Не мога да обичам всеки ден, колкото и да опитвам. Добротата не намирам понякога. Знам, че е в мен. Там си е. Подсъзнателно съм добра. Подсъзнателно правя всякакви компромиси. Най-вече със себе си. По малко с другите. И все пак добротата е и за другите. Вярвам, че когато съм добра към себе си, когато намирам сили да се обичам, се влюбвам и в другите...
Напоследък съм паднал ангел, крилете ми увехнаха и се откършиха от мен. Не съм ги погребала още. Казват ми, че ще поникнат други. Казват ми и аз кротко им вярвам. Падналите ангели могат да бъдат много кротки макар че в повечето случаи не са. Понякога полудяват от мъка по крилата си и почват да крещят, да буйстват, да причиняват болка...
Истината е, че едва ли непрекъснато можем да летим. Уморим ли се само за миг, падаме. И се научаваме да вървим, да стъпваме по земята, да мълчим, да не говорим за „небесни неща”, да се правим ( когато се случват около нас) ,че не ни засягат, че никога не е било...
Но падналият ангел трудно забравя за летенето. Само се прави, че не му пука. Че свиква с вървенето. Вътрешно, той си остава добър, влюбчив и доверчив. Истината е, че макар и на Земята и осакатен, всеки ден си представя как лети. За секунда време дори...се чувства щастлив. Не само споменът го крепи, а и всичко ангелско, което се кани да направи като му пораснат отново крила...
А те растат...с всяка изминала година със сантиметър. Вече са бебета – крила. Няма как да полетиш с тях, нито да ги видиш...Но усещането е там. Усещането, че си жив. Че един ден ти е писано да полетиш...И да видиш небесните чудеса, на които си се радвал преди време...
Паднал ангел, със залепено лице на прозореца, съзерцава отиващия си ден и мечтае за своите „непораснали” криле....
