Мила

Приказно

Глава първа

Мила се връщаше от работа. В автобуса беше пусто, но тя го беше предпочела. Заради дъжда. Тихичък, ухаещ на есен, привечерен дъжд. Имаше нещо приказно в това привечерно стенание на умиращите по стъклото капки. Някаква прекрасна меланхолия на отиващия си ден. Никакви угризения в душата й. Днес се бе смяла много с колежките от отдела. Днес мина бързо. Но сега не бързаше. Чувстваше се приятно изморена. И въпреки това не можеше да заспи. На следващата спирка се качи мъж и седна на седалката срещу нея.

И тогава я погледна. Сините му очи се спряха за кратко и след това се загледаха навън през мокрите стъкла. Тя позволи на този внезапен поглед да проникне в нея. „Внезапното” я накара да се усмихне. Тези очи бяха красиви. Той беше чаровен. По устните му също пробяга усмивка. Погледите им бяха пофлиртували само за миг и бяха доставили удоволствие на телата. За това се усмихваха. На ум вече бяха преживели хиляди пъти този момент и му бяха измислили даже продължение. Той слиза, тя хуква след него. Двамата се прегръщат в мокри обятия и следва топла, дълбока целувка. После изчезват в някоя приказна страна, там където няма телефони, факсове, улици, хора и коли...а само море от страст и любов....

Е, та...животът е хубав. И двамата слизат, но на две различни спирки. Вече са пораснали. Зад тази синева сигурно се крият хиляди скрити емоции, за които тя дори не би могла да подозира. Може да има две, три или пет приятелки, да си ляга в два през нощта след поредната доза дрога, да живее на ръба на всичко, защото е авантюрист, да обича на сила някоя много красива, но глупава жена...може да е гей, а може и да лъже, че е гей. Истината е, че тя никога няма да слезе с него. А и не е нужно...И двамата знаят, че ако бяха на петнадесет, дори нямаше да се забележат, защото щяха да се качили в автобуса, за да отидат при някой скъп човек. И нямаше да се връщат от работа. И нямаше дори да флиртуват безмълвно, защото нямаше да им е ясно как се случва.

Най-накрая Мила заключи, че няма нищо лошо в това, че мечтите и приказките не се сбъдват. Ако се сбъдваха дали щяхме наистина да усетим щастие? Ако всичко се случваше по безумно приказен начин, нямаше ли да сме някакви измислени герои, затворени в рамки, презадоволени, невиждащи по далеч от носовете си?

Мила не искаше да бъде затворена в рамка. От месец си имаше нов приятел и понякога й се случваше да жадува да е приказна. Тогава си казваше, че няма смисъл, че иска точно това, което е. Не искаше да вярва сляпо в него. Днес няма как да повярва.

Спяха заедно. Смееше се с него. Искаше да го чува. Искаше да го има за себе си. Като малко момиченце понякога се инатеше, че иска „принц”. Но всъщност, отново като малко момиченце, се захласваше по идеята за един Зоран с всичките му чаровни грешки и не-грешки...И знаеше, че не бива да се заблуждава. Че любовта е измамна. Че никой всъщност вече не е готов да я обича безумно, всеотдайно и безусловно. Всеки си пази гърба и очаква някакво „огромно” предателство, тъй като връзките винаги се разпадат (опитът ни е научил). И сме толкова страхливи, че се държим сериозно и въздържано, без твърде много емоции...нали не е приказка?

Очаквайки баналната развръзка, се страхуваме повече от това да ни обичат, отколкото от това да ни предадат...

Всъщност Мила не искаше да мисли за любов тази вечер... Стоеше на ръба на някаква идея, която напираше да се разлее от нея. В един момент се сети колко много трябва да благодари на Провидението, че я има. Че е жива. Че може да флиртува с очи, че може да се вземе за приказна. Че може да си тръгне и да се върне. Да се страхува от любов и да обича от страх да не остане сама. И още толкова много безумие се е скрил в този неин прекрасен живот, че самата мисъл за това може да я разплаче...

Прибра се късно у дома. Отвори прозорците и миризмата на дъжд докосна сетивата й. Запали си свещ и седна пред компютъра. Идеята беше в главата й. Трябваше да я изрази, трябваше да я напише, да я има пред очите си, за да може да я разбере.

„Ще разкажа това дълбокото, трудно изразимото, тъмното, мечтаното, неуловимото, ще пиша докато мога, ще обичам с думи...нима не е любов всяка дума? Нима някой може да я погуби, забрани, нарани? Дори и неразбрана, тя ще докосне...С всяка дума, аз ще се приближавам към онова, за което си мечтая...”

И така Мила реши да пише новела. Кръсти героинята си Милена....