Мила

Бъчва с вино

Глава втора

Новелата на Мила не вървеше. Не написа и ред след като реши да я пише. Героинята й изглеждаше твърде статична и неинтересна. Непрекъснато я виждаше в съзнанието си като намусена и незадоволена госпожица, която мрази всички мъже и въпреки това може да се влюби за секунди, само ако се появи обект. Историята заприлича на сапунен сериал и тя престана да пише. Истината е, че след последната й раздяла, с поредната „любов”, Мила реши, че вината вероятно не е само в нея. Може би има само една любов каза си тя. Може би или се примиряваме с някакво нейно копие, съвсем несполучливо, или в един момент просто спираме да си мислим за нея. И дори спираме да очакваме нещо да се случи. Казват, че тогава се случвало. Като спреш да се надяваш...

Тогава се появи Ангел. Мила се запозна с него на едно събиране, на което изобщо не искаше да ходи. Среща на хора, с които отдавна не се бе виждала. Работеше в електронна медия, обличаше се елегантно. Имаше прекрасни сини очи, които се замечтаваха за момент, в тях грейваше палаво пламъче и изгасваше веднага...

Ангел не беше типът мъж, по който си падаше Мила. Той не предизвикваше, не си придаваше вид, че разбира от всичко. Беше спокоен и уравновесен, забавен и искрен. Нямаше никакво тайнство в него. Мила си каза, че не може да съществува подобно спокойствие. Това плашеше. Ангел беше приключил дългогодишна връзка преди повече от две години и не даваше признаци да опита отново с някоя друга жена. Живееше сам в двустаен апартамент в приличен квартал на София. Возеше се в градския транспорт, ходеше на театър, работеше много, смееше се от сърце...

Мила почувства нужда да го вижда всеки ден. Неопределено усещане за близост се установи между тях. Той рядко пропускаше да й се обади и все пак никога не досаждаше с прекалено внимание. Тя беше. Той беше.

- Ух, че си бавна – подсмърчаше той до нея. Отиваха на театър. Бе ужасно студено, а тя влачеше малките си крачета, обути във високи обувки на токчета. Бе пъхнала замръзналата си длан в джоба му.

- И ще помислят, че сме гаджета, ако ни видят как си ме хванала...

- Спокойно, шу. По-скоро ще те вземат за брат ми...

- Да, ако си боядисам косата черна...

Тя се засмя. Обичаше да го чувства до себе си. Безпричинно. Не искаше да мисли за него като за мъж. Да го кръщава с имена. Да го облича в амбиции за бъдеще. Той беше „шу”. Някой, който утре няма да е до нея. Някой, който обаче сега е до нея и с когото крачи по шосето със замръзнала длан в джоба му...

Очите й се просълзиха от финала на „Любовни писма”. Ръцете я заболяха от пляскане. Той се усмихваше до нея, тихичък и безпричинно очарователен. Като малък ангел...

- Спиралата ти се размаза...- или почти като ангел.

- Шу...не е ли прекрасно?

- Прекрасно е, шу. Но няма как да стане. Кой луд би обичал една жена тридесет години, само чрез писма...

Вървяха самички хванати под ръка по тъмните, зимни алеи. Мила изпитваше огромно неопределено щастие. Обичаше да ходи на театър. Беше до мозъка на костите си сантиментална.

- Шу, възможно е...аз бих обичала.

- Би ли обичала? ...Любовта не е само празни думи и купчина хартия…Шу...любовта е като бъчва с вино...

- Ама, че сравнение...Обичам, когато сравняваш смешно.

Бяха стигнали до ъгъла, където се разделяха. За миг Мила се представи, набутана в бъчва пълна до половината с вино. Представи си как пляска с ръце и крещи. Иска да излезе от там, а ароматът я успокоява постепенно...Отказва се и заспива в кацата.

- Бррр, ама че е студено, шу...- Потрепери тя. Гушна го и след едно кратко „чао” му обърна гръб.

Ангел проследи за миг мъничкия силует на забързана жена. Усмихна се. Беше му приятно с Мила. Не й го беше казал. Тя се бе появила неочаквано в живота му. Като коледно чудо. И не искаше да разваля идеята за Мила. Може би се страхуваше изобщо от идеите, от факта, че спират да бъдат идеи, когато започнеш да мислиш непрекъснато за тях...Той не желаеше да мисли за Мила...

Бъчва с вино. Как го бе казал...

Любовна бенка

Любовната бенка на врата ми...Чрез теб открих, че я има. Ако не я беше целувал всяка вечер за лека нощ, щях ли да разбера, че съществува? Ако не беше ми казал, че е там...

Колко ли скрити тайни има по мен още, които ти не успя да разгадаеш? Понякога се питам какво лошо има в това някой да знае повече за теб, отколкото ти самия? Твоето прекрасно любовно огледало, в което всеки ден изглеждаш различно...

Иначе сякаш се оглеждаш в матово стъкло. Всеки ден по-трудно се разпознаваш. И бенките изчезват една по една. Ако няма кой да ги преоткрива любовно и непрекъснато, те изчезват...Питам се, ако счупиш твоето любовно огледало, колко години ще носиш прокобата? Колко бенки ще потънат в забрава?

Остава ми да си спомням. Да мечтая. Да вярвам, че е още там, отзад на врата, точно под рошавите къдрици...И че някой любовно ще я преоткрие отново...

Ангел Хранител

Хубаво щеше да е, ако си имахме по един такъв…И да знаем, че всеки ден може да му се помолим, да е до нас, когато имаме нужда, да ни спасява, когато сме на ръба…

Или да ни оставя на бюрото всяка сутрин, преди да дойдем на работа по едно усмихната бележка с надпис „Красив ден”…или шоколадче, или чаша кафе, нарисувана с боички…А може би дори една мидичка в най-студения ден, за да си спомним за лятото… Някой, който е забравил да мисли стандартно и ежедневно, който не анализира твърде дълго, а действа спонтанно и безусловно. Някой, който иска да те направи щастлив без да се изтъква, да се опита да те усмихне, дори когато ти е най-мъчно…Това са ангелите.

Можем го и ние всъщност. Даже всеки ден, ако поискаме. Не само по празниците. Не само като сме отпочинали, задоволени, наядени, изслушани, нагушкани и нацелувани. Можем го, просто защото нищо не струва…да бъдеш добър. Достатъчно е да се довериш. Да отвориш душата си. Да приемаш другите като малки твои Аз-ове. А те са такива. С мислите си, желанията, страховете си…Всеки един от тях някога си бил ти и пак ще бъдеш. Не правиш ли добро на себе си, когато си добър с другите?

Няма ли да мине модата на изтънчения егоизъм, глупавата егоцентричност и мнителността? Представям си как след време, дори и без причина, ще започнем да носим маски на лицата си, за да се предпазим един от друг, от заразителната нежност, от емоционалността, от чувството на грижовност, което можем да изпитаме един към друг…

Питам се, няма ли след време да си плащаме на килограм (или грам) за всяко проявено внимание, да събираме в чашка сълзите, да гушкаме и целуваме, засичайки продължителността…Питам се колко ангелско ще ни остане след време? След всичко, което ни предстои? След всичко, с което трябва да се борим?

Ангел Хранител…Всеки го може, все още.

Au soleil

Прозрачни води със сребърни сияния по тях. Спяща сутрин, топло кафе и филия с масло. Нищо различно. Може би поне не за теб. Малко по-различно за тях. По уморените им усмивки можеш да прочетеш, че е било хубаво, че е било за първи път така...и тя съвсем тихичко обяснява на момичето, което сервира кафето, че „съпругът й” вече е поръчал. А иначе нищо особено. Една празнична вечер, обреди, в които вече никой не вярва, ядене и пиене, с които се прекалява, няколко разплакани роднини, няколко счупени токчета...

И защо да хвърлям ориз зад младоженците – пита се тя, докато отработва движението в стил „английската кралица”? И защо пък така треперят пръстчетата докато се опитва да натика няколко стръка здравец в сватбеното менче? Не се жени тя, все пак...

Някаква си традиция. Някакви условности. Да си в бяло, да риташ менчето, да пиеш от виното, което ти подават, да се целувате като крещят „Горчиво”, да хвърляш букета точно в ръцете на най-добрата си приятелка, за да не ти се разсърди, да стоиш усмихната по време на цялата фотосесия по голи рамена, при нула градуса...Чак да ти се стори досадно.

И все пак...Не беше ли тя, още от мъничка, която заставаше с булото на майка си пред огледалото, като тайничко се беше покачила на едно столче преди това, за да го открадне от най-горното чекмедже на гардероба...Същата малка буба, чиято открадната булчинска рокля се влачеше по пода, а дантелените цветенца изпопадваха издайнически и тя после ги събираше в ръчички с надеждата, че може да ги залепи...Едва ли е минавало през главата й тогава, че булчинската рокля отдавна е изиграла ролята си и стои в последното чекмедже на гардероба, защото просто вече никой няма нужда от нея...

Годините си минават, а тя все още тайничко се възхищава на белите рокли. Просто защото е жена, защото се вълнува, защото някога е вярвала,че облечена в бялата рокля, прилича на принцеса. Принцесите се обличат в бели рокли, когато са срещнали принца...

Годините си минават, осъзнава, че изобщо не иска да е принцеса, но продължава да търси принца...Някъде под слънцето. Някъде над прозрачните води на реката, някъде на някое корабче, някъде в друго време, той може би я чака. И в това може да бъде сигурна.

Връщайки се към ежедневието, ще запази спомена за едни зачервени бузи, за една бяла рокля и разплакани очи, нещо малко по-сладникаво, нещо малко по-празнично, нещо по-принцеско...като хубав сън, който си сънувала с огледало под възглавницата...