Всеки път започва така...Със силно сърцебиене, слабост и непрекъсната нужда да не спираш...Всеки път свършва така. Със силно сърцебиене и непрекъсната нужда да избягаш. Повтарям си на ум как и друг път съм минала оттук. Беше отдавна. Беше малко по-различно. Мислех си и вярвах тогава, че никога няма да свърши. Сега като се върна назад изпитвам носталгия по наивното момиче, което бях. Помня тайните ъгълчета, където се скривахме да се целуваме. Днес когато мина покрай тях, по светло, дори се заглеждам...почти виждам два силуета, които се движат развълнувани и стават за секунди едно цяло. Разбира се, че ми е хубаво. Не искам да забравя...
Но не искам и да сравнявам. Наивното момиче от преди се връща и днес. Може би за кратко. Може би не толкова спонтанно, но се спира за миг. Целува така, както е целувало преди. Даже за миг...е повярвала, че ще бъде вечно. Това между тях.
Сутришната целувка в хотелската стая я връща в сега-то. Тук времето ляга до голите им тела. Докосва нежно лицата им. Извръща ги настрани. Извръща ги напред. Към бъдещето. Там, където все още никой от тях не вижда. Не виждат да са заедно...
И все пак. Целуват се докато се обличат. Шептят си на зазоряване същите онези любовни думички, които наивното момиче повтаряше непрестанно на наивното момче. После вървят хванати за ръка под влюбени дървета и пътечки, покрити със зелени камъчета...Времето крачи тихичко зад тях. Диша във вратовете им, измерва всяка тяхна любовна крачка...
2 коментара:
уау, Миле...тази твоя прекрасна къдрава главица какви мисли крие само:))
Уфф, че тежи тази глава от мисли:)))) Целувам те, Ралче!
Публикуване на коментар