вторник, 23 март 2010 г.

Вторник


Любовта била отговорът...така пеят Morandi. И някак се успокоявам. Кой знае, наистина може и да е там отговорът на всичко. И за това го търсим цял живот. А като си отговорим, вече ни няма.

Тогава какво? Какво е по-важно от любовта? Много други неща. Вярвам си. Търсенето е по-важно. И очакването. Тръпката. Опитът. Вярвам си...

Какво, трябва ли да се отказваме от мечтите си? Трябва ли да захвърляме розовите очила? Да страдаме? Да страдаме?

Не...По-важно е да се борим. Да търсим. Трескаво и непрестанно. Всекидневно да се променяме. Да се променяме. Според нас. А не според другите.

Да, прав си. Нямаме право да се примиряваме. Да мрънкаме. Да си измисляме. Да се заблуждаваме. Накрая -да се приспособяваме. Имаме право да живеем. На мига. Не утре. Не в събота. И не във вторник. Мразя вторниците. Всъщност. Мразя ги!

Мразя всички графици. И паузи. Нямаме нужда от тях. Стига ни работното време. Стига ни липсата по близките. Стига ни всичко. Всички цифри са ни предостатъчни!

Излиза ми се. Искам да ме изкъпе пролетният дъжд. Безбройни капчици да докосват моето тяло. Топло безгрижие да ме целуне. Искам да спра да гледам календара и да пресмятам...кога ще дойде другият месец...

Сега ми харесва. Нямам отговор за нищо. Но търся. И ми е хубаво, по дяволите! Не ме е страх. Нямам време за губене обаче. Нямам време да се залъгвам. Точно това спирам да го правя. Част от моето безгрижие. Ти трябва да си част от моето безгрижие, капките дъжд по тялото ми, а не да си снегът, който ме затрупва. Не ме задушавай...Аз нямам нужда от зимен сън, защото просто не съм мечка. Ех, ако бях...Щях да те оставя да ме погалиш по козината. Ама не съм.

Жена съм. Будна съм дори, когато спя. И как ми е хубаво...С широко отворено сърце, вярвам, търся и обичам...

Нямам време за друго...

сряда, 17 март 2010 г.

За черните котки



Тя просто ми мина пътя. Мина и застана пред мен, накипрена и лъскава, ококорена в мрака. И аз се наведох. Взех я в ръце. И черните котки се гушкат. И те имат нужда да ги вземеш в ръце. Нищо, че са минали през пътя ти и вещаят нещастие.

Не че бях щастлива. И даже да си призная, зарадвах се като я видях, че се спря. Не очаквах да се върне след злодеянието, което направи. Пък и те са много диви – уличните, черни котки...

Мила котко, мислех си за приспособяването, когато ми пресече пътя. За това как искам безумно много да не ми пука. Да не ми пука, че ми липсва. Че ми липсваше, дори когато не го познавах...Да не мисля за очите, за гласа, за ръцете...за нежността. Да не ме е грижа. Да не трупам спомени. И най-вече да нямам очаквания. Очакванията са гадно нещо. Не ми трябват, котко. Къде се гушиш в мен? Аз не мога да си те взема. Ти ще ми донесеш нещастие. Ама че се търкулна тази сълза...

Не се страхувам да ме обичат. Напротив. Винаги съм искала само това. Да ме обичат. Да ме почувстват близка. Да ме мислят. Мечтая си как някой ден, някога...ще мислят за мен, повече отколкото аз за тях...за хората. Не се страхувам. Да не мислиш, че ми е лесно да се приспособявам? Никак. Опитвам се. Опитвам се. Но не се получава. Явно само се опитвам да се правя на силна. На безразлична, на „на-мен-ми-е-все-тая”. Истината е, че ако можех да гушна теб, вместо тази тъпичка котка, щях да го направя. Ако можех да повървя с теб в тази хладна, звездна нощ...щях. И никак нямаше да ме е страх.

Въобще не ми вярвай на позите. Те не са за теб. За мен са. Да се гледам в огледалото и да избухвам в смях. Аз не съм такава. Наистина. Не искам да се приспособявам към теб. Защото няма да съм аз. Пак се търкулна тази сълза. Може би е от диетата – днес не ям. И се разстройвам. Като мога ще ти сготвя пак. Нещо по-вкусно от миналия път.

Влюбвам се. Ето в това ще се приспособя, защото ми харесва. И не искам да знам нищо повече. Повярвай ми...

Айде, черна котко. Изцапа с лапички моето черно яке. Слизай. Слизай, казах....Дали ако прегърнеш нещастието, то си остава такова? Едва ли...Преборваш се, не се приспособяваш.