вторник, 16 декември 2008 г.

Питане




Питам те...


„Сили имаш ли да полетиш?”

„Колко глас остава ти , за да изкрещиш?”

„За какво са ти тези ръце?”

„Тупти ли в тебе сърце?”


Питам се...


А имам ли сили аз да продължа?

Пътя свой дали ще извървя?

С колко стихии още трябва да се боря?

Ще се спра ли пак преди завоя?


Питаме се...


Тъй като сме двама...

И тъй като и за двамата е яма

Дали да не поговорим за това?

И без друго не обичам да стоя сама...


Питаме се...


И след толкова въпроси

Питам се последно аз

Защо краката ни са боси

И защо щастливо смея се с глас...

четвъртък, 11 декември 2008 г.

Мила и Зоран

Делириум

Глава Пета


Хубаво. Неестествено щастлив. Мека топлина по тялото ти. Горещи вълни припълзяват и те превземат. Ушите ти пищят. Това е. Свободата да не си господар на себе си. В тези безпаметни нощи си позволяваш да не не си отговорен. Отговорен към никого. Чувстваш се почти безсмъртен. Опиянен. Като топяща се топка сладолед. Димът разплаква очите ти, но ти нямаш нужда да виждаш. В своето пиянство, не ти трябват очи. Нито глас, нито тяло. Нито чувства. Просто потъваш в илюзията за свобода.

Тя се чувстваше така тази вечер. Бяха се събрали голяма компания в симпатично заведение в центъра. Празнуваха рождения ден на Камен. Зоран се бе появил по-късно и още като я видя, разбра, че започва да се напива.

- Спри да се наливаш..- беше й прошепнал на ухото, докато я прегръщаше. Тя се беше засмяла и бе пресушила последната капка алкохол в чашата си. Бе си поръчала още. Той седна до Камен и не отдели поглед от нея.

Това я забавляваше. Загриженото му изражение. Тя не биваше да го излага пред приятелите му. Той държеше твърде много на тях. А тя бе неговата „ женичка” и трябваше да се държи като такава. Да не пие, за да го вози след събиранията. Да не е уморена, за да го задоволява, да е мила с всички. Ако я харесваха другите, това вече беше признание- че е успял в живота си. Но на нея не й пукаше същата вечер. Не й пукаше колко ще го изложи, защото не ставаше въпрос за него. А за нея. Искаше да му отмъсти. Да го нарани. Да изложи себе си. Да покаже колко е самотна и съсипана да се прави на щастлива, когато не е.

Отначало беше цел, после се превърна в забавление. Алкохолът беше отприщил всичко трупано в нея. Ярост, отчаяние, страх...Бяха излязли от тялото й с първите глътки. Сега нямаше нищо друго освен неосъзнато и безумно желание да се отдаде на това състояние. То я обземаше все по-силно с всяка минута. Искаше да танцува. Искаше да крещи и да се смее като луда. Напук на всички изкуствени физиономии там, напук на Зоран и укорителния му поглед.

- Мила, моля те, спри да пиеш – Той я беше завлякъл на дансинга да танцуват и тя жадно го бе зацелувала пред всички. Обвиваше ръце около врата му и се смееше шумно, а той я притискаше към себе си като й говореше сериозно, нетърпящ възражения.

- Ще пия колкото си искам. Остави ме да празнувам!- тя се опита да се откъсне от прегръдката му, но той не я пусна. Зарови ръце в косите й и прошепна

- Нека да си вървим. Пияна си...Всички го виждат.

Тя се отскубна ядосано от него, залитна леко и с бавни движения се отправи към изхода. Той я последва бързо. Тя затвори вратата на тоалетната под носа му.

Десет минути. Десет минути щеше да я чака да излезе и после щеше да я потърси. Но тя няма да е там. След две минути се изниза от заведението без да казва на никого. Това щеше да го нарани твърде много. Всички щяха да се правят, че нищо не се е случило и да продължат да се забавляват. А той..щеше да е съсипан, унизен от жената, с която споделя живота си.

Дали това щеше да е краят?

На Мила не й пукаше за Зоран. Сега само тя бе от значение. Навън, нощта носеше успокояващ есенен хлад. Имаше много млади хора, хванати за ръце. Отиваха да се забавляват. Тяхната нощ. Техният алкохолен и емоционален глад в очите. Техните малки мании да бъдат там или тук. Тя се обръщаше след всички и им се усмихваше широко, опиянена като тях..но от друга идея. Идеята, че ги превъзхожда, че знае колко е важно да си свободен...Никой да не те ограничава и никой да не иска от теб онова, което не можеш да дадеш. Свободата да загубиш контрол върху себе си и отново да го намериш. Без помощта на онзи, който е до теб и претендира, че те обича.

Прибра се вкъщи. Зоран гледаше телевизия. Беше се върнал минути преди нея и се опитваше да запази самообладание. Въпреки нея, въпреки всичко, което пропадаше във връзката им, той я обичаше. Не искаше да я загуби.

Отворена бутилка вино червенееше на масата. Той отпиваше бавно от стъклената чаша. Мила влезе несигурно в стаята. Залиташе все още. Повръщаше й се. Седна до него на дивана и взе шишето. Той й го дръпна преди да е отпила.

- Малка алкохоличке, вземи си поне чаша!! Малко стил в твоето падение...

- Ха! Падение?- Тя опитваше да държи очите си отворени. Беше трудно. Цялата стая се въртеше. Той й подаде своята чаша и промълви

- Пий..

- Не искам от твоята...

- Нямаш избор. Твърде си пияна да си вземеш своя...

- Мислиш ли?

- Не мисля, виждам го...

Тогава тя направи свръх усилие. Изправи се и поклащайки се запъти към витрината, където стояха всички стъклените чаши. Зоран скочи, дръпна я и тя падна в обятията му. Силните му ръце я заключиха в задушаваща, яростна прегръдка. Тя се съпротивляваше бясно сякаш изтрезняла от самия контакт с него. Блъскаше малките си юмручета в гърдите му и скимтеше като кученце. Той съзнаваше, че тя скоро ще изпадне в нейния си делириум. Всеки път, когато се напиваше заспиваше внезапно и започваше да плаче на сън...да трепери и да диша тежко. Той очакваше тази фаза със сурово изражение на лицето си – уморен и тъжен.

- Господи, защо ни го причиняваш! – въздъхна той, когато тя най- сетне бе спряла да се съпротивлява. Беше замръзнала неподвижна върху гърдите му. Лицето й бе мокро от сълзи. Той чувстваше как това мокри и изпита желание да я целуне. Но в това състояние тя просто нямаше да му позволи.

Взе я на ръце и я донесе до леглото. Съблече я бързичко и я облече с пижама. Тя спеше. Легна до нея и зачака дълбокия й пиянски сън, пълен с кошмари. Той не закъсня да я връхлети.

След час лудувания и мърморения, тя се събуди внезапно, облята в пот. Това беше. Сега щеше да следва най-неприятната част.

Държа главата й над тоалетната чиния, докато тя повръщаше. Беше мъчително. Беше грозно. И облекчаващо. Алкохолът излизаше от нея наранявайки всяка тъкан в гърлото й. Взимаше всичките й сили и чувството, което бе имала, че превъзхожда. За какво ти е да си свободен в такива моменти? – помисли си тя като наблюдаваше изпъкналите мускулчета на ръцете му.

Той я остави да се къпе. Беше три сутринта. Не бе спал цяла нощ заради нея. Заради липсата й на отговорност към всичко. И най- вече към себе си. Това го влудяваше. Не, не го влудяваше...Отчайваше го. Бяха толкова различни. На къде отиваха?

Шумът от падащата вода го успокои. Тя се къпе. Може да се координира вече. Спомня си и изпитва срам. Ще се къпе дълго. Ще чака той да заспи, за да не говорят. Защото се страхува да каже, какво чувства. Страхува се да сподели, защото ще се стигне до сериозен разговор...А тя не не обича сериозните разговори. Те те правят отговорен. Налага се да заемеш позиция. Тя не го владее. Може само да се заблуждава, че се справя с подобни кризи. Справя се като се напива. И като повръща...

- Зоран...- Студеното й тяло се докосна до неговото. Беше купче лед, но бе трезва. Той я прегърна и се опита да я стопли. Тя го целуна по врата. Той не отговори на нежността й. Не можеше да си го позволи. Тя трябваше да разбере колко е важно да се мисли. Стига с това живеене на момента. Достатъчно поживяха така. Имаха своите гимназиални и студентски лудории. Имаха безгрижните си дни. Време бе да порасне. Не всичко е позволено. „ Трябва да се мисли” – повтори си той, докато изтръпваше от допира на хладните й устни, които продължаваха да чертаят любовни траектории по гърдите му. Винаги правеше така. За нея бе лесно да го държи отговорен. Отговорен за всичко. Дори и за моментите на сдобряване. Той трябваше да й прости, по презумпция. Тя бе в правото си да му подари удоволствие в знак на извинение. И той бе лошият, когато я отхвърляше.

- Ще ставам след малко повече от два часа. Нека поспим.

- Наистина ли?

- Наистина...

- Колко скучно..

Тя се бе обърнала вече на другата страна и той се усмихна. Отново бе загубил. Отново бе причината за всичко, което се бе случило. И никак не се учудваше. Това бе Мила. Иначе не би я обичал. Повличаше го в нейните игри, уморяваше го и го унизяваше..накрая го оставаше да си мисли, че е виновен...

Когато алармата го събуди в шест, той се почувства болен.

Обърна се към нея. Лека усмивка играеше на устните й. Лицето й бе бледо и неестествено. Малка мраморна фигурка, която изпива бавничко всичката ти жизненост и те разболява..

Целуна я.

събота, 6 декември 2008 г.

неделя, 30 ноември 2008 г.

Мила и Зоран

Забранено за деца под 18 години

Глава четвърта

- Искаш ли да отидем някъде на екскурзия другата седмица? – запита го Мила докато се опитваше да успокои учестеното си дишане. Бяха правили любов. Той не й даде възможност да се противи и въпреки умората след работа тя му се отдаде. Зоран мълчеше в тъмното. Беше й някак далечен. Може би заспиваше. След секс той просто заспиваше.

- Организирай го...- А, невероятно! Той не спи и даже я слуша. Тя се надвеси над него и го целуна по челото. Той бе все така далечен.

- Защо аз да го организирам – засмя се тя – не мислиш ли, че е редно и ти да направиш нещо?

- Ето, правя го. Съгласявам се с теб. Но след като искаш да отидем някъде, трябва да го организираш ти.

Мила престана да се смее. Той не бе просто далечен, а даже се и заяждаше с нея.

- Нима ти не искаш?

- Искам това, което и ти. Удовлетворявам желанието ти, както ти преди малко.

Мила натисна ключа за осветлението, облече бялата си тениска и се вторачи в него. Той продължаваше безучастно да гледа в тавана.

- За какво говориш, по дяволите?

- За това, което се случи преди малко. – отвърна той и този път я погледна ядосано.

- Какво се случи толкова?

- Имах чувството, че те изнасилвам. Имам това чувство всеки път, когато те пожелая.

Тя поруменя и стисна устни. Не знаеше какво да отговори. Това бе толкова ужасно, изречено от него. Мила го обожаваше, да го вижда, да го усеща, да го целува, какви бяха тези жестоки, несправедливи упреци. Тя обича да бъде с него по този начин. Разбира се...когато не е изморена. Какво да направи...работата беше толкова съсипваща, транспортът невъзможен, задръстванията кошмарни, времето мрачно...Къде да намери сили за този вид физическа дейност?

- Зоран, познаваме се от пет години и това е най–абсурдното нещо, което съм чувала. Обиждаш ме. Изкарваш ме анти-сексуална, а не е така...

- „ Моля те, свършвай вече” звучи доста възбуждащо – процеди през зъби той. Тя отвори уста да каже нещо, но бе толкова възмутена, че думите просто заседнаха в гърлото й.

- А може би „Еее...и днес ли? „ – продължи той саркастично. Надигна се малко в леглото и скръсти ръце пред голите си гърди.

- Явно си имал тежък ден и е време да заспиваш. – каза тя раздразнено и затършува измежду чаршафите боксерките си.

- Защо бързаш да се обличаш? Може да те искам още.

Тя го стрелна с очи и се облече без да отговори. Той се засмя тихичко и потърка чело.

- Стига ми за днес, нали? Можем да издържим пак цял месец без секс. Спомняш ли си кога бе последният път...Онази пиянска нощ след събирането в Камен. Тогава много ме искаше. Цяла нощ ме предизвикаше с малките си женски номера. Никога няма да забравя онзи хищен поглед, докато се разделяше с хората и нетърпението да се приберем.

Тя му беше обърнала гръб с намерение да не отвръща на лошото му настроение. В крайна сметка, той си създаваше негативи. Не може да се дразни за такива малки неща с нея.

- Признай си, че публиката те възбужда. – Зоран беше прекалил със заключенията. Тя се обърна към него и изрече бавно.

- Не ме предизвиквай, ще се скараме.

- Не ме плашиш особено. Не е нещо, което ще се случи за първи път. Но пък можеш да си признаеш очевидната истина. Публиката те възбужда. Възбужда те идеята, че другите ще станат част от интимния ти свят. Палатките, чуждите бани, чуждите места ти помагат да фантазираш и събуждат либидото ти. Ти не правиш любов с мъжа си, за да изпита удоволствие. Не правиш любов, за да изпиташ удоволствие. Правиш го да трупаш активи. За самото правене. От дълг към мен. И за да има какво да споделяш с публиката.

- Първо не си ми мъж – изнерви се тя – Второ, всичко това е твърде погрешно. През всичките тези години не си ми споделял подобно мнение. С теб се случва нещо.

- Да...и съм грешил като съм ти спестявал това. Мисля, че трябва да се погледнеш отстрани и да видиш колко си егоцентрична, самовлюбена и егоистична!

Мила скочи от леглото и отиде до прозореца. На перваза стоеше кутията с цигари. Извади една и запуши с обидено изражение.

- Отново и отново театър – захили се Зоран като спокойно се облегна на възглавницата. Наблюдаваше я. Тя бе извън кожата си от яд. И при все това, не знаеше как да отвърне. Знаеше, че не е прав.

- Твърде много се страхуваш от всичко.- прошепна той.- И от това да ми омръзнеш. Правиш се на недостъпна, за да поддържаш някакво напрежение. Играеш си ролята на независима палавница, на която трябва да се подчиняват. Тя да води. Тя да иска. Не ти ли омръзна тоя цирк? И съм ти мъж. Приеми го. Не си на седемнадесет вече. Това е нашият дом. Нашето легло.Ти си моя.

Тя продължаваше да пуши мълчаливо. Защо е толкова ядосан? Какво иска от нея?

- Какво искаш от мен? – запита го тя след миг, обръщайки към него посърналото си лице.

Той отметна завивката и се изправи. Беше гол. Приближи се към нея и се опита да я прегърне. Тя се дръпна. Тогава Зоран запали цигара и запуши мълчаливо.

- Искам да те усещам както преди, когато беше влюбена в мен. – прошепна той след малко – Искам да не се чувствам изнасилвач всеки път, когато съм в теб.

- Може би трябва да го правим по-често пред публика, а? – Искрички на ярост играеха в тъмните й очи. Зоран разбра. Тя не искаше примирие. Не смяташе, че е виновна за нещо. Чувстваше се наранена и обидена. Чувставаше как губи контрол над себе си и заемаше отбранителна позиция, както всеки път между впрочем. Това бе нейният начин да решава проблемите, тоест да не ги решава. Не искаше да се признае за егоцентрична, самовлюбена и егоистична.

- Колко си уязвима. – заключи той и отиде да си легне. Тя не го последва. Остана да се взира в тъмното навън. Опита се да се успокои. И не можеше. Зоран заспа бързо, а тя продъжваше да пуши. Гърлото я болеше. Беше й студено. Беше й самотно. За първи път, откакто бяха заедно тя изпита към него нещо като непоносимост. И за първи път се замисли за раздяла...


събота, 29 ноември 2008 г.

Мила и Зоран


Съботна новина

Глава Трета

Мила обичаше да се среща с хора , които не бе виждала скоро и които обичаше. Въпреки различния начин на живот , който водеха приятелите й , не бяха загубили връзка. Два пъти в месеца Мила се срещаше с Лили. А да прекараш няколко часа с Лили си е приключение. С нея можеш да се изгубиш в собствения си град, да си забравиш чантата в кафенето , или да те ограбят в автобуса , да се спънеш или да се прибереш в два през нощта. Лили беше непредсказуема. Животът й на „пара” , както сама казваше тя , я бе направил толкова усмихната и толкова слънчева , че хората й завиждаха. Мислеха , че е богата , защото харчеше много. Мислеха , че няма проблеми , защото никога не се чумереше , не обвиняваше времето , епохата и правителството за икономическата криза. За нейното щастие работеше още един човек- Калин. С него се познаваха от малки , а живееха заедно от седем години. Калин и Лили никога не знаеха какво да правят със свободното си време и си изкарваха по-добре от онези , които бяха организирали събитието пет месеца преди това. Те двамата изглеждаха винаги влюбени. Целуваха се по средата на някой много сериозен разговор и после избухваха в смях , виждайки намусените лица на събеседниците си. Мила обожаваше да ги вижда заедно. Тогава се обнадеждаваше и отново започваше да вярва във вечната любов. Ставаше й по-леко, чувстваше се щастлива.

Улиците лъщяха под слънчевите лъчи. Малки цветни локвички се изпречваха на пътя на Мила и тя подскачаше весело. Събота. Тя се наслаждаваше мислено да го повтаря. Съботата беше денят - оазис. Мираж , че си свободен , глътка въздух и нищо правене. Зоран беше заминал на семинар в Париж. Работеше във френска компания и два пъти в годината го изпращаха там на някакви важни съвещания. Тя не му завиждаше. Единственият път, когато имаше възможността да разгледа френската столица , остана ужасно разочарована. Беше лято - знойно и прашно. Вълна от туристи с фотоапарати. Шум. Блъсканица. И големи опашки под Айфеловата кула. Почувства се спокойна, когато влязоха в Сакре Къор. Мина самичка покрай изповедалните , застоя се пред огромните свещници и очите й се насълзиха. Не от вярата в Бог , а от идеята за тази вяра , която се бе превърнала в туристическа забележителност...

Зоран не й липсваше сега. Мисълта й за деня - оазис не й позволяваше да се чувства самотна. Имаха среща в парка. Лили беше предложила да играят федербал , после да пият бира , след това да четат книги. Тя бе много идейна , но Мила знаеше до къде ще стигнат в осъществяването на идеите – до сядането на първата пейка , дълги разговори и смях .

Едно сетерче се затича към нея и тя си поигра с него пет минути. То олигави новата й червена пола. Остави пенеста диря и по новите й червени обувки с токчета. Нищо. В събота това събитие изглеждаше толкова сладко.

Лили я изненада в гръб. Мила се бе навела да чисти дясната си обувка с мокра кърпичка. Лили щеше да я събори от радост. Почна да я прегръща бурно и Мила щеше да се задуши.

- Лили..оо..няма ли да пораснеш някога ? – засмя се тя и разроши златните коси на приятелката си. Лили се поуспокои и двете завървяха нагоре по пътеката. Говореха една през друга. Ситни капчици падаха от мокрите дърветата по засмените им лица. Лили беше във вихъра си. Зелените й очи грееха от щастие. Бе напълняла съвсем малко , но така лицето й бе станало по – красиво , по – детско. Носеше зелен сукман и бяла блузка и приличаше на джудженце с нейните метър и петдесет сантиметра височина.

- Зоран? – запита тя с лукава усмивчица – Как е съвместният живот? Откакто живеете заедно все по – рядко те виждам. Частни партита на свещи?

- Той е във Франция...по работа – Мила не искаше са си говорят за него – Как си ти?

- Щастлива...- Лили присви замечтано очи. Замисли се за миг , после се обърна внезапно към Мила , прегърна я силно и прошепна:

- Ще се омъжвам другия месец...

Мила се сепна. Ще се омъжва? Лили и Калин ще сключват брак. Те не вярваха в този вид свързване. Живееха ден за ден и не смятаха , че трябва да сключват договор за вярност , любов и разбирателство. Не им беше нужна гаранция. Вярваха , че бракът само усложнява връзката. Прави я да изглежда по – рационална , превръща те в роб на условности и норми. А за тях най- важното бе да се чувстват свободни. Мила не знаеше какво да каже. Тази новина бе така неочаквана , че тя се обърка.

- А защо толкова скоро? – смутолеви накрая. Лили се засмя и я хвана за ръка. Продължиха да вървят.

- Скоро е наистина , но Борис е виновен за това.

- Борис? – Мила се обърка още повече . Кой е този Борис?

Лили я погледна многозначително. След това сложи ръката й на коремчето си и Мила разбра. Бебе. Бузите й станаха червени. Очите й се навлажниха. Oтдръпна се настрана и загледа Лили. Как не беше забелязала? Симпатичното й коремче изпъкваше през плата. Беше се разхубавила , грееше.

- Никога не съм и предполагала , че мислите за деца – промълви тя и гушна Лили нежно. Двете се умълчаха , всяка вглъбена в себе си.

- То просто се случи – усмихна се Лили - Вече съм на двадесет и пет. Време ми е...А и всички мислят за деца. За всеки случай Калин е много щастлив. Не ме изпуска от очи. Толкова е грижовен. Изживяваме второ влюбване , но е още по-красиво...

- Но вие никога не сте спирали да бъдете влюбени. Живеете , за да сте влюбени...

- Ха! – засмя се Лили и отметна златната си грива назад. – Така ли изглеждаме ? Мил , Калин е добър човек. Но прави грешки. Като всяка двойка имаме проблеми и това че не ги показваме , не означава , че липсват. Имало е кризи. Справяли сме се . И не сме. Стигали сме до раздяла и сме се събирали отново...

Мила не можеше да повярва на това , което чува. Калин и Лили никога не се бяха скарвали или поне никой не ги бе виждал. Разбираха се чудесно. Не се ревнуваха на партита, въпреки че и двамата умееха да пленяват с чар , да флиртуват и да раздават безплатни комплименти. Тя бе ги имала за кумири на любовта. За нея тяхната връзка бе повече от перфектна.

- Станал е по-отговорен към мен – продължи Лили – Морално отговорен и не би си позволил да направи нещо , което да ме нарани. За първи път от както сме заедно се чувствам наистина спокойна и сигурна в любовта му. И в моята.

Мила се объркваше все повече и повече. Нима преди не му е вярвала? Лили разбра нейното смущение и започна да се смее звънко. Прегърна я през раменете и се провикна:

- О , Богове ! Калин и Лили ще се женят! Побъркана работа!

- О , Лили...стига де , просто не го очаквах . Накара ме да се засмисля ..

Лили разпери ръце и се усмихна широко.

- За това са приятелите!

- Благодаря – иронично подхвърли Мила и се поклони театрално.

Целият ден прекараха в разговори за предстоящото събитие. Детето остана на заден план и отстъпи място на сватбените въпроси. Къде , кога , колко. Лили и Калин бяха решили да се омъжат в Търново. Бяха поканили не повече от петдесет човека. Хубава вечеря в местен ресторант. Музика и приятели. Нищо специално. Лили категорично бе отказала да бъде в булчинска рокля. Но щяха да се венчаят и църковно , което най-много я вълнуваше. След сватбата заминаваха на пътешествие до Охрид. Само няколко дена. Нищо специално.

Докато се прибираше към вкъщи , Мила си повтаряше мислено „ нищо специално” без да иска. И как не е специално? Самата идея за семейство беше специална. „ Морално отговорен” – помисли си Мила. Колко морално отговорен беше Зоран сега? Дали само тя бе достатъчна да държи будна съвестта му. Той някога изневерявал ли е ? Бузите й бяха червени. Чувстваше се нервна.

Той й се обади по – късно. И тя се успокои като чу гласа му. Зоран нямаше да я остави. Той не искаше деца все още. А като поиска и тя ще е готова да му роди. Но не сега. Рано е. Да , всичко ще се нареди. Има време за тези неща.

- Обичам те – прошепна тя в телефонната слушалка , а от другата страна последва смях

- Винаги като ме няма ме заобикваш. Като се прибера другата седмица пак ще бучиш за нещо...И аз те обичам. Пази се и умната.

Разговорът беше прекъснал. Кредитът беше свършил. Мила легна в леглото си и затвори очи. Засънува бебета.

сряда, 26 ноември 2008 г.

Мила и Зоран

Навици
Глава Втора


Зоран е ужасно подреден , а Мила винаги разхвърля. Всъщност , когато тя остави нещо не където трябва , Зоран винаги минава и го сгъва , прибира , премества и тя се ядосва. На нея й харесва да има неща навсякъде, да няма празно пространство, той обожава реда , всичко да си е на мястото и да си го намира всеки път, когато го потърси. Ако имаше възможност да ползва предметите без да ги мести, той би бил изключително щастлив. Мила се дразни на тази педантичност. Тя обича да е творчески разхвърляно. Да е около нея , да усеща как й принадлежи. Тя обича , когато самият Зоран е близо до нея , завладян от творчески идеи...

6:05...Чудесен час за събуждане. Зоран изключи алармата на телефона и притегли Мила към себе си. Беше свикнал да я намира всяка сутрин по този начин. В съня си , тя все бягаше в другия край, въртеше се или притихваше на кълбенце. Изпитваше нужда сутрин да я усети до себе си...
- Еее...винаги ме будиш с тази аларма- измърмори тя и се сгуши в прегръдката му. Зоран се загледа в тъмните й коси. Беше рошава. Беше свикнал да я гледа рошава. Беше свикнал да я гледа всякак , но най-много , когато е рошава. Тогава приличаше на детенце. Тогава наистина беше тя. Без грим, с нейните си несресани коси , в които можеше да зарови лице и да заспи отново. Тя се размърда и се ококори.
- Днес съм на рожден ден на една колежка от работа.
- Ааа...- свъси вежди той. –Петък е. Днес трябва да ходим на гости на Камен. Мислим го от две седмици. Забрави ли?
- Не съм...- промълви тя и скочи от леглото пъргаво. Той се понадигна малко и я загледа изпитателно. Тези нейни излизания станаха доста чести. Непрекъснато измисляше нови и нови срещи и повтаряше колко е скучен животът. Това го обиждаше.
Мила взе хавлийката и излезе от стаята. Зоран потърка чело и въздъхна. Не можеше да пита и да изисква отговор. Тя бе свикнала да си прави , каквото си иска. Ходи й се на рожден ден. Добре. Има ли право да се бунтува срещу решенията й?
След половин час бе готов за работа, а тя спокойно си пиеше кафе и пушеше цигара. Днес почиваше. Димът дразнеше лигавицата на носа му. Вече пет месеца не бе запалил и цигара , а тя продължаваше да го дразни. Никога не бе пушила повече. Имаше нещо коварно в този план. Да устои на изкушението...
-Няма ли да спреш да пушиш...
- Навик..- отговори му тя. Зоран погледна часовника си. Нещо го човъркаше и не му позволяваше да тръгне. Седна срещу нея на масичката и се загледа в малките й пръстчета, които стискаха вече догарящия фас.
- Какво? – погледна го въпросително тя . Какво..какво...И двамата знаеха , че има нещо. Все по-рядко си говореха за това. Не му даваха име. То беше тяхна тайна. Зейналата дупка между тях бе само един от многото вредни навици. Думите просто спираха и започваше взирането в другия...или гледането през него. Той излизаше , тя излизаше. Прибираха се , разказваха това- онова и следваше навикът...да са заедно, но без да го осмилят, да се искат без да знаят защо. Нужда да я види, да я докосне , да я целуне , да я усети , че я има...
- Мислех си , че от няколко месеца всеки свободен ден го подаряваш на колеги, приятели, роднини...- промълви той. Тя загаси цигарата и изсумтя:
- Оо, не започвай сега с тая ревност..
- Не те ревнувам. Липсваш ми...
Това признание дойде толкова неочаквано за нея. Раздразнението изчезна и отстъпи място на тъгата. Лицето й се смали и посърна. Какво е да ти липсва нещо?
-Мило...просто желая да се забавлявам. Ти все работиш. Все събираш. Искаш толкова много. На мен ми се танцува. Пие ми се. Пътува ми се..- тя млъкна.
Зоран вече си гледаше часовника. Не му се слушаше. Тя не можеше да разбере нуждата му да се чувства осигурен. Да мисли за бъдещето. За децата си. За нея.
-Искаш ли да те взема от партито? Ще закъсняваш ли много?
-Не. Ще взема такси.
-Добре.
Бяха се скарали по навик. По навик обаче той отиде и я целуна. И тя по навик го изпрати до вратата. По навик му пожела” лека работа” , а когато затвори вратата след себе си...по навик се разплака. Толкова много неща се бяха променили за нея от първата им среща. А сякаш беше вчера. Онази нощ , когато преди пет години се огледа в сините му очи и не искаше да спира да се оглежда...От много вглеждане ли сега не можеше да се различи там? ....И нима всичко свършва с това да „ свикнеш”?

понеделник, 24 ноември 2008 г.

Мила и Зоран


Четка за зъби
Глава първа


Мила не беше затворила очи цяла нощ. Леглото бе студено. Ноемврийският дъжд усилваше чувството й за самотност. Зоран си бе заминал. Завинаги. Самата мисъл , че няма да го види до себе си ако се обърне й забраняваше да се движи. Сълзите й бяха овлажнили възглавницата и мокреха разпилените й коси...

Всичко бе приключило. Завинаги. Няма го. Няма нищо.

Тя се изправи бавно и мъчително. Беше осем без десет. Ден. Първият ден без него. Как ще издържи? Ще се обади на работа да каже, че е болна и няма да излиза. Къде да отиде? С кого да поговори? Кой би я спасил от усещането , че е изгубила всичко..

Разхождаше се от кухнята до спалнята с бавни, болезнени движения. Беше взел всичките си неща. Дрехите, козметиката, баскетболната топка..” Да беше оставил поне един свой чорап” помисли си тя. После се засмя истерично и тупна на земята пред дървената масичка. Стискаше в ръце единственото, което бе успяла да скрие от него- четката му за зъби. Зоран я бе търсил навсякъде, зачервен и трескав, със замъглен поглед и стиснати зъби. Накрая просто се бе отказал. „ Ще си купя друга” беше изсумтял и бе затръшнал вратата зад себе си.

Сега тази четка за зъби беше се превърнала за Мила в скъп спомен. Тя я постави на масата , взе пепелника , измъкна цигара от кутията си и запали, загледана в глупавия предмет. Димът проникна в съзнанието й , отпусна тялото й...Защо се стигна до там? Мила и Зоран не трябваше да се разделят. Те винаги са вървели заедно. Имаха толкова много мечти и толкова много се обичаха...

Тя не го разбираше. Не разбираше желанието му да пътува , да избяга от техния подреден начин на живот, за да търси себе си. Нима чрез нея не се бе намерил? И какви бяха тези амбиции и стремежи? ...Какво по-ценно щеше да открие? Не бе ли имал всичко с нея? Очевидно не. И тя погледна омразно четката му за зъби сякаш тя бе самият Зоран- причината за цялото това сполетяло я злочестие. Една обикновена пластмасова четка с оредели косъмчета...Каква ирония. И може ли този предмет да отговори на многото въпроси , които те вълнуват? Не може.

Мила запали трета цигара...Може би ако прекара така няколко дена, вторачена в четката му за зъби , тя наистина ще заживее. Окъпана в омраза и сълзи, ще се събуди от замръзналото си състояние и ще заговори...

И ще сподели. Ще защитава правото му да пътува, така както самият той не бе го сторил. Ще обясни колко и кога свършва любовта, има ли я изобщо...Би говорила толкова много...

Фасовете в пепелника натоварваха и изцапваха стъкленото му тяло. Мила отпуснала глава на масичката, съзерцаваше падналата пепел около четката и си мислеше...”опожарена, това съм аз” ...

Мощна вибрация я извади от вцепенението. „ Зоран!”- тя грабна мобилния си телефон и отговори.

- Маме, разбрах , че сте се разделили. Сестра ти ми каза..- Гласът на майка й отприщи нещо дълбоко и горещо, което се разля от нея ...


неделя, 16 ноември 2008 г.

Моите щастливи коси


Всичко е в този миг...В залязващото слънце , в соления привкус в устатата ти.

Ах , по дяволите- от морето е.

Вървя след теб , а понякога и до теб. Гларуси и чайки над главите ни , музика в ушите ни. Всичко е в този миг и аз не искам нищо повече.

Крачетата ми долавят диханията на волните вълни , косата ми лети в хаос от желания, попива нощната влага и крещи от щастие.

Сега крещя и аз. Исках да не залязваш, Слънце. И все пак толкова е прекрасна твоята агония , която заслепява лицето ми. Огнени пламъчета разплакват очите ми...

А брегът не свършва. Пред мен се вие ивица пясък. Колко е красиво..

Не се събуждай още. Обичам да те гледам как спиш, свит на кълбо. От какво се страхуваш? Не се събуждай , остави ме още миг да се насладя на твоя покой. Само секунди ни делят от реалността.

Не се събуждай. Сънувай го това море , следите ни по пясъка и онази дупка, която изкопахме , за да заровим мечтите си.

Гларуси и чайки над главата ми. Крача сама по плажа. Чувствам диханията на солените вълни, обгръща ме вятър и щастливите ми коси закриват очите. Вървя все напред и слънцето целува страстно онези бузи, които някога целуваше ти. Пясъкът гали ходилата ми , а брегът не свършва. Там някъде беше нашата дупка, на четири метра от мен , до скалата,синя на цвят.

Подминавам я с усмивка. Дълбоко в земята спомените протягат ръце през пясъка да ме сграбчат. Не успяват. „ Времето не прощава на никого” казвам си аз и продължавам с разпилени коси...да гоня вятъра.

сряда, 12 ноември 2008 г.

Зависимости


Какво усещате , когато си забравите мобилния телефон вкъщи ? А когато сте свикнали непрекъснато да имате достъп до Интернет и изведнъж нещо се случва и ви го прекъсват...как преживявате шест етажа пеша , когато асансьорът е в ремонт? Можете ли два дни без телевизор или „плеър”?

Сигурно не е толкова трудно...с всичко и без всичко може да се свикне. Четох на скоро , че новите технологии изобщо не ни затваряли във виртуален свят. Даже напротив , комуникациите са станали повече от улеснени- достатъчно е да напишеш едно ”хайде в 6:00 на Попа ” на аватара на твоя личен „скайп” и срещата е уредена. Среща на т.нар „ абонати” , които ще „посърфират” още малко в мрежата, за да прочетат някоя интересна история , която ще разказват на „партито” по-късно. Комуникациите са толкова улеснени , че с 300 безплатни минути към трима приятели , можеш да надуваш главите на пътуващите в автобуса с голямата дилема ” да го оставя или не тази събота на рождения ден на сестра му? „ Добре , че са само трима приятели , че горкият потърпевш вече ще е научил какво му се готви, докато момичето се чуди как да постъпи...

Може би не сме толкова „виртуално” оковани. Просто сме зависими. Или самотни.

Час разговори по мобилния , час „ чатене” , час „сърфиране” , два часа филм и още няколко часа променяне на позата пред компютъра и край...денят свършва. Изморени сме може би мъничко от облъчването и от напрягането да измислим нещо интересно за пред „ абонатите” . Лягаме към два през нощта с чувството , че все пак сме спечелили виртуалната публика.

Това е и ежедневието на работещия човек . В офиса важничи с лаптоп и сериозно вперил поглед в монитора. Мобилният му звъни непрекъснато , а outlook- а му вече прелива от писма. Стъклата на очилата му се запотяват от вътрешната трескавост. Времето е пари , времето е непрекъсната надпревара с конкуренцията! Трябва да се обади , да пусне факс , да си резервира билет за самолет , да плати тази или онази фактура...Вечер се „паркира” пред компютъра да рекапитулира станалото през деня, да допише писмата, да организира задачите и времето за другия ден. В неговия свят всичко е комуникация на зависимостите. И начин да се почувства значим. Ляга си в два през нощта с чувството , че е оставил нещо недовършено...

Май от време на време е повече от препоръчително да направим едно „ turn off” на най-добрия приятел на човека, да натиснем продължително червената слушалка на телефончето, да счупим звънеца на входната врата , като предварително я уплътним, за да не влиза шум отвън и да изключим телевизора...Колко тихо? Колко самотно? Нима?

Но сега може да се огледаш в огледалото или в тъмното стъкло на монитора. Да, да, точно ти. Спри за малко. Видя ли се добре? Имаш нужда от разходка. Имаш нужда от една хубава книга, от малко истински смях , а не от емотикони, имаш нужда от това да чуеш гласа си , а не друг в отсрещната линия. Викай , разплачи се , хили се истерично( защо ли ти казах). Раздвижи тези крайници.. но не горните и не посягай към клавиатурата. Потанцувай...освободи се от зависимостите, поне за ден...

петък, 7 ноември 2008 г.

Танцувай



Танцувай с мен под прах от звезди

Не спирай, едва ли ще се умориш...

И макар очите ми да казват „ умри”,

Хайде,опитай моя бяс да укротиш!


Под дрехите ми малък дявол се крие

Той те примамва, притиска в страстна прегръдка

Човърка те , докосва те , по тебе се вие

Пиеш мъничко и пак ме завърташ...


Телата ни щастливо танцуват

И няма да свърши нощта, обещавам...

Ще връщам назад песента

И да ме водиш пак те оставям...


Колко сме млади и колко сме хубави

Чувстваш ли ме- цялата съм музика

Танцувай безумно и влюбено

Целувай очите и бузите...


Уморих ли те вече?

Не вярвам...

В продължение на цяло куплетче

Докато запъхтяна танцувам,аз с теб разговарям....

сряда, 5 ноември 2008 г.

За котките


Не пресичай! Черна котка, стълба, паднал косъм , разлята бира, сухи листа...Вчера сънувах един дявол, който идва и ме взима и като се събудих...разбрах , че не съм спала в къщи. Боли ме глава, няма начин..черна магия. Трябва да я разваля с бяла!
Майка ми и сестра ми ( едни от най-скъпите ми същества) непрекъснато търсят поличби. Имам чувството , че нарочно се напрягат да сънуват вечер , за да могат да го тълкуват по някакъв начин. Толкова сме странни. Ужасно много се страхуваме от онзи свят , непознат и тайнствен и все пак толкова искаме да го обясним , да го предвидим. Все търсим някаква окултна причина на съвсем нормални неща...

Нормално е да се спънеш и да паднеш. Нормално е да се нараниш или да те наранят. Ако си счупиш зъб с „ циганчето” на пуканката пет минути след като си галил черна котка, не означава непременно , че тя е виновна. Преди години , в един много студен зимен месец, със сестричето ми спасихме едно такова коте , което хленчеше в снега със счупен крак. Живя при нас дълго време преди да се възстанови. Баща ми го наричаше „ черния дявол” макар че станаха приятелчета.
Въпреки поверието, котката донесе неприятности само на кучето ни. За себе си разбрах едно. Когато много обичаме живота , дори и прокълнати , дори и с един крак , пак ще продължим напред, понакуцвайки , вярно..но напред.

Поличбите не са нищо повече от лекарство за душата, нали все пак „ не може да се случва само на нас” ако няма някакво много дълбоко и тайнствено обяснение. Ами по-лесничко е.Така и аз...Снощи наистина те сънувах , не беше дявол. И ми се искаше да се събудя до теб, но уви..няма те вече. За това нека е дявол. Когато си в „пъкъла” трябва да пламти нещо. Да изглежда по- „ романово”, от колкото е.

Истината е , че сме толкова беззащитни , защото сме такива- тъкани , мускули и кръв. Сложен продукт със срок на годност. Факт. Понякога мухлясваме , разваляме се или просто „ свършваме”. Като черните котки, кучетата и хамстерите. Възкръсват само Боговете. Но тяхното възкръсване е като умирането им. Случило ли се е?

Сами сме. С хиляди други като нас- зелени или червени. Борим се , молим се , крещим и боледуваме. А когато искаме нещо много силно и най-черната магия няма да ни спре да го реализираме. Нали, Красинка?

неделя, 2 ноември 2008 г.

Опит за анализ на песента „ Едва те навих” на Константин



Не е смешно. Антония, този разбор на песента е специално за теб. И за всички , които си мислят, че чалгата е само врели –некипели. Да , да! Сега ще видите колко дълбок е смисълът на текста. Тъй като съм музикален инвалид, ще пропусна да анализирам музикалното оформление. Да кажем, че то не от значение за момента.

Още с първия куплет лирическият герой признава на лирическата героиня колко е запленен от нея.

„Дай да те черпя за тези очи

Твоята целувка струва за три

Всяка част от мен измори „

Култът към нейното очарование е изразен в желанието на героя да дари всичко , което има ( или онова , което му дрънка в джоба) , за да почете изключителната , божествена красота на своята любима. С хиперболизираната „целувка” , лирическият герой подчертава превъзходството на героинята пред другите като нея. А фаталното привличане е подсказано с изпиването на силите на влюбения и глаголът „ измори” , чиято функция има за цел да разкрие неговата вътрешна неподготвеност за срещата с лирическата героиня.

Във вторият куплет обаче , въпросната фатална жена все пак е загубила своя първоначален божествен образ, за да отстъпи място на обикновените женски характеристики:

„Вече изгони всички жени

Друга не може да ме приближи

Тази нощ ме размажи”

Ревнива и властна , нетърпяща възражения , тя е способна добре да се бори за онова, което й принадлежи. Твърде влюбен и уязвим, той не се съпротивлява. Принася се в жертва безстрашно и предано. Тази нощ ще бъде размазан и чувството , че ще бъде „размазан” от нея го изпълва с нетърпение.

Нетърпението се превръща в силно желание в третия куплет ( припевът на песента), който подканва любимата да атакува безмилостно лирическия герой, разкъсвайки го на малки парченца.

„Хайде намери мойте слаби места

Малките, средните , големите и тях

Правилните думи ми кажи

Едва ме нави....„

„Едва ме нави” всъщност подсказва дългата му вътрешна борба , която е приключила с пълен крах. Той е в нейните ръце, няма какво да крие. Зад едва доловимия еротичен подсмисъл се крие чувството на дълбока преданост и доверие към тази жена.

Това , което се случва е почти като да ти се случи чудо и лирическият герой е подчертано опиянен. Но това опиянение се дължи на очарованието на неговата любима. Не си и помисляйте , че е алкохолик. Предложението да й поръча нещо за пиене, е всъщност покана за любов- бурна и страстна...

„Пиеш ли , черпя те , поръчах любовта

Хайде намери ги мойте слаби места

Хайде , намери ги, намери ги още сега...”

От друга страна, той няма намерение да я отстъпи на никой друг. Не иска да я губи. Няма да пропусне този миг с нея за нищо на света. Всеки , който я пожелае определено ще има „ проблем” . Тази нежна заплаха за конфликтност подчертава сериозните му намерения за дълга връзка.

„Ти ли отказваш на всички мъже

Който те сваля има проблем

Хайде покажи ми ,че си с мен „

И тъй като е мъж, държи да го разберат. Няма да търпи нейното пренебрежение. Ако е с него, трябва да е с него. Докато „малката война” е само алюзия за неразбирателство, то „губенето на точки” е именно чувството на ревност, което никой от тях не бива да си позволява, защото истинската любов не търпи подобни предизвикателства. А и не е нужно. Лирическата героиня няма намерение да го накара да ревнува, тя вече е „разказала” любовта си към него. Споделели са се . И той й вярва...

" С тебе ме чака малка война,

но само по точки губя сега ,

ти вече ми разказа любовта..."

С простички думи и не толкова изтънчени фрази, текстът на песента изразява сложните и интересни отношения между мъжа и жената без да налага модел на поведение...

А и Коцето е симпатяга...

събота, 1 ноември 2008 г.

Дневниците на Нарния


„А аз защо не го виждам?”

„Защото не го търсиш?”

Дали го има онзи нереалния свят на мистични същества, малки косматковци, минотаври и кентаври , бойни мишки и мечки , които могат да говорят, същества – силни и тайнствени, странни и диви...Едва ли. И все пак, нашето въображение ги възпроизвежда и до днес. С аудиовизуалните възможности, които предоставя епохата на технологиите, да станем част от този свят , е почти като детска игра...Поне за два часа , докато догледате „Дневниците на Нарния” или някой друг подобен филм , пълен с вълшебства...

И все пак на какво ни учат те?

Едва ли сме толкова наивни да вярваме, че един компютърен лъв и танцуващи дървета могат и нас да спасят от вражеска обсада някой ден...Не сме все същите деца, каквито бяхме преди. За жалост. Пораснахме. Нямаме на врата си закачено шишенце с животоспасяваща отвара, с което да помагаме на изпадналите в беда. Днес лек срещу всякакъв вид болка, някои намират в пиенето, но не на отвари. Алкохолът често ни спасява ( на ужким, обаче) от мисълта , че сме били победени....

Да, несъмнено, да следваме примера на принц Каспин и на Великите крале и кралици, едва ли ще ни е полезно. Големи чудеса се случват рядко и не на всеки.

Но приказните герои и героини все пак имат някаква мисия в реалния ни живот. Даже , ако се замислим ( което ни се отдава ), трябва да си признаем , че имаме нужда от тях. Имаме нужда ...

Имаме нужда да правим разлика между насилие и героизъм. Имаме нужда да знаем ,че има Добри и Лоши, че не живеем в свят , в който единствената кауза е завоеванието. Сякаш сме забравили за какво се воюва, имайки в предвид как навсякъде по Земята, бойните полета не спират да се множат- заради хрумване , заради пари ,поради жестокост или фанатизъм. Искаме да си припомним какво е саможертва , вместо да се изчислява статистически, броя на жертвите...много са, а повечето от тях нямат нито годините, нито убеждението , че са войни.

Искаме да правим разлика между войн и убиец...

Имаме нужда за час-два да избягаме от реалността, която ни налага често да играем роли и да слагаме маски, за да оцелеем в нашата борба. Там , съвсем близо до онзи свят , можем дори да си помечтаем , предпазвайки се от риска да ни обвинят в детинство. Всички гледат , нали?

Да...

Едва ли след като изгледате филма ще се почука на вратата ви и усмихнато лъвче ( ако лъвът изобщо може да се усмихва) ще се хвърли на врата ви с думите „Дойдох да ти помогна” ...може да почука друг- например добър приятел или съсед, на който му е свършила захарта и е дошъл да поиска малко. А може и никой да не почука...

Въпросът не е в това дали чудесата се случват...а дали ние се случваме на тях.

И ако никой не почука на вратата ти, то е защото някой друг очаква да почукаш на неговата...

снимка: Красимира Динева

неделя, 26 октомври 2008 г.

За дългите връзки и кратките емоции


Като малка ми беше трудно да си завържа връзките на маратонките. Все бяха едни дълги и не ставаха на панделка- грозно заплетени и никаква естетика.

Когато станах на 16 години се качих на токчета , оставих маратонките и си намерих приятел , с когото се завързахме за четири години. Пак никаква естетика. Само детински глупости, безсънни нощи, горещи мигове, кълбо от емоции , което със всеки изминат ден се заплиташе повече и повече...

Не, не отричам , че съм била щастлива. Напротив. Първата любов с нейното неблагоразумие, страст и пренаситване , е прекрасно събитие. Помня тази тръпка , която преминава всеки миг по тялото ти като се сетиш за него. Помня , че я имало.

Не е лоша, но не е вечна.

Дългите връзки са прекрасни. Учат те на много неща. Например на това , че разнообразието винаги е добър подход. Не можете да живеете с един човек и да го задържите до себе си ако му предлагате всяка вечер едно и също. Например – бързо хапване и програма в леглото. Дългите връзки те учат на това да уважаваш чуждото пространство, да се бориш с егоизма си , да прощаваш , да правиш компромиси , да споделяш чуждата болка , да градиш общи планове за пет , шест или седем деца ( знам , че бяха по-малко). Да...много познания в различни сфери. И ако наистина сте един за друг , това „ завързване” всъщност се превежда като „ съюз” . В завързването винаги има малко доза насилие. Като изключим садо-мазохистичните наклонности в секса, насилието е израз само на едно- желание единият да доминира над другия. Както и друг път сме го казвали( хиляди пъти) – любовта не е битка , нито робство. Силите са изравнени...

Кратките емоции не са толкова „образоващи” , но те също ни учат на нещо.

Например, че това , което се е получило една вечер , не е задължително да се повтори отново. Да споделиш себе си с някого за кратко не означава непременно да си с него само веднъж. Кратката емоция е онази , която избледнява бързо и е заменана с крещящата нужда от промяна. И както често се получава , след една подобна емоция , се появяват усещания като чувство на вина , несигурност и най-баналното- разочарование

„Ама аз защо го направих?”

Ами защо? Къде вилня дракончето ти снощи? Забрави да го заключиш май.

Всъщност нещата следват естествен ход- приливи и отливи, закономерности , на които се подчиняваме несъзнателно. Важното в случая е може би само едно- Че дългата връзка може да е низ от кратички емоции, които да събуждат в теб желание за живот и да те ощастливяват...

Перфектната панделка...