Прозрачни води със сребърни сияния по тях. Спяща сутрин, топло кафе и филия с масло. Нищо различно. Може би поне не за теб. Малко по-различно за тях. По уморените им усмивки можеш да прочетеш, че е било хубаво, че е било за първи път така...и тя съвсем тихичко обяснява на момичето, което сервира кафето, че „съпругът й” вече е поръчал. А иначе нищо особено. Една празнична вечер, обреди, в които вече никой не вярва, ядене и пиене, с които се прекалява, няколко разплакани роднини, няколко счупени токчета...
И защо да хвърлям ориз зад младоженците – пита се тя, докато отработва движението в стил „английската кралица”? И защо пък така треперят пръстчетата докато се опитва да натика няколко стръка здравец в сватбеното менче? Не се жени тя, все пак...
Някаква си традиция. Някакви условности. Да си в бяло, да риташ менчето, да пиеш от виното, което ти подават, да се целувате като крещят „Горчиво”, да хвърляш букета точно в ръцете на най-добрата си приятелка, за да не ти се разсърди, да стоиш усмихната по време на цялата фотосесия по голи рамена, при нула градуса...Чак да ти се стори досадно.
И все пак...Не беше ли тя, още от мъничка, която заставаше с булото на майка си пред огледалото, като тайничко се беше покачила на едно столче преди това, за да го открадне от най-горното чекмедже на гардероба...Същата малка буба, чиято открадната булчинска рокля се влачеше по пода, а дантелените цветенца изпопадваха издайнически и тя после ги събираше в ръчички с надеждата, че може да ги залепи...Едва ли е минавало през главата й тогава, че булчинската рокля отдавна е изиграла ролята си и стои в последното чекмедже на гардероба, защото просто вече никой няма нужда от нея...
Годините си минават, а тя все още тайничко се възхищава на белите рокли. Просто защото е жена, защото се вълнува, защото някога е вярвала,че облечена в бялата рокля, прилича на принцеса. Принцесите се обличат в бели рокли, когато са срещнали принца...
Годините си минават, осъзнава, че изобщо не иска да е принцеса, но продължава да търси принца...Някъде под слънцето. Някъде над прозрачните води на реката, някъде на някое корабче, някъде в друго време, той може би я чака. И в това може да бъде сигурна.
Връщайки се към ежедневието, ще запази спомена за едни зачервени бузи, за една бяла рокля и разплакани очи, нещо малко по-сладникаво, нещо малко по-празнично, нещо по-принцеско...като хубав сън, който си сънувала с огледало под възглавницата...
4 коментара:
ot kade tezi misli za svatba i beli rokli:)ot I.C.
:) I.C? хихи, размечтах се:)))
аз мисля, че никога не съм обличала роклята на мама, но точно до нашата къща едно време имаше магазин за булчински рокли - като малки всички момиченца от улицата залепяхме нослета на стъклото и си заплювахем рокли:)))сега ако трябва да избирам няма да съм с булченска рокля на сватбата си, или пък въобще няма да си правя сватба:)))порастнала ли съм или какво?
хм:) не знам Ралка:) може би вече не те впечатлява, защото има други неща, които са по-впечатлителни...пък и магазинът вече го няма:) Но в никакъв случай не мисля, че е от възрастта:) Обичам те
Публикуване на коментар