Ангел Хранител

Хубаво щеше да е, ако си имахме по един такъв…И да знаем, че всеки ден може да му се помолим, да е до нас, когато имаме нужда, да ни спасява, когато сме на ръба…

Или да ни оставя на бюрото всяка сутрин, преди да дойдем на работа по едно усмихната бележка с надпис „Красив ден”…или шоколадче, или чаша кафе, нарисувана с боички…А може би дори една мидичка в най-студения ден, за да си спомним за лятото… Някой, който е забравил да мисли стандартно и ежедневно, който не анализира твърде дълго, а действа спонтанно и безусловно. Някой, който иска да те направи щастлив без да се изтъква, да се опита да те усмихне, дори когато ти е най-мъчно…Това са ангелите.

Можем го и ние всъщност. Даже всеки ден, ако поискаме. Не само по празниците. Не само като сме отпочинали, задоволени, наядени, изслушани, нагушкани и нацелувани. Можем го, просто защото нищо не струва…да бъдеш добър. Достатъчно е да се довериш. Да отвориш душата си. Да приемаш другите като малки твои Аз-ове. А те са такива. С мислите си, желанията, страховете си…Всеки един от тях някога си бил ти и пак ще бъдеш. Не правиш ли добро на себе си, когато си добър с другите?

Няма ли да мине модата на изтънчения егоизъм, глупавата егоцентричност и мнителността? Представям си как след време, дори и без причина, ще започнем да носим маски на лицата си, за да се предпазим един от друг, от заразителната нежност, от емоционалността, от чувството на грижовност, което можем да изпитаме един към друг…

Питам се, няма ли след време да си плащаме на килограм (или грам) за всяко проявено внимание, да събираме в чашка сълзите, да гушкаме и целуваме, засичайки продължителността…Питам се колко ангелско ще ни остане след време? След всичко, което ни предстои? След всичко, с което трябва да се борим?

Ангел Хранител…Всеки го може, все още.

Au soleil

Прозрачни води със сребърни сияния по тях. Спяща сутрин, топло кафе и филия с масло. Нищо различно. Може би поне не за теб. Малко по-различно за тях. По уморените им усмивки можеш да прочетеш, че е било хубаво, че е било за първи път така...и тя съвсем тихичко обяснява на момичето, което сервира кафето, че „съпругът й” вече е поръчал. А иначе нищо особено. Една празнична вечер, обреди, в които вече никой не вярва, ядене и пиене, с които се прекалява, няколко разплакани роднини, няколко счупени токчета...

И защо да хвърлям ориз зад младоженците – пита се тя, докато отработва движението в стил „английската кралица”? И защо пък така треперят пръстчетата докато се опитва да натика няколко стръка здравец в сватбеното менче? Не се жени тя, все пак...

Някаква си традиция. Някакви условности. Да си в бяло, да риташ менчето, да пиеш от виното, което ти подават, да се целувате като крещят „Горчиво”, да хвърляш букета точно в ръцете на най-добрата си приятелка, за да не ти се разсърди, да стоиш усмихната по време на цялата фотосесия по голи рамена, при нула градуса...Чак да ти се стори досадно.

И все пак...Не беше ли тя, още от мъничка, която заставаше с булото на майка си пред огледалото, като тайничко се беше покачила на едно столче преди това, за да го открадне от най-горното чекмедже на гардероба...Същата малка буба, чиято открадната булчинска рокля се влачеше по пода, а дантелените цветенца изпопадваха издайнически и тя после ги събираше в ръчички с надеждата, че може да ги залепи...Едва ли е минавало през главата й тогава, че булчинската рокля отдавна е изиграла ролята си и стои в последното чекмедже на гардероба, защото просто вече никой няма нужда от нея...

Годините си минават, а тя все още тайничко се възхищава на белите рокли. Просто защото е жена, защото се вълнува, защото някога е вярвала,че облечена в бялата рокля, прилича на принцеса. Принцесите се обличат в бели рокли, когато са срещнали принца...

Годините си минават, осъзнава, че изобщо не иска да е принцеса, но продължава да търси принца...Някъде под слънцето. Някъде над прозрачните води на реката, някъде на някое корабче, някъде в друго време, той може би я чака. И в това може да бъде сигурна.

Връщайки се към ежедневието, ще запази спомена за едни зачервени бузи, за една бяла рокля и разплакани очи, нещо малко по-сладникаво, нещо малко по-празнично, нещо по-принцеско...като хубав сън, който си сънувала с огледало под възглавницата...

Младост

Малко и нищо в теб се събира

Капчица дъжд по гладка повърхност

Вулканче в душата ти и лава извира

Все гониш, все тая трескавост, все тая задъханост...

Кръв или слънце в тебе кипи?

Море от въпроси, гняв и усилие някакво...

И какво търсят отново тези очи?

Пътища много, изходи всякакви...

Изгрев кървав, есенен хлад,

В сърцето ти чувства от всякъде,

Подправени с мъничко страх....

Късметче

Чудна работа. Казаха, че ще има 60 минути музика без реклами, а попаднах точно на рекламите. Или пък вчера…Реших, че няма да вали, а какво се случи- просто заваля. Изглежда нямам много късмет. Все попадам там, където не е трябвало да бъда…

И не че не мога да изчакам да минат рекламите, или да спре да вали…Не е това.

Но не може ли поне веднъж да съм късметлийка? Не можело.

После, дали щеше да ми е толкова интересно, ако всичко се случваше така, както го искам? В крайна сметка, това, че е било друго, не значи, че е било ненужно. Истината е, че ние „не-късметлийките” много бързо се учим. На всичко. И най-вече на едно – да чакаме „късметчето”…

Ех, да понякога много се бави. И сме много нетърпеливи. Заблуждаваме се, че е дошло, защото ни е омръзнало да го чакаме. Понякога сами си причиняваме болка…Нищо, изтърпяваме. Нека боли. Опитът учи.

Учи на това, че красивите неща стават веднага, или никога не се случват. Че любовта е да намериш и съхраниш „съкровището”, че „ късметчето” има само едно лице, а не няколко стотин…Учи ни да събуждаме усмивката си и разпалва пламъчето в очите ни всеки път, когато се докоснем до щастието…

Днес е денят на усмивката. И за мой късмет, само тя ми е останала :)

Камикадзе

Камикадзета луди са косите ми черни

Две непокорници бледи са моите длани

А очите, два огъня, страстни, неверни

Но цялата обич и нежност в тях са събрани

Топло и влажно е тялото твое

Задушаваща, жадувана прегръдка на мъж

Все едно ми е дали ти си героя

В тази прегръдка силно ме дръж...

И пак в дъжд от целувки ти изкъпи ме

Облечи ме със себе си само

И от спомена болен ти избави ме

Приюти това сърце изиграно...

Камикадзета луди, тези къдрици те галят

Две непокорни ръце те събуждат от сън

Два огъня стоплят, изгарят,

Нима все още ти се излиза навън?

Всичко усещам

"Ces petits gestes que l'on partageait
Qui comblaient tes silences et leurs secrets
Tu ne savais pas qu'un beau jour tout disparaît
Tous ces instants de nous que tu défais
Ce passé qui s'accroche entre toi et moi pour nous effacer"

9:00 сутринта. Прибрах се преди минути в къщи. По познатия път. Съвсем сама, някак уморена от споделения сън...Или несподеления. Не мога да знам. Всичко усещам. По ъгълчета на очите ми се е събрала умората от седмицата, от тази нощ, от тези сутришни стъпки към дома. Към малкия дом. Всичко усещам. Есенния хлад, който ме прегръща, за да ми припомни, че всичко е наред. Или ще бъде. Кафето, което пия бавно докато съзерцавам спящата детска площадка зад блока. Усещам умореното си сърце, което бие спокойно. Опитвам се да запомня тази сутрин, защото колкото и да е еднаква с други някои, повече никога няма да се повтори и никога няма да я усещам пак такава. Улавям нюансите, запазвам спомена за една кратка, сънлива целувка, за една кратка топла прегръдка...Нищо друго няма нужда да помня. Другото е еднакво. Проблемите, страха, въпросите, съмненията, вечното преследване на невъзможни неща, вечният стремеж да промениш, да пречупиш през собствената си призма...познатото разочарование от това, че не си успял...Липсата и тя е с теб. Липсата по загубеното, по неосъщественото, по любовта...

Любовта. Тя не се събира в едно „обичам те”, нито в едно „липсваш ми”. Но и те са там. Тя е като ябълка. Трябва да узрее, за да е вкусна. Тя събужда глада. Желанието да имаш, да я консумираш...а може никога да не узрее, защото сте я изяли преждевременно...Както се случва често. И какво от това? Важното е да усещаш. Всичко усещам. Тъгата по неузрялата ябълка, носталгията по онова зеленото, с възкисел вкус, което горчи на езика ти и въпреки това не спираш да вкусваш. После остава само възкиселият вкус, който ти напомня да не ядеш неузрели ябълки...

9:31. От половин час пиша само глупости. Чудя се защо го правя. Заради писането. Заради многото в мен, които никога не заспиват и искат всичко да усетят, за тези феички всичко е възможно, многоцветно, преодолимо, вечно...Те не ме оставят на мира, блъскат се в горкото ми тяло и се мъчат да избягат...Бедните затворнички. Стойте си там! Моля се никога да не изчезвате. Знам, че ви е тясно...Но без вас ще спра да усещам. А не мога да живея по друг начин. Не мога да бъда безразлична, нито „ледена”, аз не съм рутина и никога няма да бъда. От усещането се страда. От страданието се твори...А творенето осмисля.

09:41 Ето за това пиша. Ето за това не спя. Опитвам се да задържа усещанията си. Да ги претворя. И да стигна до ябълката. Без вкуса на която, просто не мога....

Тенджера на заден план

Има някои интересни малки моменти в живота ни, които ни се случват, за да ни помогнат да преосмислим онези големите, за които просто не се говори....

Например Той да си събере нещата в голям, син (скъсан при това) сак и ти да му подадеш тенджерата, която сте купили заедно, за да я прибере в него. Почти като да прибереш сто и двадесет спомена в дървен и грозен шкаф в мозъчната си кутия...И малко по-трудно.

А целувката? Например да забрави да те целуне някоя сутрин за „добро утро” и да спре да го прави изобщо, защото е минало времето за тези „сантименталности”. Почти като да престане да ти се радва, защото си „малко” остаряла...или много и вече не си толкова интересна...

Всъщност, няма нужда да отдаваме толкова много внимание на тези моменти. В крайна сметка, няма как да попречим на отчуждението да се настани между нас...Ако поискаме можем да загубим за секунди онова, което години наред сме градили. Просто като забравим, или като се правим на забравили...

Понякога не разбираме веднага, че нещо не е наред. Осъзнаваме след време, че ако „онзи път бях постъпил така”...днес „щеше...” В това отекващо „щеше” се крие ужасната ирония на всичко, което правим. Изглежда няма смисъл... Да, няма смисъл в малките моменти, а въпреки това безумно мечтаем да се върнем назад, за да ги изживеем различно, да ги променим или на всяка цена да ги заличим, за да не умре „голямото”, което ни осмисля...

Например, докато подаваш тенджерата, ръката да застине във въздуха, а после да я върнеш на масата. Не защото ти е скъпа, а защото онзи, който яростно тъпче нещата си в синия, скъсан сак, отчаяно иска да му обърнеш внимание, да го спреш, да връхлетиш върху него, да дръпнеш сака с думите „Нека да сготвя нещо в тенджерата, а?” ...

Или пък, по пътя за работа да се сетиш, че си забравил сутришната целувка, да забиеш спирачка и да се върнеш обратно. А тя да усети по сънените си устни гузната ти съвест...и да се усмихне.

И това са малки моменти...Да, никак не е лесно да се възползваш от тях всеки път. Понякога „тенджерата” е най-малкият ви проблем, понякога „раздялата” и „отчуждението” просто се случват...

Но в повечето случаи не сме ли ние виновните за „умрялата” любов?

А е било необходимо само да сготвиш нещо във вашата тенджера...