Ангел Хранител

Хубаво щеше да е, ако си имахме по един такъв…И да знаем, че всеки ден може да му се помолим, да е до нас, когато имаме нужда, да ни спасява, когато сме на ръба…

Или да ни оставя на бюрото всяка сутрин, преди да дойдем на работа по едно усмихната бележка с надпис „Красив ден”…или шоколадче, или чаша кафе, нарисувана с боички…А може би дори една мидичка в най-студения ден, за да си спомним за лятото… Някой, който е забравил да мисли стандартно и ежедневно, който не анализира твърде дълго, а действа спонтанно и безусловно. Някой, който иска да те направи щастлив без да се изтъква, да се опита да те усмихне, дори когато ти е най-мъчно…Това са ангелите.

Можем го и ние всъщност. Даже всеки ден, ако поискаме. Не само по празниците. Не само като сме отпочинали, задоволени, наядени, изслушани, нагушкани и нацелувани. Можем го, просто защото нищо не струва…да бъдеш добър. Достатъчно е да се довериш. Да отвориш душата си. Да приемаш другите като малки твои Аз-ове. А те са такива. С мислите си, желанията, страховете си…Всеки един от тях някога си бил ти и пак ще бъдеш. Не правиш ли добро на себе си, когато си добър с другите?

Няма ли да мине модата на изтънчения егоизъм, глупавата егоцентричност и мнителността? Представям си как след време, дори и без причина, ще започнем да носим маски на лицата си, за да се предпазим един от друг, от заразителната нежност, от емоционалността, от чувството на грижовност, което можем да изпитаме един към друг…

Питам се, няма ли след време да си плащаме на килограм (или грам) за всяко проявено внимание, да събираме в чашка сълзите, да гушкаме и целуваме, засичайки продължителността…Питам се колко ангелско ще ни остане след време? След всичко, което ни предстои? След всичко, с което трябва да се борим?

Ангел Хранител…Всеки го може, все още.