Мъртво ли си мое малко нещо? Ти, което дълго време си ме държало будна?
Отричах те, опитвах се да мисля, че си заминало далече, че някъде си по-щастливо..че си някъде с друга.
Предпочитах да мисля, че просто си избягало от мен, отколкото да призная пред себе си, че си мъртво. Често се събуждам от сън уморена..цяла нощ трескаво те търся в мислите си, разкаравам се из разни градове с карта в ръка..все едно знам къде си отседнало..Глупаво се заблуждавам, че може да се срещнем на някое мостче в някое малко, романтично градче..Само ти и аз. Като доброто старо време..нарамили раници с усмивки и нежност. Знам, че ти няма да си същото, каквото беше - наивното глупаче..Знам, че сигурно през времето на нашата раздяла си се променило..Имаш бръчки вместо трапчинки, криеш очите си зад черни очила. Не се смееш както преди на всичко, не се впечатляваяш. Знам, че ще ми отнеме малко време да свикна с новото ти тяло. С това, в което си се превърнало - хърбаво и незначително...
И въпреки че се страхувам да срещна онова, в което си се превърнало, не спирам да те сънувам и да те търся в тези мои сънища..Мое малко нещо, от колко време сме разделени? От колко време се заблуждавам, че без теб съм щастлива? Вече не помня кога за последно съм била искрена към себе си. Трябва да е било много отдавна.
Не бих казала, че когато бяхме заедно се чувствах щастлива. Бях по-тъжна от всякога, но истинска...толкова истинска. Сега се губя в собствените си измислени истории за щастие. Всеки ден съм героиня на все по-епични филми. Няма да повярваш как се надпреварвам да се лъжа. Все едно имам конкуренция в лъжите...Кой знае, може и да имам. Толкова се вживявам в ролите, че дори на моменти почвам да си вярвам. Няма по-смешно нещо от това. Сигурна съм, че ако ме виждаше, щеше да се спукаш от смях. Преди толкова се забавляваше на кукленските ми изпълнения, на преиграването ми...Няма да забравя насмешливите ти очета. Истината е, че дори твоето презрезние ми липсва. Да, липсваш ми. Самотно ми е. Самотно ми от деня, в който си отиде. Дори и да не знам кога точно се случи това. Просто си отиде. Но този път не, за да ме дразниш. Отиде си безвъзвратно. Отиде си, защото аз първа те зарязах. Толкова бързах да те заменя, да бъда нормална, да докажа публично, че съм такава...От толкова нормалност съвсем се загубих, мило мое...Питам се защо толкова бързах? Защо бързах да се влюбя и да те заменя? Защо толкова исках да те заменя? Ти всъщност ми даваше толкова много, че сега, когато не те намирам, се чувствам много по-самотна, отколкото бях.
Жалко е, че нямам никакво търпение. А и толкова се страхувах от теб. От това, че ме разделяш от реалността..от това, че може да ме погубиш. Толкова ме беше страх от самотата...от това, че сме единствени в тъмната нощ...един в друг, болезнено самотни.
Страхувах се, че се превръщаш в единствения ми приятел, че само с теб се чувствам истинска. Страхувах се, че ще ме превърнеш в робиня и че ще трябва да ти служа вечно. Ако знаех, че толкова ще ми липсваш, нямаше да се страхувам. Щях да ти се отдам и да те слушам. Всичко, което ми казваш. И онова, което не искам да чувам. Щях да напиша всичко. До най-неприятната истина. Защото ти ми го шептиш...
Но аз все пак не съм загубила надежда, че ще се върнеш. Имам план. Като отида след седмица на брега на морето...ще ти напиша писмо и ще го сложа в бутилка. Знам, че каквото си свободно и непримиримо, в момента си на някое корабче...И докато си плаваш и се наслаждаваш на прекрасните залези, ще видиш моята бутилчица. И знам, че веднага ще се сетиш, че това е послание от мен. Ще се престориш, че не ти пука (защото си инато като мен), ще си развееш рошавите коси..После обаче, ще скочиш в студените води, малко мое инато. Ще скочиш да ме вземеш. И когато измокрено и зъзнещо се върнеш на корабчето, ще счупиш стъклото. И няма да съм многословна, защото вече не го мога...ще пише само 'Върни се, вдъхновение!'
