неделя, 5 декември 2010 г.

Експеримент 111



Глава първа

Странна работа...Експеримент номер сто и единадесет се надигна в леглото, облят в пот.
Започваше смътно да осъзнава какво се бе случило с него. Главата му тежеше като олово, а крайниците му бяха изтръпнали сякаш милиони иглички бяха забити в тях.
Тъмната стая му проговори на своя си език. По ъглите се криеха сенки и стонове на други минали експерименти. В голотата на това пространство, експеримент 111 се чувставаше като мраморен паметник, сякаш се намираше в гробница. А за жалост все още бе жив. Надигна завивката и стъпи с боси крака на плочките. Опита се да се изправи, но се олюля и се търкулна отново в леглото. Болката пронизваше цялото му тяло и го закова в позицията на ембрион. Една туптяща веничка на обръсната му глава заплашваше да експлоадира след миг. Той притвори очи и пое въздух. Опита се да си спомни децата си. Малките бебешки ръчички на близнаците. Миризмата на бебешки крем. Миризмата на Ния – жена му. Изпита облекчение от спомените за този човешки, недостъпен вече Рай. Болката се разля по цялото му тяло като одръпваща се вълна. Никога нямаше да се спаси от този Ад. Сега започваха най-големите му мъчения. Усети го в очите на мъчителите си преди часове, когато дълбаеха с хирургическите си инструменти в гръдта му. Малки прозрачни пръстчета отместваха тъкан след тъкан, а над главата му рояк от странни звуци и гласове, каквито никога не бе чувал през живота си. Нещо като музика от грамофон. Нещо като скърцане на плоча. А болката гипсираше всичко човешко в него и го трансформираше в разпадащ се организъм безлик и разплут. После прозрачните пръстчета докосваха челото му с жестока, престорена грижовност на медицински работници и се спускаха бавно по напуканите му устни.
Експеримент 111 си мислеше, че умира. В същото време този очакван край изглеждаше така далечен на фона на цялото страдание, преминаващо през тялото му. Болката не спираше.

Тогава в стаята се появи чуждото присъствие. Прокрадна се покрай стената, спря се до леглото и се надвеси над агонизиращия. Фосфорициращите му очертания трептяха кротичко и чудото приличаше на фигура на човек, облечен в светлина. 111 се извърна бавно и се опита да фокусира пред себе си. Тогава фигурата се измести встрани, избягвайки погледа на човека. Той безпомощно отпусна глава. Адът трептеше зад гърба му и скоро щеше да се стовари с цялата си зла сила върху него.
Нещото мина от другата страна на леглото и застана до краката на 111. Две дъги като светещи ръце отместиха завивката и докоснаха ходилата му. Той стисна клепачи от страх.Изненадващо допирът не беше болезнен. Даже напротив. Извънземното пипаше нежно и топло. Сякаш мини прожектор грееше на най-сдървените места на краката му и освобождаваше прилива на кръв. Ръцеподобните стоплиха внимателно ходилата и започнаха да се движат нагоре към колената и бедрата. Мъжът дишаше тежко, но усещаше как болката в тялото му отслабва и почти изчезва. След минута се почувства съвсем добре, а светещата фигура грееше все по-слабо и по-слабо.

Експеримент 111 отвори широко очи, но извънземното беше изчезнало.

2 коментара:

nana каза...

Тук е , и сега ще докосне гръдта, там където беше рониквал металът.Там където бяха забивани безмилостно ножове и игли.Гореше и раздираше тази мръсна болка.По-силно при вдишване и по-малко при издишване.Там някъде от светлото на тези дъги дапочна да струи лека като бяла нишка тънка струя.Когато докосна плътта му той поиска да затвори очи , защото това го понесе над света.Поиска да повдигне ръка и да хване ръката на извънземното и да я задържи още и още ...поне малко още...Това даваше сили и спокойствие.Това правеше болката да се скрие и да я забрави.Полъга се да затвори очи, отпусна се и се отдаде на мига-мъничък и толкова достатъчен-да почувства че някой е с него и не е сам.Да усети ласкавото светло погалване по лицето си ...и онази блага спокойна минута на откровение-той беше по-силен.Това същество искаше да го направи още по-силен и да му даде здраве и сигурност.То беше там защото го обичаше...и му даваше себе си...

Милена каза...

:) Прекрасно е!