сряда, 26 май 2010 г.

Мила


Недоизказано

Глава осма

„ – Прекалено често го казваш...Просто така, като сутришен лаф”

„ – Ами то е сутришен лаф, не мога да не ти го кажа, напира ми на устните...и после излиза...като дихание...”

„ – Не го чувствам като дихание, а като заповедно наклонение...”

„ – От кога пък стана на „ти” с граматиката?”

„ – От както те познавам. Принуждаваш ме да я прилагам стриктно.”

„ – Принуждавам те да ми казваш, че ме обичаш?”

„ – Да. Като ми го натякваш постоянно. Обичам те тук, обичам те там, обичам те дори когато ми идва да те халосам. Ама, тая дума за нищо я нямаш!”

„ – Зоран, безсрамник такъв! Аз ти казвам, че те обичам, а ти ме изкарваш деспот! Никой не те кара да ми отвръщаш. И без друго те обичам за двама.”

„ – Думите са само думи. На мен ми стига да те погледна, за да разбера, че ме обичаш...Нима толкова рядко се вглеждаш в мен, за да ме принуждаваш да ти говоря, когато не ми се говори?”




Мила се усмихна при спомена за тяхната първа кавга. Беше му се сърдила цяла седмица.В началото чувстваше, че е предадена. Девойката в нея се бунтуваше, а младата жена вече се заливаше от смях. Това си беше първото му истинско признание в любов. След като цяла седмица безуспешно се бе опитвала да измъкне едно „и аз” от него след многобройните досадни, провлачени и разгневени „обичам те”, той просто й призна. Разбира се, по нетрадиционен начин. Както само той умееше. Съгласи се, отричайки. Скара й се. Тя се разсърди и пет дена го държа без вест и кост. Само от кокетство. Истината бе изтръгната и цялото й женско тържествуваше. Жената обича понякога да изнасилва търпението на мъжа и изпитва такава прекрасна наслада, че с право са я изгонили от Рая.

Сега след толкова години, след раздялата й със Зоран, тя се опитваше да разбере смисъла на това да чуваме „обичам те”. Ангел й го бе повтарял толкова дълго, че тя наистина бе свикнала с думите дотолкова, че й приличаха на поздрав. „Обичам те, хайде да обядваме”, „обичам те, хайде да спим”, „обичам те, яденето ще изгори”, „пак ли си облякла тази сива рокля, не ти отива, обичам те”. Днес бе тръгнала към апартамента с намерението най-сетне да му отвърне на поздрава. Цяла седмица беше се опитвала да се пребори с липсата по него и след като той не се обади никакъв, се реши. Ще проговаря. Ще трябва да му го каже.

Вървеше забързано между хората. Стъпваше уверено на черните си обувки на токчета. Тясната пола й създаваше дискомфорт и тя се питаше защо се е облякла като на съдебно заседание. В крайна сметка става въпрос за собственото й щастие и за някакви си две думи. Колко по-трудни неща е трябвало да изрече. Като „сбогом” например. Но май не е до думите. А какво се крие зад тях. Когато беше малка, Мила си мислеше, че всичко идва с думите, с изричането. Вярваше, че не е необходимо време или повод, за да ги изрече. Просто си ги казва. В крайна сметка онази любов от тогава не носи същия заряд. Онази със Зоран бе наивна и бурна, страстна и неразбрана.Тя дойде на време. Раздели я безболезнено с детството. По детски каза „обичам те”, по детски настояваше да й отвърнат. По детски се раздели с любовта. Онази със Зоран бе неопетнена. Непорочна. Вечна. Никога нямаше да е същата. Просто защото беше първата.

С времето, с опита, Мила спря да вярва в думите. Всеки може да ти каже всичко. Истината на другия не винаги е твоята истина. Възможно е понякога дори да се самозалъгваме с благородната цел, да не нараним някого. И тогава...не е любов. Нищо всъщност не може да бъде любов, ако не вярваш в него. На Мила й бе трудно да повярва. Но онзи ден в парка, тя бе сразена от чистото, непотиснато, недоизказано разочарование на Ангел. И именно тази дълбока, болезнена недоизказаност я бе изтръгнала от тежкия сън на забравата. Отворила очи за първи път от толкова време, Мила бе открила любовта. Беше се случило случайно. Като всички хубави неща.

Бе репетирала дълго време пред огледалото репликата. Две думи, ама как да звучат тържествено и достоверно? Може да й се разтрепери брадичката от вълнение и да излезе като мучене. Или пък да й пресъхне гърлото, да се изпоти и да заприлича на ученичка изкарана на дъската да разказва урока по история. Ужасно глупаво е да се опитваш да изразиш нещо, което не разбираш. Тези думи ги бе казвала на човек, с който мислеше, че ще остарее. Тогава наистина имаха тежест, смисъл, носеха някакъв скрит обет за вярност, надежда за бъдеще. Днес Мила не искаше да мисли за бъдещето. Ангел беше ангел. Изникнал от някъде, беше я подслонил под крилото си, но колко дълго щеше да обитава земята? Нима не бързаше да спаси някой друг? Не изчезват ли винаги всички скъпи същества? Трябва ли да им даваме обет за вярност при условие, че рано или късно ще се разделим с тях?

Сърцето й щеше да се пръсне в гърдите. Трети етаж...Обичам те...Четвърти етаж...Аз те...Пети етаж...Дойдох,защото....Шести. Бинго. Шестица от лотарията и перфектното изречение: „ Дойдох, защото те обичам”. Пфу, че дълго.

Пръстите й натиснаха звънеца и оставиха мимолетен пръстов отпечатък. Като на местопрестъпление. Почака минута две. Тихи стъпки. Превъртане на ключ. Мила задържа за секунди дъха си...

Едно кръгло, намусено лице се показа иззад вратата. Имаше сините очи на Ангел, но с вирнато носле и къдрава коса, дълга до раменете. Последва сух въпрос.

- Кого търсите?

- Ъъ...Ами аз...дойдох – не, това е друга фраза – ъъ...Ангел?

- Ми...Няма го. Аз съм сестра му.

- Ъхъ...Ами той...

- Замина.

- Замина...- дълга пауза, в която любопитното кръгло лице премина във фаза на раздразнение. Не му беше удобно иззад вратата. Мила стоеше сразена, без да знае какво да отвърне. В ума й се въртеше само едно изречение...”Дойдох, защото не мога без теб”...


неделя, 23 май 2010 г.

"Бог пътува винаги инкогнито"

„Най-съществените неща понякога остават най-незабелязани”

Лоран Гуниел „Бог пътува винаги инкогнито”

Един френски автор с една определено заинтригуваща книга разплаква очите ми тази сутрин. Авторът е Лоран Гуниел, а романът е „Бог пътува винаги инкогнито”, заглавие може би твърде дълго за иначе изчистения и динамичен стил на френския писател и психолог.

Представете си да ви писне от съществуването. Да сте намирали смисъл единствено в гаджето, което ви е изоставило преди ден, без видима причина. Да сте на ръба на всичко във вашия живот, на ръба на...Айфеловта кула с една едничка мисъл – Как да се отървете от този никакъв живот, като „безболезнено” разбиете глава в паважа. Представихте ли си?

Мислено се убиваме сигурно по няколко пъти на ден. Робуваме на страховете си от мързел. Знаем, че е малко по-трудно да им се противопоставим и предпочитаме да им служим. Леността е завладяла мозъците ни, навлекли сме черните одежди на враждебността, фалша и песимизма за да придобиваме материални изгоди, привидно мотивирани от несъществуващ стремеж към спокойствие.

„Ние сме промяната, която искаме да видим в света”

Ганди

Примирявайки се, ние губим от очарованието на живота. Приемайки всичко за даденост или за липса на шанс, ние пропиляваме времето, което ни е дадено, за да „раждаме” шансове за себе си и за другите. Да намерим уважението към самите себе си и да го утвърдим пред другите е първата стъпка към личностния успех.

Но личностният успех не бива да се превръща в самоцел, стремежът към самоутвърждаване е съпроводен с грижа към другите и с търсенето на връзките с тях. Ние не живеем сами за себе си. Намираме се в непрекъсната взаимовръзка с околните, а любовта ни към самите нас трябва да се развива в любов към другите.

С неоспоримо майсторство, Гуниел ни въвлича в едно приключение, в което финалната точка е началото на нашата история. История, която звучи правдоподобно само ако успеем да повярваме в нея.

събота, 22 май 2010 г.

Пак ме няма тук


Сбърках ли като повярвах в нас?

Щастлива ли без тебе бях?

В съня като не дочувах твоя глас

Изпитвах ли отново онзи глупав страх?


Беше ли с мен, не зная

С мен ли си сега, когато любиш ме

Дали стоиш на прага на безкрая

Или просто губиш ме?


Пясъчен часовник си счупил снощи

Върху мойто тяло пясъка разпръскваш,

И целуваш нежно без да знаеш още

Че пак ме няма тук...


Времето преследва ме, изпуснато

От твоите ръце подгонено

И всичко онова пропуснато

Изчезва по тялото със спомена...


Пак ме няма тук.

неделя, 2 май 2010 г.

Мила


В галерията

Глава седма

- Странно...- Мила любопитно се взря в платното пред себе си. Черна котка бе седнала в скута на бременна жена, а жената нежно беше свела очи към кадифените й уши. В дъното на експозицията се виждаше отворен прозорец, в рамката на който се подаваше пълна, страшна луна. Леки тръпки преминаха по тялото на Мила и тя затърси с очи Ангел. Той се бе спрял пред друго платно, с ръце на кръста като продавач на зелки. Тя се усмихна и го приближи.

- Шу...

- Да, сладка...- обърна се към нея той. Тя прочете в погледа му същото неразбиране, каквото имаше в главата й преди малко. Изложбата беше странна и малко мрачна...

- Малко е тежка за моя вкус – промълви той, улавяйки ръката й. Застанаха пред друго платно. Друга черна котка ближеше раната на дясната си лапа.

- Май обича котки...- засмя се Мила. Той й хвърли палав поглед. Обожаваше да я гледа как се съсредоточава за миг и след това не измисля нищо. За секунди изглеждаше толкова сериозна...и зряла. За секунди. Това беше чарът й. Зад сериозното и замислено изражение, можеше да се усети онова игриво детско пламъче, заради което я беше обикнал.

- Какво ще правим сега, прекрасна?

- Ще ядем. Китайско.

- Само това ли измисли? Можеше да кажеш – „Ще отидем на ресторант да изпием една чаша прекрасно червено вино и да дискутираме произведенията на изкуството, които видяхме преди малко.”

- Добре, все едно съм го казала, но може ли да хапнем китайско?

- Можем ли?

- Можем.

Хванати за ръка Мила и Ангел тръгнаха по една алея в парка. Китайският ресторант щеше да почака. Решиха да се насладят на пролетния ден. Докато Мила мислеше за бременната жена с черната котка, Ангел се опитваше да формулира едно от желанията си на ум, за да може да й го представи в най-добрата светлина. Мисълта не му даваше мира цяла седмица. Тайно наблюдаваше всяка черта на лицето й, търсейки потвърждение на решението си. Мила си оставаше загадка. Прекарваха по-голямата част от свободното си време заедно. Тя спеше почти всяка вечер при него. Беше й купил специален дървен шкаф, където да държи всичките кремове, лосиони и козметични продукти, за които всъщност забравяше още щом се появеше на вратата. Напоследък бе станала много нежна, събуждаше го с целувка и заспиваше с усмивка. През някои вечери беше по-неспокойна, но все по-често се сгушваше до него, търсейки в съня си неговата закрила. Беше ли време да рискува с нея? Толкова време се примиряваше със спомените й. Не беше ли настъпил моментът да създават свои? Не искаше да се примирява повече с положението си на временна спирка. Може би не беше това, но тя все още си запазваше правото да се дистанцира всеки път, когато се опитваше да измъкне от нея едно глупаво „обичам те”. Толкова ли е трудно да го каже? То е на устните й всеки път. Трепери нежно по ъгълчетата на устата, а после затихва в кротка целувка...И не че имаше значение дали го казва. По-важното е, че той виждаше тази страхлива любов в тъмния покой на очите й. Може би не толкова уверена, както някога със Зоран, но все така неустоима. Докато си мислеше за това Ангел си играеше с пръстите на ръката й. Беше време...

- Мила...

- Да?

- Имам едно предложение – започна престорено разсеян той. Тя обърна любопитни очи към него. За миг си помисли, че цялата пролет се вля във вените му. Обичаше я.

- Искаш ли да се преместиш при мен? Да живееш с мен...

Тя се спря. Пусна ръката му. В широко отворените й очи имаше повече гняв, че й развалят спокойствието, отколкото страх или ужас. Нещо в реакцията й го накара да потрепери.

- Ееее, ама какво те прихваща? – отрони се от устните й накрая

- Какво ме прихваща? – повтори бавно той. Идваше му да й плесне един шамар, но не го направи. Потърка брадичка и потърси с очи скамейка, където да поседне. Нещо в него беше преминало границата на търпението. Нещо в него водеше безмилостна война. А тя стоеше с глупаво изражение на лицето, подобно на онази котка с разкрачени крака, ближеща кървавата си рана.

- Мисля да се прибирам...- твърдо каза той след миг. Тя отвори уста да каже нещо, но той вече й беше обърнал гръб със сухото „лека вечер”.

После остана сама. В парк пълен с деца и майки. Дори само ако се беше обърнал за миг, Мила щеше да го последва, но тази ужасна гордост в него я отблъсна. Той не й даде възможност дори да помисли. Какво очакваше да му каже? Да се хвърли в прегръдките му и да почне да крещи от радост все едно е спечелила от лотарията. Защо е толкова самонадеян? Не може ли да остави нещата да се случват вместо всеки път да ги насилва по този глуповат начин...

Мина през магазина и си купи бира. Беше единственото, което можа да да измисли. Поколеба се дали да му се обади, но после се отказа. Като му се обади...Какво? Какво да му каже? Че е постъпил ужасно нечестно, обмисляйки това зад гърба й. Какво толкова лошо, че не живеят заедно? Тъкмо не си омръзват, не се карат, не страдат...Прекарват си чудесно. Даже повече от чудесно. Идеално беше. Защо пък беше?

Тя облегна глава на възглавницата и се загледа в залязващото слънце. Замисли се. Обича ли го? Какво означава да го обича? Опита се да си спомни какво е било със Зоран. Не успя. От него беше останало само тъгата, на дъното на душата й. Страхът от края. Той също й махаше с ръчичка. Но любовта...Нея не можеше да я сравнява. Не можеше да търси отговор в миналото си. Нямаше да намери. Времето беше променило всичко. Беше я променило...

И така го осъзна. Осъзна, че го обича. Различно. Но го обича. Беше станало без да го иска. На шега. Отново. Реши да си поиграе с него и се оказа обратното. Тя се почеса зад ухото и отпи от бирата бавно. Учудената й душа се отвори внезапно. И веднага след това дойде липсата по него. Какво ли прави сега? Обикаля ли нервно из апартамента? Сигурно е бесен. По неговия си непохватен начин. Внезапна тръпка премина по тялото й. Може да е от пролетта. Може би се заблуждава. Той е най-добрият й приятел...Сега като разбере, че е влюбена в него, дали няма да свърши всичко? Сега ако признае на целия свят, че се е излекувала, дали няма да се разболее отново? Ами Зоран? Какво стана със Зоран?