Вкусно

Вкусно било, казваш...Няма как да не е. Това сладостно-горчиво усещане, което гъделичка езика ти. И си склонен да си представиш други хиляди сладко-горчиви усещания, но се съсредоточваш върху това. Умението да се съсредоточваш наистина е важно, за да изживееш пълноценно насладата да вкусваш...

Например, кафето си рано сутрин. Да не си помисли друго? Говоря ти за кафето, което утре ще изпия в ранни зори, за да се събудя. Ще пропусна да го пия на терасата, защото сега я ремонтират, „изолират я”. И докато „вкусвам” и се отдавам на аромата, няма да си мисля какво правиш ти.

Или например вечер...Докато пия студената бира на бара и горчивото на малки глътки влиза в мен, ще се отдам точно и само на нея, на бирата...И няма да се питам случайно дали и ти „вкусваш” в момента и колко горчива е тя.

Ще разчитам на това, че ти е хубаво. Иска ми се да вярвам, че магията я няма и че двамата изпихме горчивото на нашата младост. Не искам да знам, а да вярвам, че си продължил напред.

На същите места, със същите навици, със същата нежност как правиш компания на онази, с която „вкусвате” сладостта на живота...когато почувствам твоето щастие, може би...ще спра да тъгувам и аз.

Мила в страната на чудесата

Когато сърцето говори...

Глава трета

Много е трудно. Мила мисли цяла сутрин как да му каже. Представя си погледа му, разочарован, обиден...Тя няма сили да го направи и все пак няма връщане назад. Ако продължават да се виждат, един ден ще го боли повече, ще страда както тя страда по Зоран. Пие кафето си на терасата. Навън летният дъжд е измил праха по алеята. Детската площадка, несъбудена и пуста, прилича на нейната душа. Лили я посъветва да следва сърцето си. Същото онова, нещастното и изтерзаното, което неведнъж я бе предавало. Как да постъпи, сърце?

Никога не бе обещавала на Светлозар да бъде до него. И все пак нали тя бе му казала веднъж в пиянска наслада „обичам те”? Нали тя му бе позволила да влезе в нейния свят, да порови в душата й, да се запознае със страховете й. А не е ли тя същата, която целува почти всяка вечер неговите устни, която се отдава безмълвно на силата му? Кого да слуша тогава? Сърцето? Ах, нима?

Мила, трябва да призная, че няма да ти е лесно. Всеки сам носи отговорност за това, което е допуснал да се случи или не. Страхливците и непукистите ще избягат, но ти не бива да бягаш от отговорност. Трябва да обясниш „защо няма да се получи” след като на теория се получава.

Всъщност, Мила не прави разлика между теорията и практиката. Има чувството, че всичко е като на филм и може да връща лентата непрекъснато назад. И да се учи от грешките, които е направила. За жалост, мила, няма как да превъртиш. Назад се връщат тези, които рядко вървят напред.

И така. Отново раздяла. По-малко болезнена и все пак раздяла. Очите й се пълнят със сълзи. Той почуква нервно по масата и не сваля поглед от нея. Чувства се унизен и предаден. Мълчи.

- Не може да е истина, нали? – пита след миг съвсем тихичко.

- Не мога повече...

- Не можеш какво? – доближава се до нея и се опитва да я прегърне, тя се отдръпва.

- Не мога да бъда друга.

- Бъди себе си...

- Това правя...

- Сега чак...Това е много добре, доста зряло, мисля. Поздравявам те.

Той е ядосан. На себе си. Ядосва се, че му пука. Ядосва се, че Мила е толкова заблудена, ядосва се на Зоран, когото не познава и когото искрено не понася. И в крайна сметка какво иска тя? Какво е имала по-малко с него, което Зоран е успявал да й даде. Как продължава да го обича при условие, че е постъпил така с нея? Светлозар не разбира женската природа. За поред път се убеждава колко са...глупави. Мила ти си глупава. Иска да й го каже. Но го премълчава. Продължава да се взира в разплаканите й очи, в черните къдрави коси, в малките ръце, които преди дни са докосвали кожата му. Опитва се да я разбере, но вместо това започва да я мрази.

- И сега...какво? Ще ми кажеш, че искаш да си останем само приятели? Кажи ми само защо плачеш? Ти не ме обичаш...

- Ще ми липсваш...

- Кое, Мила, кое ще ти липсва? Защо не спреш...от тези баналности става още по-тежко.

- Съжалявам...

- Не, недей...Просто го забрави. Той те дърпа назад. Бягаш от себе си заради него. Ти си друга, когато мислиш за него, защото няма как да бъдеш истинска, като живееш в миналото. Няма как да се разбереш. Няма как да почувстваш себе си отново...

- Слънце...

- Спри да плачеш, моля те...- той сложи ръката си върху нейната. Тя беше навела глава. Една сълзичка капна на масата. Не, не преиграва. На нея й е мъчно. Тя плаче за себе си. За това, което й предстои, за следващите връзки, които „няма да се получават„ , за бягствата , за самотата. Мила не страда за Светлозар. Тя вижда, че той е силен. Знае, че всеки влюбен мъж, утре ще е по-влюбен от всякога...в друга. Че скръбта, както и радостта им са много по-практични и имат срок на годност. Всичко може би се дължи на мъжкото его и войнствената им природа, която ги кара да приемат всяка загуба като предизвикателство. И така. Сърце, добре ли се справи? Мила се връща сама към къщи. Върви бавничко. За къде да бърза? Опитва се разсъждава над това, което се случи. Опитва се да изглежда спокойна и убедителна. Да върви с високо вдигната глава. „ Ще си напиша на челото, че съм свободна” – опитва се да се шегува на ум. Опитва се да забрави за устните, които е целувала и които няма повече да опита. Опитва се да забрави за себе си, да, тя твърди, че е силна. Твърди, че не се страхува и смята, че е постъпила по-добре. Иска й се да вярва, че е така. Ситни капчици падат по-голите й рамене. Тя продължава да върви без да знае на къде отива.

„Искам да намериш щастието си, Мила” – спомня си какво й каза той, докато я прегръщаше за раздяла. Беше заровил лице в косите й. В един миг и за първи път, тя почувства, че е истинска. Да, може и да е прав. Може би трябва да спре да мисли за Зоран, може би трябва да забрави за всичко и да се пусне по течението...Може би, но няма да е с него, няма да е сега. За първи път видя светлинка в тунела. Докато го усещаше в прегръдките си, тя осъзна, че всичко е много простичко. Че за любов не се мисли, не се говори...Че в момента, в който започнеш да си мислиш, че го обичаш, ти най-малко го обичаш. Когато „трябва” да бъдеш щастлив е пред това да „искаш” да бъдеш, значи не става въпрос за любов...

снимка: Ивелина Валентинова

Ах, този град на липи и поети...

Градът на липите. Моят град. Липсва ми. Искам пак да усетя онова спокойствие, онази хармония и идея за безвремие, което настъпва в душата ми всеки път като се прибирам. Няма нищо общо с нито едно мое усещане...това да се прибереш. Щастието да слезеш от автобуса и онези няколко минути до дома, през които спираш да мислиш за всичко, от което се страхуваш. Спираш се за секунди под цъфналата липа, затваряш очи...У дома си.

Този в град, в който се влюбвах и никога не разлюбвах...В този град на топлите майчини прегръдки, на отделеното внимание, на няколкото позволените часове на специално отношение...В този град, в който си само споделен и никога анонимен, там където всяка улица върви право напред...Там, където няма как да се изгубиш. Там, където пролетта и лятото те приветстват с „добре дошъл” ...

Да, признавам, пристрастна съм. Да, признавам, лирична съм. Да, признавам, всеки български град заслужава да се пише за него...

И все пак, тъкмо защото си е моят роден, днес му посвещавам моите мисли...

Стара Загора, прибирам се...

Мила в страната на чудесата

Мук
Глава втора

Светлозар съзерцаваше извивката на врата й, чувстваше лека тръпка да преминава по него, предизвикана от спомена за изминалата вечер. Искаше да е така и за нея, но тя просто си заспиваше, спеше неспокойна и тъжна...Откакто се виждаха, не можеше да я почувства изцяло. Тя беше далечна дори и в онези моменти на сладост, които я оставяха без дъх. Беше далечна в тишината си, в онова връщане към онзи мъж, когото неосъзнато обвързваше с щастието си, което никога повече няма да бъде „такова”. Светлозар не искаше да се влюбва в нея, но тя всеки ден го влюбваше безсъзнателно, с всеки малък плах жест, с всяка усмивка, с всяко замечтаване...с идеалистичната си представа за света. И сексът просто спря да бъде само секс. Лошо. Сега я ревнуваше. Искаше да е господар на мислите й, искаше докато я люби да прочита в нея същото желание за него. А в очите й имаше празнота, маслинено черна празнина...За това ги затваряше. И за него ставаше още по-трудно. Тогава я ревнуваше от усещанията й, които не познаваше, от тази нейна тишина, запазена за друг, от болката, от спомена за една любов, която беше убила една истина в нея, беше потъпкала всеки нежен нюанс, беше я обезличила...
Тя отвори внезапно очи. Усмихна му се. Той я притегли към себе си и зарови лице в косите й. Прекрасно. Да сподели тази сутрин с нея, да я почувства до себе си. Човешко. Внезапно разбра. Беше се влюбил. Без да иска. На игра. На шега. От самота. После разбра друго. Тя никога няма да го обича. Просто, защото не може да обича двама. Лошо.
Продължи да следи движенията й. Приготвяше се за работа. Влизаше от банята в стаята, събираше дрехите си от пода, търсеше чантата си. Спеше й се. Очите й избягваха неговите. Страхува се, не й се спи. Тя не иска да се ангажира да го обича, а той няма да й позволи да не се ангажира. Светлозар се отпусна назад на възглавницата, неспирайки да я наблюдава. Това не може да се случва в реалността. Мъжете са по-силни. Трябва първи да отстъпят. Да се отдръпнат. Да я забравят. Нея. Мила.

Тя излезе от апартамента забързано. На улицата усети някакво облекчение. Отново бе сама. Почувства се уморена. Почувства, че може да се върне в леглото и да поспи. Но отиваше на работа. Осъзна, че няма да го вижда днес, че е си е взел отпуска, че няма да го вижда и вечерта, защото е излъгала, че е на гости...С радост се сети за малката квартира, за френските кроасанчета, които ще си приготви вечерта, за новият котарак Мук, който е оставила цяла нощ сам...за учудването му от отключената врата, за мръсотийките, които е направил този чудак. Мила очакваше с нетърпение самотната вечер. Искаше да си почине. От заблудата. От идеята, че има връзка. Нова. Само привидно нещата са наред. Той е добър човек, повтаря си тя, за да се увери. Дава всичко от себе си. Може би не е точно типът мъж, когото харесва, но дали има всъщност тип? Има нежни ръце, има хубави очи, има хубав глас, има...има си всичко. Но тя просто не го обича. Всяка нощ, всяка една минута с него е отдалечаване от любовта. Тя знае, че няма да е същото. Знае, че ако търси същото ще трябва да се примири със самотата си. И все пак, нима е толкова различно. Нима приказката никога не се повтаря повече?

На работа е разсеяна и неработоспособна. Жадува да намери дома си, да намери Мук. Да му сподели, да гали малките му лапички и да си спомня как преди много години един много влюбен в нея младеж държеше в ръцете си също едно такова котенце и тя бе очарована от нежността му. Спомняше си Зоран и първото им пътуване до хижа „Балкански рози” в Стара планина. Помнеше как бе целувал пухкавата главица на това котенце и се беше влюбила в тази проява на нежност. Помнеше. Но не споменът й пречеше да обича друг, а представата за любовта, за спонтанността й, за временността й, за примитивната близост, която се ражда от нищото. За „нищо казаното”, а всичко „разбраното”. За очарованието от стеснението, от непознаването.
Със Светлозар се случи от самота. Заради тялото и егото. Заради слабостта. Заради ръцете, които обичат да прегръщат, заради устните, свикнали да целуват. Заради алчното женско „искам”, заради безумния страх да не останем сами. Е, що? Нима, самотни с някого е по-добре от това да сме просто самотни. Нима да си играеш на любов е като да обичаш?

Мук измяука в коридора, седна на дупето си и мързеливо се прозя. Една найлонова торбичка беше застанала до него в причудлива форма. Той я тупна с опашка и се приближи до Мила. Тя го взе в ръце и го целуна. Мук миришеше на лук, беше се докопал до някой шкаф с хранителни продукти. Мила влезе в кухнята. Лошо. Беше влизал в хладилника. Вратичката му зееше и се беше изключил. Вероятно нещо беше изгоряло. Мила въздъхна. Мук прекаляваше с тази ревност по нея. И бе толкова отмъстителен, а дори не направи опит за виновен поглед. Кучетата са много по-съвестни, помисли Мила. Котараците приличат на мъжете. Трябваше да си вземе куче.
Седнаха двамата на дивана и си включиха телевизора. Световни кризи, отвлечени хора, земетресение в Китай. Много реалност, много нещо. Мук заспиваше доволен на коленете й. Светлозар звънна веднъж, втори път, тя изключи звука и продължи да гали топлото коремче. Мислите й се успокоиха. Вечерта влезе в дома й, самотно и тихичко. Няма страх, няма гузна съвест, няма въпроси, има го само този миг на покой. Може би винаги идва след болката, след грешките, след утаената горчилка и натрупания опит. След всичките бягства от себе си, един ден имаш потребност просто да спреш и да си постоиш, прегърнал в ръцете си топлото телце на едно нищо неподозиращо, мъркащо създание. Да, Мук и ти си в страната на чудесата заедно с Мила...