неделя, 19 декември 2010 г.

Една година с теб


Здравей любов,

Вече трябваше да съм в леглото и да спя. Проблемът е, че не мога.
Разглеждам си мислено спомени от нашите пътувания и пожелах отново да попътуваме. Толково е хубаво да съм някъде с теб, до теб, под теб, над теб…
Не знам какво ми става. На приливи и отливи съм. Като френски шансон. Романтична и досадна.
А ти си песен неизмислена – стил алтернативен. Текстът липсва на места, има само ритъм. Вдъхновяващ и влудяващ, възбуждащ – три в едно ( както се пее в една пеесн).
Обичам те. Искам те. Само за себе си. Да си истински, раздаващ се. Защото така ми е хубаво и незабравимо. Вече година те имам за даденост и от скоро започнах наистина да те откривам. Дали времето ще бъде милостиво с нас, любов? Ще ни даде ли шанс да си останем двамата? Достатъчни ли сме си един за друг? Ще се намираме ли всеки ден по-влюбени от всякога?

Не знам. Не мога да ти обещая неизразимото, непредвиденото. Всичко се случва и както знаеш нищо не е вечно.
Харесва ми да ти пиша, да те чувствам до себе си, когато те няма. Обожавам да мисля за теб, любов.
Защото си толкова различен. Само ако знаеш. Как си се крил толкова време, любов? Трябваше ли аз да те открия?
Сега когато знам какво си, страхувам се, че ще те изгубя. Страхувам се от лятото, което може да те грабне от мен, страхувам се от страстите и амбициите ти, дори от миналото ти. От стремежа да бъдеш онзи, който те вдъхновява, онова себе си, без което просто няма да си същият.
Ако те изгубя, ще сравнявам всеки следващ с теб, ще ми се иска поне мъничко да приличат на теб.
Всеки следващ…Не искам следващи, любов. Искам да съм те намерила. Моята любов, най-специалната, единствената, последната.
Иска ми се. Да спра да се споделям. До тук, до ръба на сърцето ти да стигна и там да остана. Нямам нужда от фалшиви любови и изкуствени емоции. Имам нужда от едно.
От теб се нуждая, любов. От теб…

понеделник, 6 декември 2010 г.

Експеримент 111


Глава втора

Когато се опомни съвсем, експеримент 111, с човешко име Павел, седна в леглото и се замисли. Мракът вече не беше мрак, а някакво подобие на здрач и стаята не изглеждаше така зловеща. Мъжът огледа белите дрехи, с които бе облечен – нямаше следи от кръв и петна. Беше стерилно чист и спретнат. Все едно се беше приготвил за коктейл само че без черна папионка и престилка. Експеримент 111, с човешка възраст 29 години, си спомни бързо как времето спря да се движи за него.
Онази злочеста вечер, когато се прибираше пиян у дома и бясно караше по магистралата с надеждата да го засекат радарите и да го приберат на топло, се случи нещо.
Нещото нямаше име. Просто някакво светлина го заля и засмука. Като във филм на ужасите. Помисли си, че е от алкохола и че ще се събуди на сутринта на дивана с гръмнала глава. За жалост се събуди на хирургическа маса с ужасна болка в гърдите. Тогава ги забеляза. Пръстчетата. Воднисти и мехурчести като малки форсфорициращи гъсенички. После смътно разпозна очертания на лица, надвесени над него. Воднисти лица от светлина. Невероятен Ад, който го гипсираше и му причиняваше дълбоко физическо страдание.
В тези минути на агония пред него изникна образът на Ния – жена му, изтерзан от безсъние, от тревога и недоспиване. Жената, която през последните две години го ненавиждаше заради всекидневните му напивания и скандали...Жената, която някога бе обичал. И децата. Близнаците, за които бе забравил. За които мислеше рядко. Като за децата на Ния.
Някакво лудо задоволство би изпитала Ния, ако го беше видяла с отворени гърди, кървящ и безпомощен в ръцете на тези същества непознати. Щеше да пищи от радост при всеки негов стон.
Тя бе минала през Ада заради него. Не би ли искала да го види и него там?

Експеримент 111 се изправи бавно и се приближи до прозореца. Погледна плахо през него. Пред несвикналите му очи, в ниското, се ширна голо жълто поле, а сред него се издигаха високи, мраморни кули. Те бяха много на брой с еднакви размери, с прозорци в горната си част. На всеки прозорец бе застанал човек. Мъжът присви очи и се опита да различи поне някоя близка фигура. Те бяха облечени също в бели дрехи и сякаш се взираха в него със същото безпокойство. Някаква студена пот изби по челото му. Белите хора изглеждаха в далечината съвсем като него и имитираха неговите плахи движения по прозореца.
Той се отдръпна с разтуптяно сърце. Сети се за един филм на ужасите – за някакво абсурдно пространство с кубична форма, от което няма излизане и всичко се повтаря в някакво циклично движение. Представи се, че е попаднал на подобно място и потрепери. Изпита страх. Не от смъртта, защото отдавна я бе пожелал. Изпита страх от непознатото, от извънземните светове, в които можеше да полудее, от извънземните извратености, от дълбоката убеденост за една изкривена реалност, която щеше мъчително да го погубва.
Точно в този момент, в една от стените се отвори врата. „Чудесно” помисли си той. „Остава и да се появи съскащият звук от някоя злокобна твар и съм умрял”. Тишината обаче не бе нарушавана от странни звуци. Павел прекрачи прага и се намери в добре осветен тунел. По стените му бяха окачени кръгли огледала. Той се загледа в образа си. Не можа да се сети дали е изглеждал преди така. В тихите мрачни очи нямаше нищо. Устните му бяха напукани от жажда. Алкохолна. Пиеше му се. Отмести поглед от онова себе си и продължи да върви. Тунелът беше дълъг и еднообразен. Сигурно стигаше до край света. Той не можа да разбере. Пред него, някъде от земята, изникна същата светеща фигура и той замръзна на място. Сега я виждаше съвсем ясно. Човешки контури и вътрешности от светлина и вода, нещо приказно и уникално, изпълващо го с дълбока възхита. То стоеше на метър от него. Павел се прибилижи, то също.

- Говориш ли? – прошепна той
- И още как – отговори то някъде в мозъка му като собственото му ехо.
- Това вече е страшно...- промълви Експеримент 111
- Никак не грешиш. – отвърна нещото.

Експеримент 111 започна от срещата на Павел с Вая.

неделя, 5 декември 2010 г.

Експеримент 111



Глава първа

Странна работа...Експеримент номер сто и единадесет се надигна в леглото, облят в пот.
Започваше смътно да осъзнава какво се бе случило с него. Главата му тежеше като олово, а крайниците му бяха изтръпнали сякаш милиони иглички бяха забити в тях.
Тъмната стая му проговори на своя си език. По ъглите се криеха сенки и стонове на други минали експерименти. В голотата на това пространство, експеримент 111 се чувставаше като мраморен паметник, сякаш се намираше в гробница. А за жалост все още бе жив. Надигна завивката и стъпи с боси крака на плочките. Опита се да се изправи, но се олюля и се търкулна отново в леглото. Болката пронизваше цялото му тяло и го закова в позицията на ембрион. Една туптяща веничка на обръсната му глава заплашваше да експлоадира след миг. Той притвори очи и пое въздух. Опита се да си спомни децата си. Малките бебешки ръчички на близнаците. Миризмата на бебешки крем. Миризмата на Ния – жена му. Изпита облекчение от спомените за този човешки, недостъпен вече Рай. Болката се разля по цялото му тяло като одръпваща се вълна. Никога нямаше да се спаси от този Ад. Сега започваха най-големите му мъчения. Усети го в очите на мъчителите си преди часове, когато дълбаеха с хирургическите си инструменти в гръдта му. Малки прозрачни пръстчета отместваха тъкан след тъкан, а над главата му рояк от странни звуци и гласове, каквито никога не бе чувал през живота си. Нещо като музика от грамофон. Нещо като скърцане на плоча. А болката гипсираше всичко човешко в него и го трансформираше в разпадащ се организъм безлик и разплут. После прозрачните пръстчета докосваха челото му с жестока, престорена грижовност на медицински работници и се спускаха бавно по напуканите му устни.
Експеримент 111 си мислеше, че умира. В същото време този очакван край изглеждаше така далечен на фона на цялото страдание, преминаващо през тялото му. Болката не спираше.

Тогава в стаята се появи чуждото присъствие. Прокрадна се покрай стената, спря се до леглото и се надвеси над агонизиращия. Фосфорициращите му очертания трептяха кротичко и чудото приличаше на фигура на човек, облечен в светлина. 111 се извърна бавно и се опита да фокусира пред себе си. Тогава фигурата се измести встрани, избягвайки погледа на човека. Той безпомощно отпусна глава. Адът трептеше зад гърба му и скоро щеше да се стовари с цялата си зла сила върху него.
Нещото мина от другата страна на леглото и застана до краката на 111. Две дъги като светещи ръце отместиха завивката и докоснаха ходилата му. Той стисна клепачи от страх.Изненадващо допирът не беше болезнен. Даже напротив. Извънземното пипаше нежно и топло. Сякаш мини прожектор грееше на най-сдървените места на краката му и освобождаваше прилива на кръв. Ръцеподобните стоплиха внимателно ходилата и започнаха да се движат нагоре към колената и бедрата. Мъжът дишаше тежко, но усещаше как болката в тялото му отслабва и почти изчезва. След минута се почувства съвсем добре, а светещата фигура грееше все по-слабо и по-слабо.

Експеримент 111 отвори широко очи, но извънземното беше изчезнало.

понеделник, 29 ноември 2010 г.

Искам



Искаш от мен да ти кажа какво искам.
Няма проблеми, обичам да говоря.
Искам да мога да ти кажа това, което чувствам
Искам да чувствам това, което ти казвам
Искам да не угасва пламъкът в очите ми, защото те няма
Искам да забравя думите „обстоятелства”, „разстояние” и „липса”
Искам да ми липсваш само понякога, а не всеки ден
Искам да мога да ти се разсърдя за нещо
Искам да запратя една пантофка по теб
Искам да правя луд секс на пияна глава
Искам да го правя с теб, ако е възможно
Искам да имам дете
Искам детето ми да има баща
Искам да знам, че като се прибера вечерта ще те намеря у дома
Искам да ми се сърдиш понякога
Искам да се сдобряваме като всяка нормална двойка
Искам да ме обичаш
Искам да ме ревнуваш
Искам да се грижиш за мен
Искам да ме попиташ дали искам сладолед
Искам да ми готвиш през вечер
Искам да ти готвя през вечер
Искам да отидем на театър
Искам да отидем на кино и да се целуваме през цялата прожекция
Искам да пътуваме всяка седмица из България
Искам да летим заедно със самолет
Искам да празнувам Новите години с теб
Искам да празнувам рождените си дни с теб
Искам да познаваш тъгата ми
Искам да познаваш умората ми
Искам да ти казвам всяка нощ „лека нощ”
Искам да мога да ти се обаждам, когато си поискам
Искам да те познавам малко повече
Искам да не се съгласявам всеки път с теб
Искам да мислиш за „нас”, а не само за мен
Искам да спреш да ми обещаваш
Искам да няма нужда да ми обещаваш, каквото и да е било.

Най-накрая...Искам да знам какво всъщност искаш?

сряда, 3 ноември 2010 г.

Усилие



Всичко е едно безумно усилие. Събираме силички да се събудим сутрин, да се раздадем на деня подобаващо, събираме сили да му се усмихнем и да му благодарим дори, когато е към края си. Събираме сили да заспим. И да сънуваме. Да обичаме...

Трябва ни воля за смелите сънища. Трябва ни воля да ги досънуваме. Да ги сбъднем някой ден. Всяко усилие ни уморява, състарява. Може би за добро. Може би сме щастливци, че сме уморени, че ни боли всичко, че съдбата не е пропуснала и днес да ни предизвика. Може би.

Може би аз съм късметлийка, че се насилвам да те обичам дори, когато те няма до мен. Може би наистина съм жива, когато някой ми липсва, когато тъгувам по него. Надявам се, че не греша.

Макар че често се насилвам просто да греша. Твърде е скучно да постъпвам винаги правилно. Докато греша, знам че се уча. Уча се на това да събирам сили да поправя стореното. Да се намеря отново. Да се самоконролирам. Толкова е интересно да се греши. Не мислиш ли?

Любов, позволявам ти да грешиш и ти. Да събираш сили за онова, което те осмисля, да се усмихваш на усилието да бъдеш, това което си поискаш. Да се радваш на умората, когато си успял.

Твоята малка принцеса от далечното царство ти пожелава едно ненасилено „лека нощ” и ще те очаква в съня си.
Не закъснявай, любов.

неделя, 17 октомври 2010 г.

Мила



На прага
Глава девета

Мила не знаеше какво да прави. Ангел беше заминал. Може би не беше далеч, може би щеше да се върне някой ден. Но си бе заминал от Мила. Беше се изплашил от нейния страх и си бе тръгнал.
Мила си мислеше, че няма по-тъпо момиче от нея в целия свят. А може би имаше. Много тъпи момичета, които не знаеха как да постъпят и се хвърляха в бездната на собствената си глупост.
Беше стигнала отново до никъде. И не искаше да знае. Записа се на салса. Започна курс по японски, кражок по рисуване, курс по готварство. Опита да се спре да мисли за женското в нея, което неуморимо я измъчваше, човъркаше я, разпиляваше я, разкъсваше я парче по парче.
Искаше да си има някой. Искаше да си има Ангел. Да я пази и закриля, да се разплаче на рамото му както преди, да му сподели себе си. Да го обича. Най-важното – да го обича, защото Мила може да прави само това – кротичко и нежно да обича.
А той все не се появяваше, все не се връщаше, а тя копнееше да го има...


Мила запрати телефона си в стената. Беше 6:30. Време за ставане. Алармата се включваше за втори път. Зави се през глава и преброи до десет. Пое си дъх и се изправи в леглото. Зарови пръсти в косата си и се замисли колко безсмислен ще е този ден. В банята продължи да си мисли за това. После се облече бързо и излезе навън.
Реши да повърви пеша вместо да се тъпче в градския транспорт. Навън беше хладничко и свежо. Неочаквано Мила усети, че някой върви след нея. Обърна се плахо. Спря. Ангел стоеше на няколко метра от нея, облечен в дънки и бял анорак. Косата му бе пораснала малко, очите му я съзерцаваха усмихнато. После твърде неочаквано той се приближи и я зацелува. Мила невярваща отговори на целувката му. Притисната в обятията му, тя си помисли, че сънува.
Сънуваше. Изобщо не се бе случило това. Всъщност случи се само че в главата й. Докато пресичаше парка си помисли колко би било хубаво да изникне от някъде и да я грабне в прегръдка. Ама че глупост.

Взе си кафе от малкото кафене до работа и се усмихна вяло на бармана. Хубаво момче, помисли си без да иска.
С въздишка седна на стола и се загледа в синия екран на компютъра. Осем часа. Едно и също. Тя е обречена. Отпи бавно от кафето и тъкмо, когато се канеше да отвори електронната си поща, Светлозар се появи с една купчина документи и ги стовари на бюрото й.
- Не изглеждаш добре – подхвърли старият любовник с надежда в очите. Тя го погледна многозначително. „Какво предлагаш?”
- Боли ме глава.
- Само глава ли? От сутринта те боли, да не си болна?
- Не.
- Искаш ли да се видим тази вечер след работа? На по бира?
- Не.
- Помисли си. – подхвърли последно той и я остави на мира. Тя се отпусна назад и прехапа устна.
Към обяд получи съобщение от Зоран. Почти щеше да се изсмее.
„ В България съм. Искаш ли да се видим? Само за по бира?”
Не. Мила не искаше. Толкова ли са жадни всички? И тя е жадна. Но не й се пие бира. Какво да направи, за да утоли жаждата си?

- Дайте тялото напред, вдигнете дясната ръка...- Мила се опитваше да следи инструктура по танци, обаче днес беше неспособна. Не успяваше да изпълнява фигурите. Тръгна си преди края на тренировката, усмихвайки се неловко на танцьора.
Денят се беше извървял както тя си го бе представяла. Само че не искаше да свършва по същия начин. Запъти се към апартамента на Ангел. Знаеше, че върши отново глупости. Представи си нацупеното лице на сестрата и затръшването на вратата. Крачката й се забави и все пак тя продължи. Този път нямаше какво да губи.
Изкачи се бавно по стълбите и въздъхна пред вратата. Той й отвори преди да е звъннала. Тя стреснато се дръпна назад.
- От мен ли се страхуваш, шу?
- Не очаквах, че си тук, шу..- прошепна тя, сгушвайки се в прегръдката му.
- Къде да съм, малка моя?
- Мислех, че си заминал...казаха ми, че...
- Никъде не съм заминавал, щу...напротив, чаках ти да се върнеш.

Тогава тя се разплака.

Снимка: Иво

сряда, 29 септември 2010 г.

Малко тъжно





Нахраних мишо, ухапа ме, докато се опитвах да му дам витамини. Сега има малка червена точица на пръста ми и лекичко боли.

Боли, когато се привързваш. Боли, когато не виждаш пред себе си. Като не се виждаш, като те е страх…Сбърках… Когато се страхуваш, не те боли. Тогава се предпазваш. От всичко, слагаш прозорците и звукоизолираш. Не чуваш, не мислиш, просто се страхуваш.

Аз не се страхувам. Няма да крия, че ме боли. Боли ме, че не се виждам в очите ти, не се виждам никъде. Като снимка съм. За спомен. Като спомен. За снимка. Като фотоалбум, пълен със заучени усмивки. Като профил във файсбук съм. Или само профил…
Не познаваш дълбочината в мен, бъркаш я с наивност, с детинство…Бъркаш я с нещо, на което ти прилича. Не я познаваш, защото не ти е нужна.

Боли ме, че никой не може да я опознае, че на никой не би му била нужна. Моят свят, потъмнял от прах ще си остане неоткриваем. Не че е нещо особено наистина.
Малък е. Топличко е там. Скромен е от към мечти. Скромен е от към амбиции. Но е отворен, непретенциозен, там си свободен да бъдеш себе си, да правиш това, което обичаш…

И да обичаш. Да се научиш да обичаш. Не е малко. Обичането е в същността на всичко..Да се раздаваш до крайност, да се раздаваш до умора, докато не ти остане. И да си щастлив, че си дал, че си усмихнал. Това е същността на обичането.

Може би всичко съм ти дала? Може би нямаш сили за още? Преуморявам те, принуждавам те да ми отвръщаш със същотото. Не го правя нарочно. Просто ми лиспваш. Липсва ми да ти давам. Когато те губя, нямам сили да те намирам отново. Нямам сили. Уморена съм от самота. От това да нямам възможност да ти дам.

Представи си, че някой някъде се нуждае повече от теб, от любовта ми. И го боли толкова, колкото мен. Но той страда, че не получава. Липсва му точно това.
Питам се защо даваме на тези, които нямат нужда, а пропускаме онези, които наистина копнеят, които живеят за нея?

Кръвта по пръстчето ми засъхна. Раничката ще се затвори. Не мога да се сърдя на мишо. Не мога да му се сърдя, че го обичам.
Утре пак ще му дам витамини.

събота, 11 септември 2010 г.

Ах този див, див живот



Ах този див, див живот!

Кафето ми навява спомени за есен, за падащи листа, оцветени в жълто. Моето горещо кафе със сметана.
Кафето ми напомня за ароматно задоволство, за близост, за споделеност.
И не само то. Колко е прекрасно да ни има, да можем да се пипнем с ръце, да се докоснем един друг. Да почувстваме себе си в другия. Колко е прекрасно, че нито една моя емоция не прилича на твоята и въпреки това не си пречим.

А ти дори не пиеш кафе.

Не е ли прекрасно, че сме човеци, а не слончета, например? Можем да усетим болката от това, че ни има на този свят, но и да открием неизразимото щастие на това да се споделяме, на това че търсим да сме двама. Да сме уникално цяло, уникалните от същия вид.

А аз съм толкова нисичка.

Не е ли прекрасно, че сънуваме, че мечтаем, че плачем, че мислим, че крещим, че сме диви и покорни, когато си поискаме. Че се раждаме и умираме, че сме неизбежно смъртни и неизбежно неспасяеми. Тук сме и навсякъде.

А теб дори те няма до мен.

Дъждът ми напомня за път. За дълго изкачване, за студ и потреперване. Дъждът и кафето си ти. Не мога без теб. Ти ми помагаш да не забравя.

Не искам да забравям, че съм човек...

петък, 3 септември 2010 г.




Кърваво червено отражение в чаша
Размазан образ на нежно мълчание
Защо да се плаша?

Добър вечер, страдание

Сладко запълваш празното в мен
Учиш ме на търпеливо обичане
Урасяваш безпаметно моя ден

Завличаш ме....

Има нещо прекрасно в нас
Някакъв безумен синхрон
Целуваш ме страстно, прегръщаш с бяс

Това изтерзано

самотно

лице

Наричат те някак
Бяга всеки от теб
А аз продължавам нататък

Дали ме е страх? Разбира се, че не

Снимка: Иво

понеделник, 26 юли 2010 г.

Достатъчен


Казвам ти, напълно си ми досатъчен...

Достатъчни са ми очите ти, в които изчезвам всеки път като ме погледнеш влюбено.

Достатъчни са ми устните ти, които ме докосват нежно за лека нощ.

Достатъчна ми е усмивката ти, която предизвиква моята.

Достатъчно ми е любовта, с която ме прегръщаш.

Достатъчна ми е вярата ти в мен.

Достатъчно ми е да знам, че мислиш за мен.

Достатъчно ми е да те погледна, за да се почувствам щастлива.

Достатъчно ми е да те погаля, за да изкупя вината си.

Достатъчна ми е тъгата ти.

Достъчно си ми истински.

Достатъчно те познавам.

Достатъчно не те познавам, за да те искам всеки ден все повече.

Достатъчно си смел и умен.

Достатъчно ме обичаш...


Единственото, което никога няма да ми стигне е времето с теб.

Обичам те

сряда, 23 юни 2010 г.

Като не ми върви, вървя напред...


Казват, че лошото не идвало само. Като се заредят едни такива неприятни неща и нямат край...Ама че живот! От странен по странен, идва ми да му стисна ръката.

Миналата седмица телефонът ми се прецака. Машинка, случва се. Удариха колата на гаджето ми, неопитни хора, какво да ги правиш...Е, влизането с взлом и обирът малко ме притесниха, но след като няма отвлечени хора, добре си е...

Казвам си, разби ми се телефонът, но контактите си ги имам, увеличават се всеки ден и ме обогатяват, за какво ми е?

Колата е ударена, но нали не бяхме в нея? Живи сме, здрави сме. Можем да се прегърнем.

Откраднаха ми подаръка за завършването на висшето, ама не ми откраднаха дипломата (на кой ли му дреме, че я имам)...

Всичко понякога излиза извън контрол, прегъва ни в странни форми, за да усетим адреналинът да се покачва, да нахлува кръв в главата...Да ни изтръгне от летаргията, да се погледнем отвътре, да разберем всъщност колко сме назависими.

И да се усмихнем. Не живея за вещите, аз само си служа с тях. Мога да ги подаря, да ги заменя, да ги забравя, да изчезнат...

Живея с другите и заради тях. Не заменям нито една прегръдка за нов телефон. Алчна съм за нежност и грижа и завиждам на всички, които ги имат в изобилие. Трупам спомени за горещи и страстни нощи и това е най-голямото ми богаство. Чувствам се горда, когато подаря внимание без да очаквам нищо в замяна. Имам си всичко. Пълноценна съм.

Лошите неща в живота ми просто ми припомнят този факт. Как да не им бъдеш благодарен?

сряда, 9 юни 2010 г.

Писмо до теб



Да, бубе. Писмото си е само за теб. Няма този път да пиша в трето лице. Аз съм аз и това е единственият начин да ти разкажа за себе си. А и ми омръзна да пиша на листи, които след това прашасват по мебелите...Това си е. Събирам се. Събирам се, за да ти споделя неща, които не бих могла да ти кажа като си до мен. Просто не е нужно. Премълчаваме, за да не проваляме миговете, които са винаги прекрасни (дори когато ме ядосваш).

Ядосваш ме, защото те няма. Всъщност се ядосвам на себе си, че винаги се влюбвам в хора, с които не мога да бъда. Ядосвам се на обстоятелствата, които са ни запознали, на времето което ни събира и ни продължава...На влюбването се ядосвам. Не на теб. Ти си най-хубавото нещо, което ми се случи в началото на тази година (коледните звезди са истина, трябва да им се помолим и всичко се сбъдва). Липсваш ми. На липсата се ядосвам, на привързването...

Да, мило. Знам, че ме нагушка за двадесет години напред, знам че няма да умра скоро (три прегръдки на ден са задължителни, ако ни се живее). И все пак...как ми се иска да се гушна отново в теб, да почувствам топлината ти и развълнуваното ти сърце...Вятър мой (не се обиждай), толкова трудно мога да те догоня. Мечтите ти препускат пред моите,остава да им дишам праха и да ти се възхищавам. Моите са толкова скромни, мога да ги събера в черупката на охлюв. И там дори ще им е широко.

Може би вече не съм толкова дете. Може би съм „пораснала” вече. Няма да плача, мило. Изплаках сълзите си преди време за друг. Може би като си минал вече през това и не боли толкова. Дали? Всичко това ми се случва отново, за да разбера по-добре смисъла му. Минавам през него, за да се убедя, че раздялата не е страшна...

Раздялата, мило...не е страшна. По-страшно е да спреш да обичаш. Тогава, когато всичко в теб пресъхва, опорочава се, обезличава се. Да загубиш пътя. Да се луташ и заблуждаваш, да тормозиш чувствителността си и да наричаш „любов” онова, което е нищо друго освен тщеславие, това е страшно. Бягай от насилената нежност, от измислената емоция, от не-любовта...Споделяй се. Истински се споделяй, където и да си...и си спомняй.

Спомняй си всички моменти, които истински са те усмихнали. Онези, в които си бил изцяло себе си. За мен. Спомни си, мило. И продължавай напред. Няма смисъл да се спираме (освен за целувка), няма смисъл да се застояваме в спомена. Като се замислиш, бубе...всичко е спомен ( дори по-горният текст вече е минало). Времето си изтича между пръстите и трябва да живеем така сякаш няма утре. Да рискуваме и да се мятаме на гърба на всяко предизвикателство, дори когато ни е страх...

Мен не ме е страх. Не се страхувам за любовта. Тя се оправя чудесно. Играе си разни номерца с нас, за да не скучаем. Не се страхувам за теб. Ти ще се справиш с всичко, защото го можеш...и защото си роден под щастлива звезда.

Тя те срещна с мен.

сряда, 26 май 2010 г.

Мила


Недоизказано

Глава осма

„ – Прекалено често го казваш...Просто така, като сутришен лаф”

„ – Ами то е сутришен лаф, не мога да не ти го кажа, напира ми на устните...и после излиза...като дихание...”

„ – Не го чувствам като дихание, а като заповедно наклонение...”

„ – От кога пък стана на „ти” с граматиката?”

„ – От както те познавам. Принуждаваш ме да я прилагам стриктно.”

„ – Принуждавам те да ми казваш, че ме обичаш?”

„ – Да. Като ми го натякваш постоянно. Обичам те тук, обичам те там, обичам те дори когато ми идва да те халосам. Ама, тая дума за нищо я нямаш!”

„ – Зоран, безсрамник такъв! Аз ти казвам, че те обичам, а ти ме изкарваш деспот! Никой не те кара да ми отвръщаш. И без друго те обичам за двама.”

„ – Думите са само думи. На мен ми стига да те погледна, за да разбера, че ме обичаш...Нима толкова рядко се вглеждаш в мен, за да ме принуждаваш да ти говоря, когато не ми се говори?”




Мила се усмихна при спомена за тяхната първа кавга. Беше му се сърдила цяла седмица.В началото чувстваше, че е предадена. Девойката в нея се бунтуваше, а младата жена вече се заливаше от смях. Това си беше първото му истинско признание в любов. След като цяла седмица безуспешно се бе опитвала да измъкне едно „и аз” от него след многобройните досадни, провлачени и разгневени „обичам те”, той просто й призна. Разбира се, по нетрадиционен начин. Както само той умееше. Съгласи се, отричайки. Скара й се. Тя се разсърди и пет дена го държа без вест и кост. Само от кокетство. Истината бе изтръгната и цялото й женско тържествуваше. Жената обича понякога да изнасилва търпението на мъжа и изпитва такава прекрасна наслада, че с право са я изгонили от Рая.

Сега след толкова години, след раздялата й със Зоран, тя се опитваше да разбере смисъла на това да чуваме „обичам те”. Ангел й го бе повтарял толкова дълго, че тя наистина бе свикнала с думите дотолкова, че й приличаха на поздрав. „Обичам те, хайде да обядваме”, „обичам те, хайде да спим”, „обичам те, яденето ще изгори”, „пак ли си облякла тази сива рокля, не ти отива, обичам те”. Днес бе тръгнала към апартамента с намерението най-сетне да му отвърне на поздрава. Цяла седмица беше се опитвала да се пребори с липсата по него и след като той не се обади никакъв, се реши. Ще проговаря. Ще трябва да му го каже.

Вървеше забързано между хората. Стъпваше уверено на черните си обувки на токчета. Тясната пола й създаваше дискомфорт и тя се питаше защо се е облякла като на съдебно заседание. В крайна сметка става въпрос за собственото й щастие и за някакви си две думи. Колко по-трудни неща е трябвало да изрече. Като „сбогом” например. Но май не е до думите. А какво се крие зад тях. Когато беше малка, Мила си мислеше, че всичко идва с думите, с изричането. Вярваше, че не е необходимо време или повод, за да ги изрече. Просто си ги казва. В крайна сметка онази любов от тогава не носи същия заряд. Онази със Зоран бе наивна и бурна, страстна и неразбрана.Тя дойде на време. Раздели я безболезнено с детството. По детски каза „обичам те”, по детски настояваше да й отвърнат. По детски се раздели с любовта. Онази със Зоран бе неопетнена. Непорочна. Вечна. Никога нямаше да е същата. Просто защото беше първата.

С времето, с опита, Мила спря да вярва в думите. Всеки може да ти каже всичко. Истината на другия не винаги е твоята истина. Възможно е понякога дори да се самозалъгваме с благородната цел, да не нараним някого. И тогава...не е любов. Нищо всъщност не може да бъде любов, ако не вярваш в него. На Мила й бе трудно да повярва. Но онзи ден в парка, тя бе сразена от чистото, непотиснато, недоизказано разочарование на Ангел. И именно тази дълбока, болезнена недоизказаност я бе изтръгнала от тежкия сън на забравата. Отворила очи за първи път от толкова време, Мила бе открила любовта. Беше се случило случайно. Като всички хубави неща.

Бе репетирала дълго време пред огледалото репликата. Две думи, ама как да звучат тържествено и достоверно? Може да й се разтрепери брадичката от вълнение и да излезе като мучене. Или пък да й пресъхне гърлото, да се изпоти и да заприлича на ученичка изкарана на дъската да разказва урока по история. Ужасно глупаво е да се опитваш да изразиш нещо, което не разбираш. Тези думи ги бе казвала на човек, с който мислеше, че ще остарее. Тогава наистина имаха тежест, смисъл, носеха някакъв скрит обет за вярност, надежда за бъдеще. Днес Мила не искаше да мисли за бъдещето. Ангел беше ангел. Изникнал от някъде, беше я подслонил под крилото си, но колко дълго щеше да обитава земята? Нима не бързаше да спаси някой друг? Не изчезват ли винаги всички скъпи същества? Трябва ли да им даваме обет за вярност при условие, че рано или късно ще се разделим с тях?

Сърцето й щеше да се пръсне в гърдите. Трети етаж...Обичам те...Четвърти етаж...Аз те...Пети етаж...Дойдох,защото....Шести. Бинго. Шестица от лотарията и перфектното изречение: „ Дойдох, защото те обичам”. Пфу, че дълго.

Пръстите й натиснаха звънеца и оставиха мимолетен пръстов отпечатък. Като на местопрестъпление. Почака минута две. Тихи стъпки. Превъртане на ключ. Мила задържа за секунди дъха си...

Едно кръгло, намусено лице се показа иззад вратата. Имаше сините очи на Ангел, но с вирнато носле и къдрава коса, дълга до раменете. Последва сух въпрос.

- Кого търсите?

- Ъъ...Ами аз...дойдох – не, това е друга фраза – ъъ...Ангел?

- Ми...Няма го. Аз съм сестра му.

- Ъхъ...Ами той...

- Замина.

- Замина...- дълга пауза, в която любопитното кръгло лице премина във фаза на раздразнение. Не му беше удобно иззад вратата. Мила стоеше сразена, без да знае какво да отвърне. В ума й се въртеше само едно изречение...”Дойдох, защото не мога без теб”...


неделя, 23 май 2010 г.

"Бог пътува винаги инкогнито"

„Най-съществените неща понякога остават най-незабелязани”

Лоран Гуниел „Бог пътува винаги инкогнито”

Един френски автор с една определено заинтригуваща книга разплаква очите ми тази сутрин. Авторът е Лоран Гуниел, а романът е „Бог пътува винаги инкогнито”, заглавие може би твърде дълго за иначе изчистения и динамичен стил на френския писател и психолог.

Представете си да ви писне от съществуването. Да сте намирали смисъл единствено в гаджето, което ви е изоставило преди ден, без видима причина. Да сте на ръба на всичко във вашия живот, на ръба на...Айфеловта кула с една едничка мисъл – Как да се отървете от този никакъв живот, като „безболезнено” разбиете глава в паважа. Представихте ли си?

Мислено се убиваме сигурно по няколко пъти на ден. Робуваме на страховете си от мързел. Знаем, че е малко по-трудно да им се противопоставим и предпочитаме да им служим. Леността е завладяла мозъците ни, навлекли сме черните одежди на враждебността, фалша и песимизма за да придобиваме материални изгоди, привидно мотивирани от несъществуващ стремеж към спокойствие.

„Ние сме промяната, която искаме да видим в света”

Ганди

Примирявайки се, ние губим от очарованието на живота. Приемайки всичко за даденост или за липса на шанс, ние пропиляваме времето, което ни е дадено, за да „раждаме” шансове за себе си и за другите. Да намерим уважението към самите себе си и да го утвърдим пред другите е първата стъпка към личностния успех.

Но личностният успех не бива да се превръща в самоцел, стремежът към самоутвърждаване е съпроводен с грижа към другите и с търсенето на връзките с тях. Ние не живеем сами за себе си. Намираме се в непрекъсната взаимовръзка с околните, а любовта ни към самите нас трябва да се развива в любов към другите.

С неоспоримо майсторство, Гуниел ни въвлича в едно приключение, в което финалната точка е началото на нашата история. История, която звучи правдоподобно само ако успеем да повярваме в нея.

събота, 22 май 2010 г.

Пак ме няма тук


Сбърках ли като повярвах в нас?

Щастлива ли без тебе бях?

В съня като не дочувах твоя глас

Изпитвах ли отново онзи глупав страх?


Беше ли с мен, не зная

С мен ли си сега, когато любиш ме

Дали стоиш на прага на безкрая

Или просто губиш ме?


Пясъчен часовник си счупил снощи

Върху мойто тяло пясъка разпръскваш,

И целуваш нежно без да знаеш още

Че пак ме няма тук...


Времето преследва ме, изпуснато

От твоите ръце подгонено

И всичко онова пропуснато

Изчезва по тялото със спомена...


Пак ме няма тук.

неделя, 2 май 2010 г.

Мила


В галерията

Глава седма

- Странно...- Мила любопитно се взря в платното пред себе си. Черна котка бе седнала в скута на бременна жена, а жената нежно беше свела очи към кадифените й уши. В дъното на експозицията се виждаше отворен прозорец, в рамката на който се подаваше пълна, страшна луна. Леки тръпки преминаха по тялото на Мила и тя затърси с очи Ангел. Той се бе спрял пред друго платно, с ръце на кръста като продавач на зелки. Тя се усмихна и го приближи.

- Шу...

- Да, сладка...- обърна се към нея той. Тя прочете в погледа му същото неразбиране, каквото имаше в главата й преди малко. Изложбата беше странна и малко мрачна...

- Малко е тежка за моя вкус – промълви той, улавяйки ръката й. Застанаха пред друго платно. Друга черна котка ближеше раната на дясната си лапа.

- Май обича котки...- засмя се Мила. Той й хвърли палав поглед. Обожаваше да я гледа как се съсредоточава за миг и след това не измисля нищо. За секунди изглеждаше толкова сериозна...и зряла. За секунди. Това беше чарът й. Зад сериозното и замислено изражение, можеше да се усети онова игриво детско пламъче, заради което я беше обикнал.

- Какво ще правим сега, прекрасна?

- Ще ядем. Китайско.

- Само това ли измисли? Можеше да кажеш – „Ще отидем на ресторант да изпием една чаша прекрасно червено вино и да дискутираме произведенията на изкуството, които видяхме преди малко.”

- Добре, все едно съм го казала, но може ли да хапнем китайско?

- Можем ли?

- Можем.

Хванати за ръка Мила и Ангел тръгнаха по една алея в парка. Китайският ресторант щеше да почака. Решиха да се насладят на пролетния ден. Докато Мила мислеше за бременната жена с черната котка, Ангел се опитваше да формулира едно от желанията си на ум, за да може да й го представи в най-добрата светлина. Мисълта не му даваше мира цяла седмица. Тайно наблюдаваше всяка черта на лицето й, търсейки потвърждение на решението си. Мила си оставаше загадка. Прекарваха по-голямата част от свободното си време заедно. Тя спеше почти всяка вечер при него. Беше й купил специален дървен шкаф, където да държи всичките кремове, лосиони и козметични продукти, за които всъщност забравяше още щом се появеше на вратата. Напоследък бе станала много нежна, събуждаше го с целувка и заспиваше с усмивка. През някои вечери беше по-неспокойна, но все по-често се сгушваше до него, търсейки в съня си неговата закрила. Беше ли време да рискува с нея? Толкова време се примиряваше със спомените й. Не беше ли настъпил моментът да създават свои? Не искаше да се примирява повече с положението си на временна спирка. Може би не беше това, но тя все още си запазваше правото да се дистанцира всеки път, когато се опитваше да измъкне от нея едно глупаво „обичам те”. Толкова ли е трудно да го каже? То е на устните й всеки път. Трепери нежно по ъгълчетата на устата, а после затихва в кротка целувка...И не че имаше значение дали го казва. По-важното е, че той виждаше тази страхлива любов в тъмния покой на очите й. Може би не толкова уверена, както някога със Зоран, но все така неустоима. Докато си мислеше за това Ангел си играеше с пръстите на ръката й. Беше време...

- Мила...

- Да?

- Имам едно предложение – започна престорено разсеян той. Тя обърна любопитни очи към него. За миг си помисли, че цялата пролет се вля във вените му. Обичаше я.

- Искаш ли да се преместиш при мен? Да живееш с мен...

Тя се спря. Пусна ръката му. В широко отворените й очи имаше повече гняв, че й развалят спокойствието, отколкото страх или ужас. Нещо в реакцията й го накара да потрепери.

- Ееее, ама какво те прихваща? – отрони се от устните й накрая

- Какво ме прихваща? – повтори бавно той. Идваше му да й плесне един шамар, но не го направи. Потърка брадичка и потърси с очи скамейка, където да поседне. Нещо в него беше преминало границата на търпението. Нещо в него водеше безмилостна война. А тя стоеше с глупаво изражение на лицето, подобно на онази котка с разкрачени крака, ближеща кървавата си рана.

- Мисля да се прибирам...- твърдо каза той след миг. Тя отвори уста да каже нещо, но той вече й беше обърнал гръб със сухото „лека вечер”.

После остана сама. В парк пълен с деца и майки. Дори само ако се беше обърнал за миг, Мила щеше да го последва, но тази ужасна гордост в него я отблъсна. Той не й даде възможност дори да помисли. Какво очакваше да му каже? Да се хвърли в прегръдките му и да почне да крещи от радост все едно е спечелила от лотарията. Защо е толкова самонадеян? Не може ли да остави нещата да се случват вместо всеки път да ги насилва по този глуповат начин...

Мина през магазина и си купи бира. Беше единственото, което можа да да измисли. Поколеба се дали да му се обади, но после се отказа. Като му се обади...Какво? Какво да му каже? Че е постъпил ужасно нечестно, обмисляйки това зад гърба й. Какво толкова лошо, че не живеят заедно? Тъкмо не си омръзват, не се карат, не страдат...Прекарват си чудесно. Даже повече от чудесно. Идеално беше. Защо пък беше?

Тя облегна глава на възглавницата и се загледа в залязващото слънце. Замисли се. Обича ли го? Какво означава да го обича? Опита се да си спомни какво е било със Зоран. Не успя. От него беше останало само тъгата, на дъното на душата й. Страхът от края. Той също й махаше с ръчичка. Но любовта...Нея не можеше да я сравнява. Не можеше да търси отговор в миналото си. Нямаше да намери. Времето беше променило всичко. Беше я променило...

И така го осъзна. Осъзна, че го обича. Различно. Но го обича. Беше станало без да го иска. На шега. Отново. Реши да си поиграе с него и се оказа обратното. Тя се почеса зад ухото и отпи от бирата бавно. Учудената й душа се отвори внезапно. И веднага след това дойде липсата по него. Какво ли прави сега? Обикаля ли нервно из апартамента? Сигурно е бесен. По неговия си непохватен начин. Внезапна тръпка премина по тялото й. Може да е от пролетта. Може би се заблуждава. Той е най-добрият й приятел...Сега като разбере, че е влюбена в него, дали няма да свърши всичко? Сега ако признае на целия свят, че се е излекувала, дали няма да се разболее отново? Ами Зоран? Какво стана със Зоран?


сряда, 28 април 2010 г.

Нищо не знаеш...


Всеки път започва така...Със силно сърцебиене, слабост и непрекъсната нужда да не спираш...Всеки път свършва така. Със силно сърцебиене и непрекъсната нужда да избягаш. Повтарям си на ум как и друг път съм минала оттук. Беше отдавна. Беше малко по-различно. Мислех си и вярвах тогава, че никога няма да свърши. Сега като се върна назад изпитвам носталгия по наивното момиче, което бях. Помня тайните ъгълчета, където се скривахме да се целуваме. Днес когато мина покрай тях, по светло, дори се заглеждам...почти виждам два силуета, които се движат развълнувани и стават за секунди едно цяло. Разбира се, че ми е хубаво. Не искам да забравя...

Но не искам и да сравнявам. Наивното момиче от преди се връща и днес. Може би за кратко. Може би не толкова спонтанно, но се спира за миг. Целува така, както е целувало преди. Даже за миг...е повярвала, че ще бъде вечно. Това между тях.

Сутришната целувка в хотелската стая я връща в сега-то. Тук времето ляга до голите им тела. Докосва нежно лицата им. Извръща ги настрани. Извръща ги напред. Към бъдещето. Там, където все още никой от тях не вижда. Не виждат да са заедно...

И все пак. Целуват се докато се обличат. Шептят си на зазоряване същите онези любовни думички, които наивното момиче повтаряше непрестанно на наивното момче. После вървят хванати за ръка под влюбени дървета и пътечки, покрити със зелени камъчета...Времето крачи тихичко зад тях. Диша във вратовете им, измерва всяка тяхна любовна крачка...

понеделник, 5 април 2010 г.

Мила


Великденски заек

Глава шеста

Мила вървеше по тясната пътечка. Следваше великденския заек. Толкова дебел великденски заек Мила виждаше за първи път. Той не се обръщаше, тъй като сланинките му пречеха. Само се спираше за секунди, застиваше внезапно и дългите му уши като антени щръкваха във въздуха. Мила не знаеше на къде я водеше той. Последва го без да мисли. Както винаги. Послуша вътрешния си глас. Както винаги. Повярва му. Бузите й горяха от трескавост. Росни капки милваха черните й къдрици. Стъпваше боса по тъмната земя, усещайки тревожния живот под стъпалата си, една искаща и тайнствена природа, дишаща под нея. Дърветата се захлупваха над пътеката подобно на тъмен тунел. Напред не се виждаше нищо. Само бялата пухкава козина на заека-куче носеше някаква малка надежда, че ще се стигне до някъде. Мила усети хладина по голите си рамена. После се учуди как се е облякла – с бяла копринена рокличка с тънки презрамки, като горска фея. Чувстваше как цялата потреперва. Тъмната знойна сянка на дърветата я обгръщаше в безнадеждното си, плътно наметало от неизвестност.

Заекът се спираше по-рядко вече. Беше заподскачал като луд напред. Тя хукна след него в безумен бяг. Дишането й се учести. Почуди се как може да е толкова бърз и трътлест едновременно. Странно съчетание. Неизвестност. От къде се е пръкнал този великденски заек? Почувства се като в страната на Алиса. Но тя бе излязла от там някога...

Почуди се защо бяга? Какво преследва толкова? Не трябва ли да спинка сладко в пухкавото си легло?

Земята й говореше. Земята трепереше под нея. Очите й се насълзиха от умора, ще го изгуби от поглед. Няма да успее да го стигне. Чудото ще се скрие някъде и тя ще остане насред този мрак, облечена в коприна. Страхува се. Мила се страхува да остане сама...

Внезапно заекът изчезна. Бяха стигнали края на пътеката. Силна светлина заслепи очите й. Мила се озова на обляна от слънцето поляна, покрита с жълти цветя. Присви очи, разтърка ги и постоя стъписана пред тази красота. Хиляди жълти цветя омайваха погледа й. Нямаше край. Жълто безвремие разплака очите й...значи тук свършва всичко, великденски заек-куче?

Внезапно го видя. Стоеше с гръб към нея сред жълтите цветя. Зоран. Нямаше как да го обърка. Това беше той. Сърцето й заби бързо. Мина толкова време. Няма как да е. Не е той. Това е рефлексия на съзнанието й. Нищо не е истинско. Тръгна бавно към него. Усещаше, нагазвайки в мократа трева, неопределено чувство на страх. Страх от проекцията си. От това, което очакваше да намери. Да намери Зоран. Стигна го след секунди. Ръцете й трепереха. Приближи се съвсем и го докосна. Той не помръдваше. И въпреки това беше той. Позната топлина на тялото му. Прегърна го и облегна глава на гърба му. От очите й се стичаха сълзи. Единствените великденски сълзи. Но не усещаше самота. Той се обърна бавно. Беше си същият. Спокоен и уравновесен. Със замечтани сини очи, все едно цялата небесна забрава се оглеждаше в тях.

- Ти си тук...- прошепна тя

- И ти си тук – прошепна той, допирайки устни до нейните.

- Ние не мърдаме и сантиметър от там...

- Напротив...Движим се. Няма ни.

- Зоран...- простена тя – Какво да правя?

- Мила...

Тя се свлече на колене пред него. Той се наведе и я взе на ръце. Понесе я сред цветята. Спря след миг и я сложи да легне. Покри тялото й със своето, зарови ръце в косите й, с пръсти докосна кожата под врата й...целуна ръцете й, една по една...От очите й се стичаха сълзи. Не беше нещастна. Не беше щастлива. Просто се поддаде на една интуиция, тръгвайки след великденския заек...стигна до никъде.

- Трябва да се прибираш...- прошепна той, заровил глава в гърдите й.

- Не, ще остана тук – промълви тя

- Не можеш...Цялата си другаде.

- Цялата съм тук...

- Цялата си не-моя...

- Цялата съм не-своя...Искам да се намеря, мило...

- Имай вяра, мило...близо си.

- Не мога да вярвам във великденския заек, мило...Уморена съм...уморена съм...

- Повярвай в себе си...- Той погали челото й. Целуна мокрите бузи.

- Тръгвам...

- Не си отивай, моля те – примоли се тя.

- Затвори очи...

- Не мога, Зоран...моля те..

- Затвори очи...

***

- Ей...Спяща красавице...

- Мило...моля те...

- Шу, събуждай се. Великден е.

Мила простена и отвори очи. Ангел се беше надвесил над нея и я гледаше с нежност. Тя премигна един два пъти. Осъзна, че е сънувала. Няма бели зайци-кучета. Събуждаше се в леглото с Ангел. Той беше до нея. Усещаше още сълзите си. Той я съзерцава дълго, галейки косата й. Мълчаха. Може би беше казала нещо на сън и за това погледът му бе толкова странен. Притесни се да не е промълвила името на Зоран. Би било ужасно. А и много неправилно. Просто сън. Проекции на едно уморено съзнание.

- Мила...

- Май съм сънувала нещо като кошмар.

- Май...много плака. Опитах се да те събудя, но беше трудно...

- Съжалявам.

- Няма страшно, вече си будна...

Той изтри мократа й буза. Сгуши се до нея. Сърцето му биеше толкова силно. Толкова бързо. Все едно току-що бе преследвал великденския заек заедно с нея...

- Обичам те...


вторник, 23 март 2010 г.

Вторник


Любовта била отговорът...така пеят Morandi. И някак се успокоявам. Кой знае, наистина може и да е там отговорът на всичко. И за това го търсим цял живот. А като си отговорим, вече ни няма.

Тогава какво? Какво е по-важно от любовта? Много други неща. Вярвам си. Търсенето е по-важно. И очакването. Тръпката. Опитът. Вярвам си...

Какво, трябва ли да се отказваме от мечтите си? Трябва ли да захвърляме розовите очила? Да страдаме? Да страдаме?

Не...По-важно е да се борим. Да търсим. Трескаво и непрестанно. Всекидневно да се променяме. Да се променяме. Според нас. А не според другите.

Да, прав си. Нямаме право да се примиряваме. Да мрънкаме. Да си измисляме. Да се заблуждаваме. Накрая -да се приспособяваме. Имаме право да живеем. На мига. Не утре. Не в събота. И не във вторник. Мразя вторниците. Всъщност. Мразя ги!

Мразя всички графици. И паузи. Нямаме нужда от тях. Стига ни работното време. Стига ни липсата по близките. Стига ни всичко. Всички цифри са ни предостатъчни!

Излиза ми се. Искам да ме изкъпе пролетният дъжд. Безбройни капчици да докосват моето тяло. Топло безгрижие да ме целуне. Искам да спра да гледам календара и да пресмятам...кога ще дойде другият месец...

Сега ми харесва. Нямам отговор за нищо. Но търся. И ми е хубаво, по дяволите! Не ме е страх. Нямам време за губене обаче. Нямам време да се залъгвам. Точно това спирам да го правя. Част от моето безгрижие. Ти трябва да си част от моето безгрижие, капките дъжд по тялото ми, а не да си снегът, който ме затрупва. Не ме задушавай...Аз нямам нужда от зимен сън, защото просто не съм мечка. Ех, ако бях...Щях да те оставя да ме погалиш по козината. Ама не съм.

Жена съм. Будна съм дори, когато спя. И как ми е хубаво...С широко отворено сърце, вярвам, търся и обичам...

Нямам време за друго...

сряда, 17 март 2010 г.

За черните котки



Тя просто ми мина пътя. Мина и застана пред мен, накипрена и лъскава, ококорена в мрака. И аз се наведох. Взех я в ръце. И черните котки се гушкат. И те имат нужда да ги вземеш в ръце. Нищо, че са минали през пътя ти и вещаят нещастие.

Не че бях щастлива. И даже да си призная, зарадвах се като я видях, че се спря. Не очаквах да се върне след злодеянието, което направи. Пък и те са много диви – уличните, черни котки...

Мила котко, мислех си за приспособяването, когато ми пресече пътя. За това как искам безумно много да не ми пука. Да не ми пука, че ми липсва. Че ми липсваше, дори когато не го познавах...Да не мисля за очите, за гласа, за ръцете...за нежността. Да не ме е грижа. Да не трупам спомени. И най-вече да нямам очаквания. Очакванията са гадно нещо. Не ми трябват, котко. Къде се гушиш в мен? Аз не мога да си те взема. Ти ще ми донесеш нещастие. Ама че се търкулна тази сълза...

Не се страхувам да ме обичат. Напротив. Винаги съм искала само това. Да ме обичат. Да ме почувстват близка. Да ме мислят. Мечтая си как някой ден, някога...ще мислят за мен, повече отколкото аз за тях...за хората. Не се страхувам. Да не мислиш, че ми е лесно да се приспособявам? Никак. Опитвам се. Опитвам се. Но не се получава. Явно само се опитвам да се правя на силна. На безразлична, на „на-мен-ми-е-все-тая”. Истината е, че ако можех да гушна теб, вместо тази тъпичка котка, щях да го направя. Ако можех да повървя с теб в тази хладна, звездна нощ...щях. И никак нямаше да ме е страх.

Въобще не ми вярвай на позите. Те не са за теб. За мен са. Да се гледам в огледалото и да избухвам в смях. Аз не съм такава. Наистина. Не искам да се приспособявам към теб. Защото няма да съм аз. Пак се търкулна тази сълза. Може би е от диетата – днес не ям. И се разстройвам. Като мога ще ти сготвя пак. Нещо по-вкусно от миналия път.

Влюбвам се. Ето в това ще се приспособя, защото ми харесва. И не искам да знам нищо повече. Повярвай ми...

Айде, черна котко. Изцапа с лапички моето черно яке. Слизай. Слизай, казах....Дали ако прегърнеш нещастието, то си остава такова? Едва ли...Преборваш се, не се приспособяваш.

четвъртък, 25 февруари 2010 г.

Там, там, все някъде...



Като недоизпушена цигара си...като свършека на света, който си представям. Идваш, когато отказвам да те приема, идваш късно...идваш точно никога. Между съня и истината си. По средата на моя духовен оргазъм. По средата на нищото. Там си. Имаше те. И те нямаше. Истина си. И не толкова. Искам те. Знам със сигурност. Знам, че сред тази изгубеност, сред тази никаквост, на ръба на смеха и сълзите, знам че понякога те усещам. Знам, че ми се усмихваш зад сапунения мехур. Че малката ти бяла ръчичка чертае с пръст моя път напред....И аз ти се усмихвам. И се чувствам вечна, вечна...И няма какво повече да ти кажа. Не мога да бъда по-малко недоизказана. На път съм. На път към теб. Мисля, че от това бягане към теб, спрях да чувствам тялото си. Летя като вятъра. И пред него. Надбягвам се с времето. И с теб. Но няма да бягам от теб. Не си. Не си моя страх. Вече не. Вече знам, че си най-важното. Вече знам колко лица носиш. Вече знам как да не се страхувам от теб. Знам и колко далече си. Знам кога те няма, знам кога да си поиграя с теб. Да те погъделичкам. Знам, че липсваш...

Като недоизпушена цигара си. Като спомена от дим. Като болка в ставите. Като среднощна тръпка, като буба в окото ми. Като засъхнал восък по пръста ми, паднал от запалена свещ...Като недоизпушена цигара си. Като кръговрат. Не мога да избягам от теб, не мога...

Винаги ще бъда тук за теб, Любов....