застанал с гръб към нея. Тя забави крачка. В миг си помисли да се обърне и да избяга, да не се срещат. В миг осъзна, че няма какво да си кажат и че дори и да имат, тя едва ли ще има сили да говори. Стоеше нерешително на едно място, не смееше да пресече на другия тротоар. Тогава той се обърна и я видя. Тръгна към нея. Всички шансове за бягство бяха изгубени. Съдбата се приближаваше със спокойни, отмерени крачки към нея. И тя изпита онази неосъзната омраза към всички мъже заради лекотата, с която обичат, влюбват и разлюбват. Заради това ужасно самочувствие, че могат да се справят с чувствата, че могат "да преживеят жената с главно Ж" , спазвайки едно единствено правило "което не ни убива, ни прави по-силни". Зоран беше красив. Когато се прибилижи съвсем към нея, тя успя да прочете в потъмнелите му от емоцията очи, някакво скрито безпокойство и копнеж по отдавна изгубеното. Наведе се и я целуна. Тя се дръпна лекичко назад, опитвайки се да разсъждава трезво. Не се получи. Зоран й беше предал с тази целувка безпокойствието си и онзи мълчалив копнеж и сега се усмихваше победоносно.
- Красива си.
- А ти си нагъл. - смръщи вежди тя и тръгна забързано напред. Той я последва, хващайки ръката й.
- Мила...къде се разбърза, имам нужда да те нагушкам. Толкова отдавна не съм те гушкал...
- По дяволите, аз да не съм плюшено мече - тросна се тя. Той се засмя.
- Къде отиваме? - попита я, като рязко я дръпна към себе си. Лицата им се доближиха. Същите тези лица, които хиляди пъти се бяха срещали за целувка...Кожата й настръхна. Секунди я деляха от това лице, секунди терзание...Очите му се усмихваха тъжно. Освободи я от прегръдката си.
- Мила...
- Зоран...
- Няма връщане назад, така ли Мила...поне за малко? - прошепна той тихо. Тя тръгна. Връщане назад. Беше го чула хиляда пъти, това клиширано "назад" и се смееше лудо на всички онези, които твърдяха, че никога не са го правили, на онези "силните", "уместните", "реалните", които не бяха загубили ценното си време да анализират, да страдат, да се надяват...На онези, които се биеха в гърдите, че "живеят за мига". Може би живееха по-щастливи, но дали изобщо някога бяха обичали?
Внезапно тя се успокои. Някакво напрежение се беше свлякло от тялото й. И разбра, че вече няма какво да губи, че нейнате доза горчивина отдавна е изпита и не й остава друго освен да се раздели с всички негативи.
- Зоран, хайде да се поразходим, искаш ли?
- Искам...

Хванаха се за ръце и завървяха един до друг. Беше реално. Зоран я чувстваше до себе си и съзнаваше, че я бе загубил завинаги. Можеше да я има за ден, за нощ, ала никога повече нямаше да е неговата Мила, защото незнайно как и незнайно кога...тя го беше "преживяла". Прегърна я през раменете и целуна косите й. "Малка моя, как се обърка животът..."- помисли си тъжно. "Малък мой, вече всичко е наред"- помисли си тя. И времето наистина бе спряло, вървяха без посока по същите онези улици, които бяха запомнили лудите им целувки, минаваха покрай същите сгради, покрай същите магазинчета...Зоран й разказваше как се справя с работата, какво е постигнал и Мила го поздравяваше за успехите. Някога нямаше да си говорят за това. Когато си влюбен никога не ти остава време да разговаряш...Сега беше различно.

Докато се връщаше към дома, Мила усещаше как излиза от дълбок сън. Там в онзи свят на илюзии и болка, сега цареше абсолютната хармония. Някаква тънка, невидима нишка се беше скъсала завинаги, нишката, която я свързваше с миналата любов...Мила бе оставила Зоран в страната на чудесата.

-Край на втора част-

Влюбена

И когато отново започваш да виждаш цветовете, то е като връщане към себе си...Различно е. Няма как да е същото. Той не си ти. И няма как да бъде. Но той събужда отново усмивката ми. Дракочето в мен за първи път от много време насам плаче от щастие. Той е виновен. До доказване на противното. Простичко е. Няма да му давам име, защото няма смисъл. Утре същата тази емоция ще е само хубав спомен. Само усещането на наслада е важно в момента, утре ще заключа дракончето. Утре ще съм по-невлюбена отвсякога, утре ще ме застигне дълбокото усещане, че е минало твърде много време и че искам повече от това, което имам. Като всеки път. До доказване на противното, разбира се.Няма да мисля. Няма да си спомням. На мен ми стига отново да се усмихвам. На мен ми стига отново да повярвам. Защото винаги мога отново да пострадам за миналото. Всеки път, когато си пожелая ще се връщам към спомена за теб, за да "страдам". Нищо не ми струва да бъда тъжна...Но и нищо днес не ме спира да бъда щастлива и да...влюбена. До доказване на противното, разбира се...Влюбена в друг. Не съм и предполагала, че може да го бъде. Но всякакви чудеса се случвали...

Влюбена.

Мила в страната на чудесата

Писмо до Зоран

Глава пета

„Не мога да те забравя, разбира се...Понякога ми се иска да си поговоря с теб съвсем искрено, да си те имам само за един кратък миг, за да ти кажа...как за нищо не съжалявам. Не, не съжалявам, Зоран. За нищо. Трудно ми е без теб. Трудно ми е да разпозная любовта. Мисля си, че повече никога няма да е това, което е било с теб и се страхувам...Кой не се страхува?

Но ти ми даде много през тези години. Имах най-прекрасните мигове, най-истинските сълзи и най-звънкия смях. Научи ме да вярвам в теб. Научи ме да мисля за теб. Излекува ме от дълбоко вкоренения ми егоизъм. Благодаря ти за това. Искам да го знаеш. Искам да знаеш колко много си направил за мен. Мое вдъхновение, щях ли да пиша това писмо сега, ако не беше ти? Щях ли да намирам думи за любов? Щях ли да имам спомени?

Благодаря ти. За всичкото щастие, което ме остави да отмъкна от теб. За болката, която ме движи и осмисля. За дългия път, който трябваше да извървя, за да стигна до тук. Не, не съжалявам. Моля се да съм оставила нещо и на теб. Моля се да съм те научила на „онези три неща” , които винаги трябва да носиш в себе си – вяра в хората, вяра в себе си и стремеж към любов. Носиш ли ги?

Не ги забравяй, миличък. Не се изгубвай. Помни на какво съм те научила. И продължавай да вървиш напред. Където и да си...с когото и да си. Не забравяй...

Иначе, мило...всичко друго много ме съмнява. Пари? За какво ти са? Можеш ли да си купиш щастие с пари? Донякъде...а любов? Съмнявам се. Къща? Дом? Дом се прави с двама. Пожелавам ти да Я срещнеш. Да бъде до теб и в твоя дом. Да ражда децата ти...защото само това има значение. Да е до теб. Пожелавам ти да си щастлив. Наистина. И си обещавам, че няма да страдам повече за теб.

Защото хубавото предстои. Банална съм и сигурно пак се заблуждавам, но на какво друго да се надявам, мило? Да те срещна отново? Ами ако заболи повече? Ако вече я няма...любовта? Нима ще мога да я понеса преобразена, развенчана, облечена с „някакви далечни спомени” ? Не, не искам да те виждам отново. Не искам да разбирам нищо повече. Не искам да те връщам. Не искам да се връщам. Не искам да съжалявам, точно сега, когато няма за какво да съжалявам. Трудно ми е. Трудно ми е да издържа на това изкушение. Да знам, че си толкова близо до мен, а да не мога да те докосна и видя...

Това е. Животът. Като френско звукосъчетание. С много символи- един прост звук. Това е с нас. Това беше. Не съжалявай и ти. Не можеш да се върнеш. Няма как да промениш. Нас. Но себе си можеш. И да не допускаш никога повече да загубиш онова, в което вярваш. Ако вярваш наистина.

Това е. Повече няма да ти пиша. Не трябва. Ти си знаеш. В моето сърце винаги ще има едно шкафче запазено за теб, пълно с обич и нежност...

Моя, голяма бивша любов, не съжалявам...Не съжалявай и ти.

Мила”

Мила в страната на чудесата

Блясък в очите

Четвърта глава

Мила стоеше на бара с чаша „ Кървава Мери” в ръцете си и се питаше кой пореден й беше този коктейл. Празнуваше двадесет и шестия си рожден ден, в малка компания приятели, единият от които беше на работа зад бара и се опитваше да я вразумява.

- Мила, стига се налива де ...Хайде върви при другите, че имам работа, скъпа...

- Ех, че си скучен...

Мила проследи с досада големия му гръб и се нацупи. Беше й замаяно. И все пак пагубно вкусна Кървавата Мери. Отпи бавно и се опита да фокусира масата в дъното, където веселите приятели бяха забравили заради кого са дошли. Тя не им се сърдеше. Радваше се, че всеки бе намерил време за нея...или за себе си. Все тая. Върна се към пиенето с въздишка и установи, че е сама. Всички бяха по двойки. Ама, че е загубена пияница! Опита се да пусне някоя друга сълза за себе си в тъмното, но не успя. Вместо нея, последва хриптящо хихикане. Беше пияна. Пак. Но този път заради рождения си ден. Имаше повод, разбира се. Не е отчаяна. Леко докосване прекъсна пиянското й вдъхновение. Обърна се и видя Камен. Сърцето й леко подскочи сякаш след миг до него щеше да застане Зоран. Камен се усмихваше весело. Беше облечен в черна риза и дънки, лек мъжки парфюм погъделичка ноздрите й. Беше очарователен.

- Мила, радвам се, че те виждам...- провикна се той. Беше почти невъзможно да се чуват. Очите му хвърляха към нея дяволити, любопитни пламъчета сякаш искаше да каже: „Бас ловя, че се питаш дали знам нещо за него.” Мила отговори на усмивката му с предизвикателно „наздраве” и голяма глътка червеникава течност. Той я изучаваше. Осъзнаваше колко е уязвима и нещо в него тържествуваше, някакво мрачно задоволство, че любовта е няма, че е едно голямо, сбръчкано нещо, което можеш да захвърлиш като пожълтяла хартийка. В кошчето. Поръча й пореден коктейл и се загледа в тънките пръсти, които се вкопчиха в стъкленото, хладно тяло на чашата. Колко още можеш да се държиш, Мила? В миг го обзе странно безпокойство, че тя прекалява с алкохола. Нещо като прокрадващ се дълг към един обичан приятел. Внезапно Мила се смъкна от щъркела и тръгна към изхода със залитаща походка. Той въздъхна и я последва...

***

- По дяволите, малката...колко си пияна. – изръмжа Камен, докато се опитваше да я поддържа и в същото време да отключва външната врата. Беше се изпотил от усилията да се справи и с двете неща едновременно. Накрая взе решение. Остави я покорно да седне на пода и почти да се размаже, а той отключи вратата. После я взе на ръце и я понесе към спалнята. Тялото й тежеше, едната й ръка се люшкаше безжизнено напред-назад като махало. Беше като мъртва. Постави я внимателно на леглото и въздъхна. Страхотно се беше набутал с тази случайна среща. Но всичко се бе случило толкова внезапно. Тя беше почти избягала от бара. Самотница. Хлапачка. Той негодуваше. Метна върху нея едно одеяло и отиде в хола, където пусна телевизора. Съблече ризата си и се просна на дивана изморено. Най-глупавато беше, че Камен имаше една информация, която можеше да подлуди жената в спалнята му и се разкъсваше от противоречиви чувства. Зоран щеше да лети за България след десет дена и да остане може би около месец тук. Идеята, че е прибрал бившата му „жена” у дома си, мъртво пияна и съвсем беззащитна му носеше някакво странна емоция, смес от злоба и безпокойство. Всъщност какво имаше да се случи? Щеше да си поспи, да се събуди и да си отиде...Той се изправи и отиде да си налее чаша водка. Пусна две кубчета лед и отиде на терасата. Навън градът спеше, уморен от пиянстване и цинизъм, под сбръчкано, дъждовно небе. Лек хлад погали голите му гърди. Тя стоеше зад гърба му. Обърна се бавно и се усмихна загрижено.

- Бързо се съвземаш или всичкото по пътя е било театър...

- Ох, ужасно съжалявам – измрънка тя. Лицето й бе бледо и измъчено. Черни кръгове вече се бяха образували след кратката пиянска дрямка. Той й посочи едни сгъваем стол и промълви.

- Ще ти направя една освежителна напитка. Седни там, че едва се държиш на краката си. Ще ти стане много лошо след малко.

- Аз...по-добре да тръгвам. Някак си не ...не бива ...да ...съм...

- Спокойно – засмя се той – Аз си лягам късно. Не ме притесняваш изобщо. Утре е неделя. Ще почиваме. Хайде, Мила...седни си. Аз идвам след миг.

Тя се настани на стола и се отпусна. Чувстваше как започва да й се гади, но съвсем лекичко. Може би щеше да се размине от пълното унижение. Нямаше представа какво се бе случило точно. Смътно си спомняше едно и също движение. Надигане на чаша. Ама, че е глупава. Колко е глупава.

- Ето и спасителната отвара. Може да ти се доповръща повече, но тъкмо ще се освободиш от всичко, което си погълнала...

- Оу, тогава няма да го пия – каза кисело тя

- От мен ли се притесняваш? – иронично се захили той, като остави чашата до нея. Настани се на един друг стол с продължителна въздишка. Потърка очи и се обърна към нея.

- Как си?

- Зле...Мисля, че много ме е срам...

- Ще ти мине. Случва се. На рожден ден какво друго да правиш?

- Аха...и все пак ме е срам.

- Ох, Мила...Сякаш не съм те виждал пияна? Не се познаваме от вчера...

- Никога не си ме носил...ти...

- Винаги има първи път, нали така?

Тя замълча. Почувства се съвсем отмаляла. Спокойният нощен полъх прочисти запушените й от цигарен дим гърди. Облегна глава назад и се загледа в мрачното небе. Черните й коси се разпиляха по раменете й. Камен си помисли, че е наистина красива. Тъжна, но красива. Помисли си, че ако се разплаче няма да го понесе и ще я нагруби. За щастие, тя не се разплака. Това го учуди. С любопитство се взираше в заоблените контури на лицето й, тежките къдрици, голите колена, малките лакирани пръстчета на краката й. Спомни си, че последния път, когато беше с жена беше преди по-малко от месец. За последен път с Мая, която не го поздравява вече като се видят на работа. Малко прекали с нея...

Протегна ръка и леко докосна рамото й. Тя подскочи като ужилена и излезе от вцепенението си.

- Съжалявам, не исках да те уплаша. Просто така замлъкна...- оправда се той. Тя го стрелна гневно с очи и направи опит да се изправи, но пак се строполи на стола, защото имаше чувството, че ще припадне. Лицето й бе по-бледо от платно.

- Няма да стане с мен – процеди ядно тя

- Ха...не съм се и опитвал даже – ядосано натърти той. Чувстваше се обиден от това „няма да стане с мен”. Защо пък да не стане с нея. Не си ли го търсеше на онзи бар? Какво се прави на недостъпна? Надуто, малко, нацупено създание!

- Помислих си, че проявяваш загриженост към мен – продължи тя със същия горделив тон. Той отпи от водката си и се засмя злобно. Цялата горчивина на съществуването му се отприщи в дива омраза към тази жена-недостъпна.

- Аз проявявам изключителна загриженост към теб, нещо с което не могат да се гордеят приятелите ти от бара...или беше сама тази вечер?!

Червени петънца изникнаха в края на бузите й. Тя беше ядосана.

- Никога не съм те харесвала – промълви внезапно тя

- Предполагах го. Ревнуваше Зоран от мен. От това, че предпочита да пие бира с мен отколкото да прави любов с теб...Напълно те разбирам. Сексът е важно нещо.

- Вулгарен надут нихилист! Тръгвам си на мига! – тя скочи яростно и усети как краката й се подкосяват. Въздух не й достигаше и имаше чувството, че всичко танцува в кръг около нея. Той я прихвана през кръста въпреки нейните напразни усилия да го отблъсне. Останаха така в минутна прегръдка докато успее да преодолее кризата.

- Искам да си ходя – прошепна тя след малко. Той отмести един кичур коса, който се беше залепил за лицето му и я постави отново на стола.

- По-добре да останеш тук за през нощта. Въпреки омразата ти към мен.

- Не те мразя, по дяволите...- процеди през зъби тя – Съжалявам те...

- Ай, ти не се отказваш лесно. – захили се той. Имаше нещо ужасяващо привличащо в това момиче. Нещо, което го караше да я мрази и обожава в същото време...Искаше да я грабне отново в прегръдките си, да я задуши в тях, да я нарани и да опита онова сладостно чувство да я пречупи, да я има, сломена, разлюбена от Зоран, огорчена и предадена на животинската страст да бъде притежавана...

- Какво имаш в предвид – попита след миг тя, посъвзела се.

- Още го обичаш. Толкова много, че сега ако се появи пред теб, ще се хвърлиш в краката му...

- Това не е любов, което описваш – хладно каза тя. – Не бих се унижила толкова...

- Смешна си – захили се той – Мисля, че откакто сте се разделили не си спирала да се унижаваш. А отричането ти е поредното унижение...

- Много ти е забавно – раздразнено каза тя, отклонявайки погледа си от него.

- Защо да не ми е? Все едно гледам колумбийски сериал...И ти си страдащата Химена...ха!

- Отвратителен си – прошепна тя – изобщо обичал ли си някога?

- Мисля, че не – сериозно каза той и после още по-сериозно добави – Но за всеки случай съм готов да се влюбя в теб, ако забравиш Зоран.

- Повече от отвратителен си...

Той доближи лицето си до нейното. Лъхна го миризма на спирт. И все пак изгаряше от желание да целуне тези безкръвни, свити устни...До болка. Тя се дръпна назад с презрителна усмивка.

- Сигурно ще ти направи голямо удоволствие ако преспя с теб.

- Огромно при това. Дори няма да кажа на Зоран като го видя след десет дни.

Това беше. Презрението отстъпи място на уплахата й. Кулата бе победоносно превзета. Тя не можа да скрие дълбокия страх, болката, радостта и надеждата, които се изписаха на лицето й при произнасянето на неговите думи. Той почти можеше да чуе ударите на сърцето й, усещаше превъзбуденото й тяло и цялата спотаена емоция в миг изскочила от дълбините на най-скритото в нея. Бузите й горяха.

- Нещо замлъкна, скъпа...

- Извикай ми такси, ако обичаш...- прошепна тя безпомощно

- Веднага...- небрежно се съгласи той.

Минути след това нея вече я нямаше. Беше се облегнал на парапета на терасата с лице към прозореца на спалнята си. В тъмното стъкло виждаше себе си с чаша в ръка. Опита се да се засмее и да прогони усещането на тъга, което го бе завладяло след нейното внезапно тръгване. Повтаряше си каква е „окачалка” , докато изтупваше чаршафа. После тъгата просто го завладя...и докато гледаше глупаво отражението си в стъклото си пожела и него да го обичат така, както Мила бе обичала Зоран...

Не е нищо особено...

Не е нищо особено. Една четворка се мъдри зад факултетен номер. А краката ти се подкосяват и пътят до нея е едно вълнуващо изкачване към Спокойствието. Спокойствие за кратко, спокойствие ефимерно и смешно на фона на всичко, което предстои да се ти се случи.

Не е нищо особено. Една бакалавърска степен повече. А сърцето ти ще изскочи от гърдите, бие лудо и си спомняш как по прашните коридори насядали първокурсници преживяват колективно трепета от предстоящия изпит...Няколко наведени детски глави, в които препускат образи на средновековни рицари, гонещи морфологични структури...

Не е нищо особено. Няколко пъти „честито”. А очите ти се пълнят със сълзи, защото другите знаят колко важно е било това за теб – да завършиш, оценят твоя труд и упорство и нито за миг не са спирали да вярват, че ще се справиш. Може би утре няма да си спомнят за теб, дори ти самият ще забравиш как и какво си изкарал...

Не е нищо особено. Изглежда. Ала на фона на разбитите мечти, на изгубената любов, отчаянието, бягството, сълзите...да завършиш, е едно Особено щастие. Там, в лоното на скръбта се отваря тунелче. Виждаш, че личната борба, това е да продължиш напред, дори без смисъл. Да вярваш, че детето в теб жадно за знания и движение, ще победи „наранения възрастен”. Да искаш да знаеш, за да се обогатяваш, а не за да си пръв. Да си благодарен на съвършенството, което си имал честта да видиш и да чуеш. Да си останал докрай верен на принципите си...Това е да се бориш. За себе си. За правото да бъдеш щастлив...

Вкусно

Вкусно било, казваш...Няма как да не е. Това сладостно-горчиво усещане, което гъделичка езика ти. И си склонен да си представиш други хиляди сладко-горчиви усещания, но се съсредоточваш върху това. Умението да се съсредоточваш наистина е важно, за да изживееш пълноценно насладата да вкусваш...

Например, кафето си рано сутрин. Да не си помисли друго? Говоря ти за кафето, което утре ще изпия в ранни зори, за да се събудя. Ще пропусна да го пия на терасата, защото сега я ремонтират, „изолират я”. И докато „вкусвам” и се отдавам на аромата, няма да си мисля какво правиш ти.

Или например вечер...Докато пия студената бира на бара и горчивото на малки глътки влиза в мен, ще се отдам точно и само на нея, на бирата...И няма да се питам случайно дали и ти „вкусваш” в момента и колко горчива е тя.

Ще разчитам на това, че ти е хубаво. Иска ми се да вярвам, че магията я няма и че двамата изпихме горчивото на нашата младост. Не искам да знам, а да вярвам, че си продължил напред.

На същите места, със същите навици, със същата нежност как правиш компания на онази, с която „вкусвате” сладостта на живота...когато почувствам твоето щастие, може би...ще спра да тъгувам и аз.

Мила в страната на чудесата

Когато сърцето говори...

Глава трета

Много е трудно. Мила мисли цяла сутрин как да му каже. Представя си погледа му, разочарован, обиден...Тя няма сили да го направи и все пак няма връщане назад. Ако продължават да се виждат, един ден ще го боли повече, ще страда както тя страда по Зоран. Пие кафето си на терасата. Навън летният дъжд е измил праха по алеята. Детската площадка, несъбудена и пуста, прилича на нейната душа. Лили я посъветва да следва сърцето си. Същото онова, нещастното и изтерзаното, което неведнъж я бе предавало. Как да постъпи, сърце?

Никога не бе обещавала на Светлозар да бъде до него. И все пак нали тя бе му казала веднъж в пиянска наслада „обичам те”? Нали тя му бе позволила да влезе в нейния свят, да порови в душата й, да се запознае със страховете й. А не е ли тя същата, която целува почти всяка вечер неговите устни, която се отдава безмълвно на силата му? Кого да слуша тогава? Сърцето? Ах, нима?

Мила, трябва да призная, че няма да ти е лесно. Всеки сам носи отговорност за това, което е допуснал да се случи или не. Страхливците и непукистите ще избягат, но ти не бива да бягаш от отговорност. Трябва да обясниш „защо няма да се получи” след като на теория се получава.

Всъщност, Мила не прави разлика между теорията и практиката. Има чувството, че всичко е като на филм и може да връща лентата непрекъснато назад. И да се учи от грешките, които е направила. За жалост, мила, няма как да превъртиш. Назад се връщат тези, които рядко вървят напред.

И така. Отново раздяла. По-малко болезнена и все пак раздяла. Очите й се пълнят със сълзи. Той почуква нервно по масата и не сваля поглед от нея. Чувства се унизен и предаден. Мълчи.

- Не може да е истина, нали? – пита след миг съвсем тихичко.

- Не мога повече...

- Не можеш какво? – доближава се до нея и се опитва да я прегърне, тя се отдръпва.

- Не мога да бъда друга.

- Бъди себе си...

- Това правя...

- Сега чак...Това е много добре, доста зряло, мисля. Поздравявам те.

Той е ядосан. На себе си. Ядосва се, че му пука. Ядосва се, че Мила е толкова заблудена, ядосва се на Зоран, когото не познава и когото искрено не понася. И в крайна сметка какво иска тя? Какво е имала по-малко с него, което Зоран е успявал да й даде. Как продължава да го обича при условие, че е постъпил така с нея? Светлозар не разбира женската природа. За поред път се убеждава колко са...глупави. Мила ти си глупава. Иска да й го каже. Но го премълчава. Продължава да се взира в разплаканите й очи, в черните къдрави коси, в малките ръце, които преди дни са докосвали кожата му. Опитва се да я разбере, но вместо това започва да я мрази.

- И сега...какво? Ще ми кажеш, че искаш да си останем само приятели? Кажи ми само защо плачеш? Ти не ме обичаш...

- Ще ми липсваш...

- Кое, Мила, кое ще ти липсва? Защо не спреш...от тези баналности става още по-тежко.

- Съжалявам...

- Не, недей...Просто го забрави. Той те дърпа назад. Бягаш от себе си заради него. Ти си друга, когато мислиш за него, защото няма как да бъдеш истинска, като живееш в миналото. Няма как да се разбереш. Няма как да почувстваш себе си отново...

- Слънце...

- Спри да плачеш, моля те...- той сложи ръката си върху нейната. Тя беше навела глава. Една сълзичка капна на масата. Не, не преиграва. На нея й е мъчно. Тя плаче за себе си. За това, което й предстои, за следващите връзки, които „няма да се получават„ , за бягствата , за самотата. Мила не страда за Светлозар. Тя вижда, че той е силен. Знае, че всеки влюбен мъж, утре ще е по-влюбен от всякога...в друга. Че скръбта, както и радостта им са много по-практични и имат срок на годност. Всичко може би се дължи на мъжкото его и войнствената им природа, която ги кара да приемат всяка загуба като предизвикателство. И така. Сърце, добре ли се справи? Мила се връща сама към къщи. Върви бавничко. За къде да бърза? Опитва се разсъждава над това, което се случи. Опитва се да изглежда спокойна и убедителна. Да върви с високо вдигната глава. „ Ще си напиша на челото, че съм свободна” – опитва се да се шегува на ум. Опитва се да забрави за устните, които е целувала и които няма повече да опита. Опитва се да забрави за себе си, да, тя твърди, че е силна. Твърди, че не се страхува и смята, че е постъпила по-добре. Иска й се да вярва, че е така. Ситни капчици падат по-голите й рамене. Тя продължава да върви без да знае на къде отива.

„Искам да намериш щастието си, Мила” – спомня си какво й каза той, докато я прегръщаше за раздяла. Беше заровил лице в косите й. В един миг и за първи път, тя почувства, че е истинска. Да, може и да е прав. Може би трябва да спре да мисли за Зоран, може би трябва да забрави за всичко и да се пусне по течението...Може би, но няма да е с него, няма да е сега. За първи път видя светлинка в тунела. Докато го усещаше в прегръдките си, тя осъзна, че всичко е много простичко. Че за любов не се мисли, не се говори...Че в момента, в който започнеш да си мислиш, че го обичаш, ти най-малко го обичаш. Когато „трябва” да бъдеш щастлив е пред това да „искаш” да бъдеш, значи не става въпрос за любов...

снимка: Ивелина Валентинова

Ах, този град на липи и поети...

Градът на липите. Моят град. Липсва ми. Искам пак да усетя онова спокойствие, онази хармония и идея за безвремие, което настъпва в душата ми всеки път като се прибирам. Няма нищо общо с нито едно мое усещане...това да се прибереш. Щастието да слезеш от автобуса и онези няколко минути до дома, през които спираш да мислиш за всичко, от което се страхуваш. Спираш се за секунди под цъфналата липа, затваряш очи...У дома си.

Този в град, в който се влюбвах и никога не разлюбвах...В този град на топлите майчини прегръдки, на отделеното внимание, на няколкото позволените часове на специално отношение...В този град, в който си само споделен и никога анонимен, там където всяка улица върви право напред...Там, където няма как да се изгубиш. Там, където пролетта и лятото те приветстват с „добре дошъл” ...

Да, признавам, пристрастна съм. Да, признавам, лирична съм. Да, признавам, всеки български град заслужава да се пише за него...

И все пак, тъкмо защото си е моят роден, днес му посвещавам моите мисли...

Стара Загора, прибирам се...