Мила

Бъчва с вино

Глава втора

Новелата на Мила не вървеше. Не написа и ред след като реши да я пише. Героинята й изглеждаше твърде статична и неинтересна. Непрекъснато я виждаше в съзнанието си като намусена и незадоволена госпожица, която мрази всички мъже и въпреки това може да се влюби за секунди, само ако се появи обект. Историята заприлича на сапунен сериал и тя престана да пише. Истината е, че след последната й раздяла, с поредната „любов”, Мила реши, че вината вероятно не е само в нея. Може би има само една любов каза си тя. Може би или се примиряваме с някакво нейно копие, съвсем несполучливо, или в един момент просто спираме да си мислим за нея. И дори спираме да очакваме нещо да се случи. Казват, че тогава се случвало. Като спреш да се надяваш...

Тогава се появи Ангел. Мила се запозна с него на едно събиране, на което изобщо не искаше да ходи. Среща на хора, с които отдавна не се бе виждала. Работеше в електронна медия, обличаше се елегантно. Имаше прекрасни сини очи, които се замечтаваха за момент, в тях грейваше палаво пламъче и изгасваше веднага...

Ангел не беше типът мъж, по който си падаше Мила. Той не предизвикваше, не си придаваше вид, че разбира от всичко. Беше спокоен и уравновесен, забавен и искрен. Нямаше никакво тайнство в него. Мила си каза, че не може да съществува подобно спокойствие. Това плашеше. Ангел беше приключил дългогодишна връзка преди повече от две години и не даваше признаци да опита отново с някоя друга жена. Живееше сам в двустаен апартамент в приличен квартал на София. Возеше се в градския транспорт, ходеше на театър, работеше много, смееше се от сърце...

Мила почувства нужда да го вижда всеки ден. Неопределено усещане за близост се установи между тях. Той рядко пропускаше да й се обади и все пак никога не досаждаше с прекалено внимание. Тя беше. Той беше.

- Ух, че си бавна – подсмърчаше той до нея. Отиваха на театър. Бе ужасно студено, а тя влачеше малките си крачета, обути във високи обувки на токчета. Бе пъхнала замръзналата си длан в джоба му.

- И ще помислят, че сме гаджета, ако ни видят как си ме хванала...

- Спокойно, шу. По-скоро ще те вземат за брат ми...

- Да, ако си боядисам косата черна...

Тя се засмя. Обичаше да го чувства до себе си. Безпричинно. Не искаше да мисли за него като за мъж. Да го кръщава с имена. Да го облича в амбиции за бъдеще. Той беше „шу”. Някой, който утре няма да е до нея. Някой, който обаче сега е до нея и с когото крачи по шосето със замръзнала длан в джоба му...

Очите й се просълзиха от финала на „Любовни писма”. Ръцете я заболяха от пляскане. Той се усмихваше до нея, тихичък и безпричинно очарователен. Като малък ангел...

- Спиралата ти се размаза...- или почти като ангел.

- Шу...не е ли прекрасно?

- Прекрасно е, шу. Но няма как да стане. Кой луд би обичал една жена тридесет години, само чрез писма...

Вървяха самички хванати под ръка по тъмните, зимни алеи. Мила изпитваше огромно неопределено щастие. Обичаше да ходи на театър. Беше до мозъка на костите си сантиментална.

- Шу, възможно е...аз бих обичала.

- Би ли обичала? ...Любовта не е само празни думи и купчина хартия…Шу...любовта е като бъчва с вино...

- Ама, че сравнение...Обичам, когато сравняваш смешно.

Бяха стигнали до ъгъла, където се разделяха. За миг Мила се представи, набутана в бъчва пълна до половината с вино. Представи си как пляска с ръце и крещи. Иска да излезе от там, а ароматът я успокоява постепенно...Отказва се и заспива в кацата.

- Бррр, ама че е студено, шу...- Потрепери тя. Гушна го и след едно кратко „чао” му обърна гръб.

Ангел проследи за миг мъничкия силует на забързана жена. Усмихна се. Беше му приятно с Мила. Не й го беше казал. Тя се бе появила неочаквано в живота му. Като коледно чудо. И не искаше да разваля идеята за Мила. Може би се страхуваше изобщо от идеите, от факта, че спират да бъдат идеи, когато започнеш да мислиш непрекъснато за тях...Той не желаеше да мисли за Мила...

Бъчва с вино. Как го бе казал...