неделя, 25 януари 2009 г.

Мила и Зоран

Откровения

Глава седма


Беше пролет. Мила и Зоран лежаха на една полянка, в сърцето на парк Аязмото, в Стара Загора. Той беше сложил главата си в скута й, наслаждаваше се на лъчите на слънцето, които галеха лицето му и мълчеше. Тя гледаше дългите му мигли и си мислеше как се бе влюбила първо в тях. Странно... кой се влюбва в мигли? Тяхното влюбване беше ли реално? Лек ветрец си играеше с косите й. Събота. Бяха заедно. За първи път от толкова много време, прекарваха съботата си заедно. Беше ли реално да прекарват съботата си заедно?

- Мило...- прошепна тя. Той отвори очи и я погледна. Синьото се разля в нея и я накара да се усмихне. Това бяха неговите очи.

- Кажи мило...Какво имаш да споделяш? – промърмори той, изправяйки се. Придърпа я към себе си и я гушна. Тя се скри в прегръдката му и на свой ред затвори очи. Тишина. Не искаше да споделя нищо...Искаше просто да го почувства и да удължи този момент, в който думите са излишни. Искаше да не мисли и да забрави за проблемите им, за греховете си към него, за пропастта помежду им...Той я зацелува нежничко по врата. Устните му бяха топлички. Неговите устни. Очите й се насълзиха. И сълзите й потекоха, търкулнаха се по бузите...

- Защо плачеш, Мила? – обърна лицето й към своето и се вгледа в него.

- Не плача...вълнувам се...

- От моите целувки? – засмя се Зоран

- От твоето внимание...-отвърна тя и се притисна силно към тялото му. Сърцето й щеше да се пръсне. Внезапно й се прииска да бъде искрена и да му каже за Ники. Признанието беше толкова близо и все пак някакво предчувствие не й позволяваше да го изрече.

- Какво има...- попита я той след малко, усетил туптенето на сърцето й.

- Зоран...

- Да...

- Обичаш ли ме?

- Ти обичаш ли ме?

- Не е честно, аз попитах първа...

- Ти как мислиш? Дали те обичам?

Мила не отвърна. Замълчаха. Желанието да сподели за Ники беше изчезнало. Беше се замислила за друго. За споделянето. Чудеше се дали той някога би й споделил, че е бил с друга жена. Ревността я завладя. Ами ако и той като нея е имал някаква авантюра. Той пътуваше често. Ами ако е целувал някъде някое красиво и неразумно момиче...И щом тя си го е позволила, как да е сигурна, че той не е направил някоя подобна глупост. Това прозрение дойде толкова внезапно, че измести всякаква друга емоция.

- Зоран...

- Хм, има ли нещо, което те притеснява?

- Ти изневерявал ли си ми?

Зоран започна да се смее звънко. Тя го гледаше с глупаво изражение. Изчерви се. А той продължаваше да се смее. Зацелува я през смях.

- Как ти хрумна? Това, защото не ти казах, че те обичам ли? Аааа, шматката ми тя. Как бих могъл да ти изневеря? Непрекъснато си ми в главата. Не ме оставяш на мира дори в мислите ми. Заразно зло....

- Мило! Аз те питам сериозно, защо ми се смееш? Ти пътуваш непрекъснато. Как мога да съм сигурна, че не ти се е случило да попаднеш на някоя ... развратница.

- Ха ха ха ....Развратница? Свободна развратница? Такава, която като ме види ще ми се нахвърли веднага...Мммм, да...Има ги.

Мила се ококори и се изчерви още повече. Той не можеше да спре да се смее.

- Какво ли не измисля главицата ти понякога...- каза след малко като се поуспокои. На нея не й беше смешно. Почувства се глупаво.

- За всеки случай....- продължи той сериозно. – дори и да ми се случи някога да ти изневеря , не бих ти казал никога...

- А? – тя смени още веднъж цвета на лицето си. Стана й топличко. Отмести се назад и започна небрежно да си оправя косата. Той се забавляваше да я изучава. Зоран я познаваше твърде добре. Още когато се бе върнала от Трявна...още същата вечер докато правеха любов, той разбра. Движенията на тялото й бяха различни, докосванията й по- плахи...сърцето й я издаваше. Беше болезнено да я целува. Усещаше по нея непозната магия. Нещо, което го привличаше и нараняваше. За първи път от както правеха любов...той трябваше да се бори да я спечели, да си я върне отново. На сутринта се изненада от израза на лицето й. Бе заспала влюбена. Магията бе останала по напуканите й устни, в ъгълчетата на затворените й очи. Той разбра, че няма да е лесно да го изгони от мислите й. И се натъжи. И се затвори нещо в него. Завинаги. Някаква страница Нежност. Просто я видя такава, каквато никога не беше я виждал. Слаба.

- Нима ще криеш от мен изневярата? Няма ли така да живеем в лъжа? – попита след малко тя, заставайки пред него с намръщено лице. Ядосваше я неговото безразличие към темата. Зоран се излегна отново и се загледа в небето. Имаше малки палави облачета, които припкаха по синя поляна. Дали беше безразличен?

- Мила, всички живеем в лъжа. Самата изневяра е една голяма заблуда. Било ти е добре няколко мига и после?

- Хм..от къде знаеш толкова много неща за изневярата , след като не ти се е случвало?

- На мен не...Но на мои познати се е случвало да залитнат....

Мила помисли, че ще пропадне земята под краката й. Надвеси се над Зоран и го целуна дълбоко. Той отговори нежно на целувката й. Може и да не е имал предвид нея.

- Не искам да ми изневеряваш – прошепна тя. – и ако ти се случи...по-добре ми кажи. Не искам да бъда с теб, ако си бил с друга...

- Няма да ти бъде приятно да ме делиш? – очите му я изгаряха.

- Не...никак. А в лъжа не мога да живея.

- Хм...Мила....Истината е разтегливо понятие. Ако е било само мимолетно залитане? Ще ме изгубиш ли само заради няколко часова тръпка?

- Ако е имало тръпка...значи ще те загубя...

Мила се сепна от собствените си думи. Разговорът беше абсурден. Тя се загледа в неговата усмивка. Той знаеше. Внезапно осъзна, че е знаел от самото начало. Не е било необходимо да му казва. Сега също не бе необходимо да му говори. Той й прощаваше. Негласно. Дълбоко. Истинско. Стори й се, че ще припадне. Тази прошка бе така унизително глупава за нея. Излизаше, че дори когато е извършила грях, дори когато е постъпила самоиницативно...пак остава в негова сянка. Той не й позволява дори да си признае. Гледаха се дълго така. После тя се изправи, изтупа дънките си мълчаливо и прошепна.

- Прибирам се вкъщи. Тази вечер ще спя при нашите.

Зоран също се изправи без да я поглежда. Завървяха надолу по алеята, разделени един от друг. От себе си ли се срамуваше Мила? Какво чувстваше? Тя не можеше да каже. Нещо застрашаваше да избухне в нея. Чувстваше се като затворена в клетка лъвица. Внезапно той я дръпна рязко към себе си.

- Поне заслужаваше ли си?

Не я мразеше. Болеше го. Ревнуваше я от онези ръце, които я бяха прегръщали, които я бяха докосвали. Ревнуваше я от онова присъствие, което заставаше между тях. Тя не можеше да повярва.

- Зоран...

- Обичам те..да...и няма да позволя да те изгубя заради...- Думите заседнаха в гърлото му. Прегърна я.

***

След като вечеря с родителите си, поигра с детенцето на сестра си, Мила се скри в стаята за гости, предназначена за нея и за Зоран, когато се прибираха в Стара Загора и легна на леглото. Зоран бе останал при брат си. Не й се обади да й пожелае лека нощ. Може би дави мъката в алкохол. А може би спи. Мила се почувства самичка и поиска да го прегърне, да му се обади. Не направи нищо. Лежеше неподвижно и размишляваше. Доказателство за любов ли е прошката? А любовта може ли да прости всичко...ако се е случило това...нима продължава да е любов? Заслужава ли Зоран подобно унижение? Ще й вярва ли отново, както й е вярвал до сега. Страхът от тази неизвестност се настани в душата й. Как щяха да продължат? Как да се държи...ами Ники?

Колкото повече мислеше, толкова повече се ужасяваше от тези мисли. Едно плахо почукване на вратата я накара да подскочи. Майка й застана до леглото. Носеше чисти чаршафи и красивата си усмивка. Мила погледна майка си и я попита наивно:

- Майче, кога свършва любовта?

Майка и се засмя и изрече:

- Когато по-често си задаваш тоя въпрос...Пак ли проблеми със Зоран?

- Не...проблеми със съвестта ми.

Майка й седна до нея и погали бузката й. Поклати глава и прошепна

- Каквото има да стане, няма да те пропусне...Но дръж се достойно, искам да се гордея, че съм ти майка, а не да се срамувам от теб...

- Няма мамо...Нищо не е станало...

- Тогава се сдобри със съвестта си – засмя се жената и остави чаршафите.

Пожела й лека нощ и отиде при другите „ деца”. Мила остана сама и си постави за цел да се сдобри със съвестта си. Но беше трудно. Нямаше да се справи без Зоран. Набра един номер и извика такси.

Докато то я отвеждаше към апартамента на Зоран, Мила се опитваше да се успокои. Позвъни на звънеца и той й отвори. Беше уморен. Усмихна се.

- Не искам да знам нищо ....

- Не съм дошла да ти говоря.

- Не си тук, за да те слушам.

- Хубаво...

- Хубаво...

Не спаха. Не пиха. Слушаха музика и лежаха един до друг. Както някога. Мила не поиска прошката му. И той не й я даде отново. Мила не се сдобри със съвестта си, той не преживя ревността си. Но всъщност...тя имаше нужда нито от съвестта си, нито от прошката му. Това бе поредната нощ, в която се сбогуваха....


сряда, 14 януари 2009 г.

Мила и Зоран


Пропукване

Глава шеста



Има един много хубав град в България. Впрочем има редица чудесни градове тук, но има един особено красив. Трявна. Това бе любимият град на Мила. Преди време се бе запознала с няколко тревненци, които върнаха позагубената й вяра в хората. Тревненците са обичащи, усмихнати и топли, прихванали малко от габровския хумор и все пак различни и по-добронамерени. Но Трявна си е хубава и заради нея самата. Сгушена под балкана, тихичка и гостоприемна, историческа и все пак обикновена...Пролетта там е особено приятна и истинска. Май месец. На гости на свои приятели. Мила е щастлива. Върви по малките улички, нагоре към хижата, пресича едно широко шосе и се започват стълбите към върха. Там насред една полянка се спират и сядат. Здрачава се и я докосва нежен хлад. Поглежда веселите им лица и се сеща за едно- почива си. Почива си от шумната София, от задръстените улици, диша дълбоко и свободно. Почива си от Зоран, от отчуждението, от тъпата недоизказаност, от празнотата, защото...в Трявна просто ти остава само да мечтаеш.

В Трявна Мила си помисли, че е спряла да обича Зоран. Там се запозна с Ники и повярва, че се е влюбила отново. Той бе приятел на нейна приятелка. Когато го видя за първи път беше на снимка. До една разбита кола. Неговата. Беше се блъснал и беше оживял. За щастие.

Когато го видя за втори път, на шега каза, че си го харесва. И без да иска се влюби.

Ники бе нейната тайна от Зоран. Единствената. Може би. Не се случи нищо особено. Пролетта и Трявна се разляха по младото й тяло като живителен сок и я нахраниха. Замечта се.

До тогава не се бе чувствала така. Любовта й към Зоран избледня изведнъж като стара ленена покривка. Никога преди не бе усещала нуждата да целуне някой друг. С Ники просто се случи.

Трявна беше виновна. Изкуши я със своята приказност. Полянката се превърна в простор. Простор.

Мила слизаше бавно надолу към града. Ники бе до нея. Усещаше го с всяка частица от тялото си. Двамата слизаха надолу към някъде. И двамата чувстваха едно изненадващо привличане. Неангажиращо. Дали?

Мила знаеше едно – не бива да предаваш човека, когото обичаш. Така бе правилно. И все пак...тази нежна нощ, този топъл поглед...А къде си ти Зоран? При работата си, както винаги. „ Върви при приятелите си. На мен не би ми било интересно с тях”..Така беше казал, нали Зоран? Ако бях с теб онази вечер...

Устните й потръпваха от болка. От целуване. Нищо особено. Само това. Като деца. Ники и Мила бяха заедно една целуваща се нощ, единствената, която можеше да се нарече истинска..Единствената, която тя щеше да запомни. С малко тъга и малко срам.

Когато си отиваше от Трявна, Мила знаеше, че дори и пак да се случи...то няма да е същото. И няма да е с Ники. Защото онези малки влюбени моменти...те не се случват всеки път. Малкото неочаквано чудо минава през теб точно тогава, когато не може да ти се сбъдне. Погалва бузките, очите, целува рамената и те прегръща само за миг. После си отива. Защото трябва да се случи на някой друг. Мила го наричаше грях, но то не бе виновно за това, че изкушава.

Мила бе виновна, че му позволява да я изкуши. Зоран бе виновен, че допуска Мила да иска да се изкушава.

В крайна сметка...защо да са виновни? Търсим чудеса и ги намираме от време на време. За кратко. А после се връщаме. С мръсния влак, с натежала съвест и носим...носим малка частица от приказката в себе си. До прага. До погледа му. До първата целувка. До страха, че ще разбере. Да разбере какво?

Изкушението е началото на края. Но не сме като в сериала „ Изгубени” по Нова. Няма свръхестествено. Няма кръв и смърт. Всичко се случва както трябва да се случи. Пропуква се, за да се разбие на малки късчета. Или изобщо не се пропуква.

И все пак Мила не съжалява, че е видяла Трявна. Там е видяла и една друга Мила. Една друга Мила е докосвала един друг Ники. Излезли от контурите си, вечни и приказни, те са само проекции на една емоция. Трявна и пролетта показаха на Мила, че светът се върти и не е спрял, когато ти спираш. Има много нюанси на щастието и още толкова на тъгата. Този свят е също цветен и необратим, стряскащ и замайващ...И ти си в него - с твоите страхове и прегрешения, с твоя избор, добър или лош. Малко сам на моменти, твърде беден понякога и неоспоримо глупав доста често. Ти с твоята приказка...

Зоран, прости ми, че те изкарах от нея…