неделя, 30 август 2009 г.

Тенджера на заден план





Има някои интересни малки моменти в живота ни, които ни се случват, за да ни помогнат да преосмислим онези големите, за които просто не се говори....

Например Той да си събере нещата в голям, син (скъсан при това) сак и ти да му подадеш тенджерата, която сте купили заедно, за да я прибере в него. Почти като да прибереш сто и двадесет спомена в дървен и грозен шкаф в мозъчната си кутия...И малко по-трудно.

А целувката? Например да забрави да те целуне някоя сутрин за „добро утро” и да спре да го прави изобщо, защото е минало времето за тези „сантименталности”. Почти като да престане да ти се радва, защото си „малко” остаряла...или много и вече не си толкова интересна...

Всъщност, няма нужда да отдаваме толкова много внимание на тези моменти. В крайна сметка, няма как да попречим на отчуждението да се настани между нас...Ако поискаме можем да загубим за секунди онова, което години наред сме градили. Просто като забравим, или като се правим на забравили...

Понякога не разбираме веднага, че нещо не е наред. Осъзнаваме след време, че ако „онзи път бях постъпил така”...днес „щеше...” В това отекващо „щеше” се крие ужасната ирония на всичко, което правим. Изглежда няма смисъл... Да, няма смисъл в малките моменти, а въпреки това безумно мечтаем да се върнем назад, за да ги изживеем различно, да ги променим или на всяка цена да ги заличим, за да не умре „голямото”, което ни осмисля...

Например, докато подаваш тенджерата, ръката да застине във въздуха, а после да я върнеш на масата. Не защото ти е скъпа, а защото онзи, който яростно тъпче нещата си в синия, скъсан сак, отчаяно иска да му обърнеш внимание, да го спреш, да връхлетиш върху него, да дръпнеш сака с думите „Нека да сготвя нещо в тенджерата, а?” ...

Или пък, по пътя за работа да се сетиш, че си забравил сутришната целувка, да забиеш спирачка и да се върнеш обратно. А тя да усети по сънените си устни гузната ти съвест...и да се усмихне.

И това са малки моменти...Да, никак не е лесно да се възползваш от тях всеки път. Понякога „тенджерата” е най-малкият ви проблем, понякога „раздялата” и „отчуждението” просто се случват...

Но в повечето случаи не сме ли ние виновните за „умрялата” любов?

А е било необходимо само да сготвиш нещо във вашата тенджера...

вторник, 25 август 2009 г.

Мила


Приказно

Глава първа

Мила се връщаше от работа. В автобуса беше пусто, но тя го беше предпочела. Заради дъжда. Тихичък, ухаещ на есен, привечерен дъжд. Имаше нещо приказно в това привечерно стенание на умиращите по стъклото капки. Някаква прекрасна меланхолия на отиващия си ден. Никакви угризения в душата й. Днес се бе смяла много с колежките от отдела. Днес мина бързо. Но сега не бързаше. Чувстваше се приятно изморена. И въпреки това не можеше да заспи. На следващата спирка се качи мъж и седна на седалката срещу нея.

И тогава я погледна. Сините му очи се спряха за кратко и след това се загледаха навън през мокрите стъкла. Тя позволи на този внезапен поглед да проникне в нея. „Внезапното” я накара да се усмихне. Тези очи бяха красиви. Той беше чаровен. По устните му също пробяга усмивка. Погледите им бяха пофлиртували само за миг и бяха доставили удоволствие на телата. За това се усмихваха. На ум вече бяха преживели хиляди пъти този момент и му бяха измислили даже продължение. Той слиза, тя хуква след него. Двамата се прегръщат в мокри обятия и следва топла, дълбока целувка. После изчезват в някоя приказна страна, там където няма телефони, факсове, улици, хора и коли...а само море от страст и любов....

Е, та...животът е хубав. И двамата слизат, но на две различни спирки. Вече са пораснали. Зад тази синева сигурно се крият хиляди скрити емоции, за които тя дори не би могла да подозира. Може да има две, три или пет приятелки, да си ляга в два през нощта след поредната доза дрога, да живее на ръба на всичко, защото е авантюрист, да обича на сила някоя много красива, но глупава жена...може да е гей, а може и да лъже, че е гей. Истината е, че тя никога няма да слезе с него. А и не е нужно...И двамата знаят, че ако бяха на петнадесет, дори нямаше да се забележат, защото щяха да се качили в автобуса, за да отидат при някой скъп човек. И нямаше да се връщат от работа. И нямаше дори да флиртуват безмълвно, защото нямаше да им е ясно как се случва.

Най-накрая Мила заключи, че няма нищо лошо в това, че мечтите и приказките не се сбъдват. Ако се сбъдваха дали щяхме наистина да усетим щастие? Ако всичко се случваше по безумно приказен начин, нямаше ли да сме някакви измислени герои, затворени в рамки, презадоволени, невиждащи по далеч от носовете си?

Мила не искаше да бъде затворена в рамка. От месец си имаше нов приятел и понякога й се случваше да жадува да е приказна. Тогава си казваше, че няма смисъл, че иска точно това, което е. Не искаше да вярва сляпо в него. Днес няма как да повярва.

Спяха заедно. Смееше се с него. Искаше да го чува. Искаше да го има за себе си. Като малко момиченце понякога се инатеше, че иска „принц”. Но всъщност, отново като малко момиченце, се захласваше по идеята за един Зоран с всичките му чаровни грешки и не-грешки...И знаеше, че не бива да се заблуждава. Че любовта е измамна. Че никой всъщност вече не е готов да я обича безумно, всеотдайно и безусловно. Всеки си пази гърба и очаква някакво „огромно” предателство, тъй като връзките винаги се разпадат (опитът ни е научил). И сме толкова страхливи, че се държим сериозно и въздържано, без твърде много емоции...нали не е приказка?

Очаквайки баналната развръзка, се страхуваме повече от това да ни обичат, отколкото от това да ни предадат...

Всъщност Мила не искаше да мисли за любов тази вечер... Стоеше на ръба на някаква идея, която напираше да се разлее от нея. В един момент се сети колко много трябва да благодари на Провидението, че я има. Че е жива. Че може да флиртува с очи, че може да се вземе за приказна. Че може да си тръгне и да се върне. Да се страхува от любов и да обича от страх да не остане сама. И още толкова много безумие се е скрил в този неин прекрасен живот, че самата мисъл за това може да я разплаче...

Прибра се късно у дома. Отвори прозорците и миризмата на дъжд докосна сетивата й. Запали си свещ и седна пред компютъра. Идеята беше в главата й. Трябваше да я изрази, трябваше да я напише, да я има пред очите си, за да може да я разбере.

„Ще разкажа това дълбокото, трудно изразимото, тъмното, мечтаното, неуловимото, ще пиша докато мога, ще обичам с думи...нима не е любов всяка дума? Нима някой може да я погуби, забрани, нарани? Дори и неразбрана, тя ще докосне...С всяка дума, аз ще се приближавам към онова, за което си мечтая...”

И така Мила реши да пише новела. Кръсти героинята си Милена....


четвъртък, 20 август 2009 г.

Отново тя

По стъпки, оставени в пясъка
По думи прошепнати в мрака
По въздишка от душата изтръгната
Ще се върне при мен...все някога

Ще бъде ли бясна и луда,
Ще прощава ли в миг, заслепена
В слова и заблуди,
Ще заспивам ли пак до смърт уморена?

От пепелта на умряла надежда
От дълбините на разрушения свят
Ще намери пътя, изглежда
Сред бурени тъжни и нощния хлад...

Не искам да знам колко е вечна
Нито пък колко сърца е разбила
Моята душа е отдавна обречена
И в нея гнездо тя си е свила...

И без думи излишни тя се познава
По нежния дъх на забрава
И на моите устни изгрява
Всеки път, когато ти ги целуваш...

Като 16-годишна...


Да, наистина, вече не съм на 16...Не вярвам сляпо в любовта ( защото, когато бяхме на 16 години ние наистина вярвахме в нея), не съм толкова естествена днес, когато винаги мога да изглеждам пред другите такава, каквато ме искат.Рядко ще ме чуеш да се смея лудо или да плача безспир...Опитвам се да запазя за себе си всяко разочарование, всяка малка болка, всяка "безумна емоция", за да се предпазя. Днес аз знам цената на всяка "неадекватна" авантюра...

И точно за това, поисках да се върна назад. Пожелах да си спомня лудите нощи, дългия път, който води нявсякъде, високите скорости, страстните целувки, безсънието, бясното препускане към удоволствието и разбрах...Не, не искам пак да съм на 16.


Искам да съм точно на 23. Искам да мога да назова с име всяка болка, всяка мъничка радост...Всъщност, нямам нужда да се връщам назад, за да се почувствам отново влюбена, безрасъдна и пълноценна...Детето в мен никога не е изчезвало, никога не е пораствало достатъчно. Няма и да порасне. Не искай това от мен.

Няма да спра да се възхищавам, да обожавам и да благодаря на всичко красиво около мен, че го има...Не мога да престана да вярвам на хората, да пея фалшиво, когато ми се пее, да бъркам посоките, за да е "по-забавно", да играя билярд по моя начин, да танцувам, когато ми се танцува, да научавам, да общувам, да чувствам, да обичам...

Възрастта е без значение...Важно е какво даваш от себе си на секундите, на минутите, на времето...Важно е какво ти носи всяка емоция, колко щастлив или нещастен те прави. Колко запълнена е онази празнина, от която се страхуваме. Мислиш, че като ми се правиш на зрял си по-истински? Мислиш, че от тук нататък ни предстои единствено да гоним амбиции и мечти? Нима не ти се иска понякога и ти да се почувстваш шеснадесет годишен вместо да им се възхищаваш? Нима днешните младежи съзнават наистина колко е хубаво, че са на шеснадесет, докато се наливат с некачествен алкохол и бързат да качат разголените си снимки в сайтовете за запознанства?

Да, не съм на 16 и никога повече няма да бъда...Това не ми пречи да се събуждам щастлива, това не ми пречи да се раздавам и да изпитвам удоволствие от всичко, което правя...Не ми пречи да възбуждам, да предизвиквам, да вдъхновявам, да бъда на колкото си поискам...Дори и на 16, ако ми хрумне...


четвъртък, 13 август 2009 г.

Мила в страната на чудесата


Истинско
Глава шеста

Зоран й предложи да се върне при него "за през лятото". Няколко пъти на ден й се обаждаше и тя мълчеше в телефонната слушалка, докато той упорито я убеждаваше, че няма какво да губят. Даже напротив, щяха да прекарат едно незабравимо лято, сгушени един в друг, както доброто старо време. Само че доброто старо време бе далеч, далеч зад гърба на Мила и тя чувстваше с цялото си същество, че никога пак няма да е толкова "сгушена" до него, толкова "окрилена", колкото е била. Знаеше, че назад се връщат само слабите, а тя отказваше да играе тази глупава роля. Всичките й приятели бяха сигурни, че ще се поддаде на изкушението, твърдяха, че от любов към Зоран е способна на поредица от унижения, да стигне до никъде и дълго, дълго да страда. Всички бяха убедени, че няма да може да устои на Зоран и те отново щяха да вървят ръка за ръка, един до друг, с идеята за една замръзнала реалност, с идеята, че утре никога не идва и че няма самолети, разстояния и раздяла...
Мила се опитваше да бъде силна. Научи се да отказва обажданията му, да минава по улиците, по които са се разхождали някога без да бърза, слушаше многократно тяхната песен, за да й омръзне, за да я почувства банална, каквато всъщност си беше...Опита се да го направи "обикновен" в съзнанието си, за да може да преживее мисълта, че е толкова близо до нея, а всъщност толкова далечен.
Най-накрая разбра, че силата на един човек е в това да признае слабостта си, а не да я крие. Да застане лице в лице с нея и да се опита да я разбере и надмогне. Заради това, а може би и в името на любовта, Мила прие да се срещне със Зоран...

Беше прекрасен есенен ден. Тя вървеше бавно към парка, мястото, избрано от тях за срещите им. Премисляше какво ще му каже, как ще го гледа, къде ще отидат. Искаше да изглежда спокойна и сериозна. А сърцето й тупкаше неистово в гърдите, нещастен затворник на едно страхливо тяло...Пое дълбоко дъх и продължи напред. Беше й се обадил преди минути, за да й каже, че е пристигнал на мястото й я чака. Звучеше весело, по-скоро уверено и небрежно, сякаш между тях нищо не се бе случило...Сякаш не бе минала цяла година от последния път, когато се бяха видяли. Тя не можеше да забрави изражението на лицето му, докато й хвърляше последен поглед, едно незнайно "обичам те", едно пълно с болка " до виждане" и нищо друго. После изчезна от погледа й. Бе останала сама на летището, сама сред хиляди заминаващи и разделящи се други, сама с разплакани очи и невиждаща на къде върви.
Онова малко момиченце тогава, днес бе вече една малка жена. Толкова влюбена тя никога нямаше да бъде, но може би и никога нямаше да я боли толкова много. Искаше да му покаже, че вече е господар на себе си, че няма "да умира" заради него, че няма да следва чуждите амбиции и "да погребва своите", че няма никога повече да хленчи и да агонизира заради една необяснима емоция, каквато е любовта...

Той беше застанал с гръб към нея. Тя забави крачка. В миг си помисли да се обърне и да избяга, да не се срещат. В миг осъзна, че няма какво да си кажат и че дори и да имат, тя едва ли ще има сили да говори. Стоеше нерешително на едно място, не смееше да пресече на другия тротоар. Тогава той се обърна и я видя. Тръгна към нея. Всички шансове за бягство бяха изгубени. Съдбата се приближаваше със спокойни, отмерени крачки към нея. И тя изпита онази неосъзната омраза към всички мъже заради лекотата, с която обичат, влюбват и разлюбват. Заради това ужасно самочувствие, че могат да се справят с чувствата, че могат "да преживеят жената с главно Ж" , спазвайки едно единствено правило "което не ни убива, ни прави по-силни". Зоран беше красив. Когато се прибилижи съвсем към нея, тя успя да прочете в потъмнелите му от емоцията очи, някакво скрито безпокойство и копнеж по отдавна изгубеното. Наведе се и я целуна. Тя се дръпна лекичко назад, опитвайки се да разсъждава трезво. Не се получи. Зоран й беше предал с тази целувка безпокойствието си и онзи мълчалив копнеж и сега се усмихваше победоносно.
- Красива си.
- А ти си нагъл. - смръщи вежди тя и тръгна забързано напред. Той я последва, хващайки ръката й.
- Мила...къде се разбърза, имам нужда да те нагушкам. Толкова отдавна не съм те гушкал...
- По дяволите, аз да не съм плюшено мече - тросна се тя. Той се засмя.
- Къде отиваме? - попита я, като рязко я дръпна към себе си. Лицата им се доближиха. Същите тези лица, които хиляди пъти се бяха срещали за целувка...Кожата й настръхна. Секунди я деляха от това лице, секунди терзание...Очите му се усмихваха тъжно. Освободи я от прегръдката си.
- Мила...
- Зоран...
- Няма връщане назад, така ли Мила...поне за малко? - прошепна той тихо. Тя тръгна. Връщане назад. Беше го чула хиляда пъти, това клиширано "назад" и се смееше лудо на всички онези, които твърдяха, че никога не са го правили, на онези "силните", "уместните", "реалните", които не бяха загубили ценното си време да анализират, да страдат, да се надяват...На онези, които се биеха в гърдите, че "живеят за мига". Може би живееха по-щастливи, но дали изобщо някога бяха обичали?
Внезапно тя се успокои. Някакво напрежение се беше свлякло от тялото й. И разбра, че вече няма какво да губи, че нейнате доза горчивина отдавна е изпита и не й остава друго освен да се раздели с всички негативи.
- Зоран, хайде да се поразходим, искаш ли?
- Искам...

Хванаха се за ръце и завървяха един до друг. Беше реално. Зоран я чувстваше до себе си и съзнаваше, че я бе загубил завинаги. Можеше да я има за ден, за нощ, ала никога повече нямаше да е неговата Мила, защото незнайно как и незнайно кога...тя го беше "преживяла". Прегърна я през раменете и целуна косите й. "Малка моя, как се обърка животът..."- помисли си тъжно. "Малък мой, вече всичко е наред"- помисли си тя. И времето наистина бе спряло, вървяха без посока по същите онези улици, които бяха запомнили лудите им целувки, минаваха покрай същите сгради, покрай същите магазинчета...Зоран й разказваше как се справя с работата, какво е постигнал и Мила го поздравяваше за успехите. Някога нямаше да си говорят за това. Когато си влюбен никога не ти остава време да разговаряш...Сега беше различно.

Докато се връщаше към дома, Мила усещаше как излиза от дълбок сън. Там в онзи свят на илюзии и болка, сега цареше абсолютната хармония. Някаква тънка, невидима нишка се беше скъсала завинаги, нишката, която я свързваше с миналата любов...Мила бе оставила Зоран в страната на чудесата.

-Край на втора част-

понеделник, 3 август 2009 г.

Влюбена

И когато отново започваш да виждаш цветовете, то е като връщане към себе си...Различно е. Няма как да е същото. Той не си ти. И няма как да бъде. Но той събужда отново усмивката ми. Дракочето в мен за първи път от много време насам плаче от щастие. Той е виновен. До доказване на противното. Простичко е. Няма да му давам име, защото няма смисъл. Утре същата тази емоция ще е само хубав спомен. Само усещането на наслада е важно в момента, утре ще заключа дракончето. Утре ще съм по-невлюбена отвсякога, утре ще ме застигне дълбокото усещане, че е минало твърде много време и че искам повече от това, което имам. Като всеки път. До доказване на противното, разбира се.Няма да мисля. Няма да си спомням. На мен ми стига отново да се усмихвам. На мен ми стига отново да повярвам. Защото винаги мога отново да пострадам за миналото. Всеки път, когато си пожелая ще се връщам към спомена за теб, за да "страдам". Нищо не ми струва да бъда тъжна...Но и нищо днес не ме спира да бъда щастлива и да...влюбена. До доказване на противното, разбира се...Влюбена в друг. Не съм и предполагала, че може да го бъде. Но всякакви чудеса се случвали...
Влюбена.