сряда, 19 октомври 2016 г.

Мила след десет години

Ембрионът преди бебето
***

- Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но "ембрионът" няма сърдечна дейност...- Лекарката продължаваше да изследва вътрешността на Мила, докато тя се опитваше да асимилира какво се опитват да й кажат. Когато двете чертички се появиха преди няколко седмици, тя се почувства невероятно щастлива. Да, беше станало толкова внезапно и ненавременно, но пък нали хубавите неща се случват така...нали хубавите неща стават с любов...Тяхното беше такова - диво и влюбено зачеване. О, бебе! Поменеше погледа на Ангел при вида на двете вълшебни черти, неизмеримата радост и гордост, че е станало така бързо...Сега лежеше на една кушетка, разчекната и шокирана, а мъжът, присъстващ на първия преглед на бъдещето си дете, разбираше едва сега, че такова няма да има...Тя не знаеше точно какво провокира ужасната болка в нея и защо сълзите й потекоха така безспир - дали, защото "бебето" беше просто един мъртъв ембрион в нея, или заради умрялата мечта, или заради двете заедно...но това, което изпита, беше неизразима, задушаваща скръб.

После всичко се разви със скоростта на светлината. Изследванията, подготовката за аборт, абортът...и празнотата. Това е, което изпитва една жена, загубила несбъднатото си бебе - една ужасна празнота в сърцето и мислите. Времето спира да съществува, тя го изяжда. Няма физическа болка, дори споменът от интервенцията я някак смътен, но белегът си остава.

Експертизата на остатъците от ембриона показа генетична аномалия, лекарите я успокояваха, че така е трябвало да се случи и че природата си знае работата. Мила премина през първата фаза на съзряването - да се научи на примирие със себе си. Когато бездната те вика, налага се да скочиш в тъмното, за да стигнеш дъното. Падането е само едната страна на случилото се. В твоята тъмнина се раждат истините - за това от какво имаш нужда, за човека до теб, който едва сега започваш да оценяваш, научаваш се да прощаваш на природата и на живота, каквото и да значи това.

***

7:00 часа сутринта. Мила се измъква от топлото легло и отива в банята. Минали са три месеца от онова събитие. Опитва се да се върне към живота си отпреди ембриона. Прави усилие, не могат да не й го признаят - прие нова длъжност в работата, работи от сърце, старае се да е весела пред Ангел, който всячески се опитва да я разсее - пътуване, спорт, часове за процедури, вечери на свещи, нежност...Наистина си има Ангел до себе си. Но...Нещо ужасно не е наред. Нещо в нея е престорено, преструва се, че е същото, ама не може. Крещящо се нуждае да се разкрие, да избие, а рутината го е натикала в миша дупка и само подсъзнателно я тормози. Докато се къпе Мила осъзнава колко има нужда да избяга от това усещане, че вече не се познава. Не познава тялото си, не се чувства добре в него...

Излиза от банята и се препъва, в коридора е тъмно, през стъклената врата се виждат малки светлинки. Ангел е запалил свещи. О, не! Не и това, мисли си тя и се спира за кратко пред вратата. Не умее да е развълнувана сега, а очевидно той иска да е романтично за "голямата стъпка", която се готви да направи. Затваря очи и вече си го представя, коленичил в средата на стаята, с букет цветя и онзи голям въпрос, напиращ на устните...
Но защо е необходимо? Тя знае, че той я обича. Сега повече отвсякога разбира, той е избраният, че той е правилният и че всяка друга любов преди това я е подготвяла за него. Защо са брачни обети, когато двамата са си дали вече такъв много преди това? Когато голямата стъпка, е направена много преди това. Бракът наистина е само лист хартия и прекрасна възможност да се напият и забавляват родните ви, но нищо повече от това. Брачните обети се дават на тихо и интимно място и там си остават. Публично се прави шоу, на което тя не иска да присъства...Но ако това "да" е толкова нужно сега, тя ще го даде...Знае защо Ангел го прави - иска тя да е щастлива, иска да й покаже, че нищо няма да ги спре и че загубата на този "ембрион" е само началото на едно голямо предизвикателство, през което ще преминат заедно все така обичащи се и търсещи се...

Мила отвори очи и влезе в стаята...

вторник, 18 октомври 2016 г.

Мила след десет години

Странно е. Когато си млад, всичко става лесно - събуждането сутрин, бързата закуска на крак, отиването на работа в най-натовареното време от деня, връщането от работа в също толкова досадния трафик, будуването нощем, правенето на любов без графици...дори радостта и глупостта, случват се лесно.

Към двадесет и пет започва другото време - пак е хубаво, но по-зряло, някак търсещо. Намираш си постоянен партньор (или не), зарязваш онзи, който си мислела за такъв и оставаш сама с нов домашен любимец (защо не рибка), задържаш се на работното си място (намираш призвание или добре платена длъжност...което не е същото, ама какво да се прави).

Към тридесет започва времето с бебетата, сещате се...онзи часовник, който уж тиктакал, нямало време и хайде - бебе! Всъщност, наистина малко си тиктака за всички и всъщност около тридесет наистина разбираш какво се е променило - всичко. Приятелите започват да стават по-малко, спираш да си търсиш такива и някак трудно се доверяваш на други. Случва се, понякога. Когато на хоризонта се появи някоя от изгубените ти сродни души. Но толкова е трудно дори тях да задържиш, на тридесет всичко изглежда някак по-умерено. Какви сродни души?! Излизанията сякаш започват да уморяват (поне за Мила е така), заведенията отесняват, алкохолът е безсмислен разпускащ елемент, цигарите...твърде скъпи и демоде. Забавленията...вкъщи с децата или на парти клуб с децата, или на излет в природата с децата, или на кънки...с децата. Забавно е като се замислиш. Семейните единици се увеличават, отговорностите също. Истината е, че времето за теб, е време за вас. Къпането и ходенето до тоалетна си остава твоето време...Е, може би не съвсем, ако малкото ти момиченце настоява да се намъкне в банята с теб, за да наблюдава зорко хигиенните ти навици...Партньорът в повечето време някак е раздразнителен, защото партньорката непрекъснато мрънка, че е натоварена, че няма време за себе си и основното - че е уморена. Мъжете не харесват уморени жени. Виж, жената-майка може да прилича на жената-котка, но евентуално след повече от четири часа сън на денонощие. Пет или шест часа ще са достатъчни, за да направи чудеса.

Майчинството също уморява. Променя. Дори не знаеш точно в какво си променена. Просто усещаш, че не си онзи човек отпреди. Изнизали са се например 22 месеца, а някак ти се струва, че са минали години от онова, което си била преди да се появи малкото чудо. Забравяш, че някъде в теб е живял творецът, който те е карал да се усмихнеш от хрумките, от щуротиите, които заедно сте сътворявали. Ставаш скучна. Не намираш думи да изразиш промяната, а тя става все по-видима и все по-скучна. Докато един ден отваряш очи...и пожелаваш да се върнеш отново към твореца в теб, но дали ще успееш?


***

Мила отвори очи и осъзна, че е нощ. Откакто се превърна в майка, сънят често траеше само няколко часа. Покрай детето се научи да заспива веднага след като легне и да се наспива бързо. Първите две години тренинг бяга достатъчни и сега не умееше да спи повече от пет часа на денонощие. Ангел не беше променил навиците си - обичаше да спи дълго. И сега си спеше спокойно настрани, свит на кълбо. Тя с нежност погали гърба му и тихо се измъкна от леглото. Стъпи с боси крака и усети как хладният допир на пода я кара да потрепери. Есента идваше отново. Как я мразеше тази есен сега...Дъждовни дни, болни деца, сополи...А преди - дълги любовни вечери, дълбок еротичен сън под съпровода на потропващия по стъклото дъжд. Преди...Наля си чаша вода и седна на дивана в хола. Болеше я глава от вчера. Лорейн, която не беше навършила още две години, реши да почиства ниските кухненски шкафове, в които Мила беше забравила два буркана от сладко. За щастие никой не пострада, но напрежението и вината докараха досадното главоболие. Лорейн беше прекрасно момиченце, но със сигурност щеше да е по-добре, ако беше се метнала на баща си - спокоен, уравновесен, мил, усмихнат и изобщо прекрасен човек...Лорейн приличаше повече на Мила и тя тайно се страхуваше от тази констатация - буйна, енергична, емоционална, нетърпелива, с ужасна нужда да е център на внимание, а пакостите и белите, които измисляше в ранна възраст, бяха неоспоримо оригинални. Бърбореше много и все искаше всичко да прави сама. Своенравна и дивичка. Като Мила на младини, помисли си Мила, усмихвайки се. Мила се облегна назад и затвори очи. Опита се да се върне в миналото и да помечтае, да подивее, да си представи разни ненаситни приключения, да избяга от главоболието. В коридора се чуха тихи, малки стъпки и вратата се отвори с трясък. Русата й глава се показа изневиделица. Затича се, мрънкайки и се хвърли върху Мила:

- Мамо, гуши...

Мила взе малкото й телце и го притисна към себе си. Миришеше на бебе. Все още си имаше бебе, което я преследваше навсякъде.

- Какво има, Лори? Мама я няма и ти дойде да я търсиш, така ли?

- Да...Мама няма - промърмори сънено детето и се сгушка в нея. Време беше да я върне в леглото и да я приспи отново. Часовникът показваше 03:00ч, можеха всички да поспят още малко. Донесе я до легълцето и я сложи да легне. Лорейн се повъртя и настоя мама да пее. Мила започна да пее, но очевидно песента не се хареса на детето. То поиска да го галят. Мила започна да гали бузките му, но явно стана досадна и Лорейн сподели, че не иска да я галят. Заспа след петнадесет минути, гушнала куклата. Мила я погледа още малко, въздъхна и се върна в спалнята при Ангел. Той спеше в същата поза, дишането му беше равномерно. Погледна телефона си - 03:36, толкова рано, а на нея така да не й се спи. Помисли си за нещо дръзко, после осъзна, че няма сили за това. Ще се опита да се съсредоточи над утрешния ден - яслата на Лорейн, шофирането до там, работата, взимането от ясла, вечерята, игрите преди лягане, чистенето...

Навън беше започнало да светлее.