Ах този див, див живот

Ах този див, див живот!

Кафето ми навява спомени за есен, за падащи листа, оцветени в жълто. Моето горещо кафе със сметана.
Кафето ми напомня за ароматно задоволство, за близост, за споделеност.
И не само то. Колко е прекрасно да ни има, да можем да се пипнем с ръце, да се докоснем един друг. Да почувстваме себе си в другия. Колко е прекрасно, че нито една моя емоция не прилича на твоята и въпреки това не си пречим.

А ти дори не пиеш кафе.

Не е ли прекрасно, че сме човеци, а не слончета, например? Можем да усетим болката от това, че ни има на този свят, но и да открием неизразимото щастие на това да се споделяме, на това че търсим да сме двама. Да сме уникално цяло, уникалните от същия вид.

А аз съм толкова нисичка.

Не е ли прекрасно, че сънуваме, че мечтаем, че плачем, че мислим, че крещим, че сме диви и покорни, когато си поискаме. Че се раждаме и умираме, че сме неизбежно смъртни и неизбежно неспасяеми. Тук сме и навсякъде.

А теб дори те няма до мен.

Дъждът ми напомня за път. За дълго изкачване, за студ и потреперване. Дъждът и кафето си ти. Не мога без теб. Ти ми помагаш да не забравя.

Не искам да забравям, че съм човек...