Всичко е едно безумно усилие. Събираме силички да се събудим сутрин, да се раздадем на деня подобаващо, събираме сили да му се усмихнем и да му благодарим дори, когато е към края си. Събираме сили да заспим. И да сънуваме. Да обичаме...
Трябва ни воля за смелите сънища. Трябва ни воля да ги досънуваме. Да ги сбъднем някой ден. Всяко усилие ни уморява, състарява. Може би за добро. Може би сме щастливци, че сме уморени, че ни боли всичко, че съдбата не е пропуснала и днес да ни предизвика. Може би.
Може би аз съм късметлийка, че се насилвам да те обичам дори, когато те няма до мен. Може би наистина съм жива, когато някой ми липсва, когато тъгувам по него. Надявам се, че не греша.
Макар че често се насилвам просто да греша. Твърде е скучно да постъпвам винаги правилно. Докато греша, знам че се уча. Уча се на това да събирам сили да поправя стореното. Да се намеря отново. Да се самоконролирам. Толкова е интересно да се греши. Не мислиш ли?
Любов, позволявам ти да грешиш и ти. Да събираш сили за онова, което те осмисля, да се усмихваш на усилието да бъдеш, това което си поискаш. Да се радваш на умората, когато си успял.
Твоята малка принцеса от далечното царство ти пожелава едно ненасилено „лека нощ” и ще те очаква в съня си.
Не закъснявай, любов.
Няма коментари:
Публикуване на коментар