вторник, 31 март 2009 г.

Мила и Зоран


Глава дванадесета

Розовият списък

Една неделна утрин Мила се събуди в Стара Загора. Беше пристигнала късно в събота, бе говорила един час с родителите си и си беше легнала. Събуди се самичка. Те бяха отишли на гробищата, при гроба на баба й. Мила не обичаше да ходи там и отказа да ги придружи. Озова се сама в апартамента, с празна от мисли глава, прозяваща се и мързелива. Почуди се какво да прави. Времето пълзеше като мравка. Слънцето изчезваше зад облаците и бледи лъчи пропълзяваха по стените. Мила влезе в детската стая и остана неподвижна. Спомените се редяха по етажерките, помахваха от витринката на секцията, спотайваха се в гардеробите и чакаха да им обърнат внимание. Плюшени играчки прашасваха по ъглите, онемели за вечни времена. Някога изповедници, сега се бяха превърнали в топчици плат, изоставени и самотни, пазещи в малките си плюшени сърца спомена от плахите детски ръчички. Мила все Маймунчо и го целуна. Имаше и други самотници, но тя отказа да се разнежва. Пренебрегна ги, насочвайки се към шкафчето с поезията. Това шкафче криеше толкова тайни. Вътре имаше недописани писма до Зоран, бележки, които си бяха разменяли момичетата в гимназията, поезия, посветена на други момчета...Един скромен период от нейния живот, който изникваше сега в съзнанието й, като островче сред необятна шир. Загубена земя, за която можеш само да си припомняш, но не и да намериш обратния път.

Тя седна на земята и започна да чете всички малки късове хартия, изпомачкани, изрисувани, пожълтели. Мила бе живяла в романтичната представа за света. Нейното детство, а после юношество преминаха светло и неопетнено. Може би твърде приказно и не бе така подготвена за онова, което се стовари после. Някога тя бе вярвала, че нещата се случват красиво, че ти им позволяваш да се случат така. Бе имала мечти и идеали, вярвала бе, че любовта е съвършенство. Не бе предполага, че би могла да се разочарова от нея. Да страда. Страданието бе приемала като копнеж по онзи, когото обичаш, сладостни терзания на една душа, изцяло запленена от Него. Той бе красив, очакван, смел и добър...

Мила отвори дневника си. Тайното дневниче на всяка девойка. Беше на четиринадесет. Невинна. Страхлива. Но женското в нея вече се обаждаше, човъркаше я любопитство. Очакваше „принца” от приказките. Какви разкривени букви, потънала в мечтания девойката записва впечатленията си от деня. Има красиви момчета- пише тя. Вече си е харесала няколко. Има си списък. Последната страничка от дневника, най-розовата, съдържа техните имена. Всеки си има номерче и срещу него съответната качествена характеристика. Малката жена се научава да наблюдава. Още от тогава знае, че Той не може да е всеки. Трябва да отговаря на определени качества. Тя се подготвя да обича неговите качества. Розовият списък накара Мила да се усмихне. Даже се захили. Нещатата се усложняваха на втората страничка, където едно име се мъдреше централно, оградено от сърчица. „Чакам си целувката” – беше написала над името.

Мила затвори тетрадката и се облегна на стената. Стори й се, че това е било отдавна. Минало е век, два, че се е преродила отново. Че е друга. Дали с всичките плътски желания не идва и разочарованието. Мила на четиринадесет и Мила сега.

Нямаше днес розов списък, нито качествени характеристики. Имаше Зоран. Неговото име бе гравирано другаде. Няма памет за него. Има сърце. Представата за него обаче вече не е розова. Има съмнения. Има отчуждение. Има едно предстоящо „нищо”, което наближава. Качествата на Зоран не можеха да се опишат. Не че ги нямаше. Мила не знаеше просто какво я бе привлякло в него. Пожела да вземе лист и химикал и да изрежда всичките му хубави страни. Не го направи.

Не се бе влюбила в тях. И не бе останала с него толкова дълго време заради тях. В любовта изглежда...няма категории, няма скала на преценяване. Всъщност тя е едно голямо напиване. Неосъзнато, повличащо, понякога пагубно...Който няма мярка, се събужда с главоболие. Мила беше препила. Малката жена преди години, днес бе осъзнала колко безсмислено е търсила принца. Всъщност никога не е искала него. Всъщност не се стремим към съвършенство, имитираме такъв стремеж, защото изглеждаме по-сериозни и по- целенасочени...или за да спрем да мислим колко сме самотни. Самотните хора наистина имат големи претенции. На тях никога не им е достатъчно. Защо ли? Онези, които се страхуват също имат големи изисквания, нима ще имат смелостта да опитат? Нека изчакат, ще се появи „по-добро”. Правим списъци като малки момиченца, за да ги направим на малки късчета като пораснем, ако имаме куража.

Зоран заемаше страници история. Самичък той би станал герой на роман. И ако Мила беше на четиринадесет, може би щеше да започне и да довърши романа си...

Но не бе.

Малки слънчеви зайчета се гонеха по стените. Тишината обгръщаше Мила. В ръцете си продължаваше да държи тетрадката спомени, но този път не се усмихваше.

снимка: Красимира Динева

сряда, 25 март 2009 г.

Година време...


Какво може да се случи за една година...

Когато си на двадесет и две, могат да се случат много неща.

За една година, можеш да се развиеш на работното си място, за една година можеш да прочетеш половината френски класици, за една година можеш да отидеш сто пъти на театър, сто на кино, десет на балет...Можеш да изгледаш няколко филми за вампири, да се влюбиш няколко пъти в главния вампир във филма...Можеш да загубиш любовта на живота си, да я замениш с друго, да се разделиш няколко пъти с хора, които наподобяват любовта и в които няколко пъти си повярвал...

Можеш да изпаднеш веднъж в зимна, есенна, пролетна и лятна депресия. Можеш хиляди пъти да сгрешиш и малко пъти да поправиш грешките...Но някои да поправиш. Може да ти се чупи чадъра при всеки дъжд и всяка седмица да купуваш друг. Или да го загубиш. И няколко пъти да го намериш.

За една година...със сигурност имаш много повече от „втори шанс” да направиш онова, което си пропуснал. Само, че...ще ги пропускаш всеки път, защото не си готов. За една година, просто не си готов...

Но една година е напълно достатъчна да разбереш какво искаш. Искаш да не пропускаш повече, искаш да не бъркаш повече. Не ти трябват повече депресии, искаш да продължаваш да се вдъхновяваш от смелостта на другите да бъдат...Толкова да те вдъхновява, че да започнеш да им подражаваш. И да спреш да си губиш...чадърите.

Една година е достатъчна да преживееш неуспеха с „първия си шанс” и да му пожелаеш да се сбъдне на някоя друга. След тази година, няма да оплакваш себе си, защото не си заслужава да губиш и следващата. Времето е пред теб, а всичките ти сетива усещат. Свободен си. Няма го вампира. Няма го в теб.

Няма го и чадъра, защото нямаш нужда от него. Пролет е.

Вдъхновено от Красимира Динева

събота, 21 март 2009 г.

Из архивите


Умора

Умората се лепи гадничко по клепачите ми..Защо не успях да заспя цяла нощ, а будувах? Будувах за сърце, което „счита”( „ мисли”?) , че бие по различен начин от моето…

А теб, просто вече те няма. Някъде измежду прозявките осъзнавам колко е безсмислено да се замисляш..Не бягаш ли така от сладкия сън , в който ти и аз …и аз и ти сме винаги сгушени?

Минутите се лепят гадничко по клепачите ми. Тези посивели от умора клепачи, които все пак упорито отказват да се спуснат над очите…Какво се мъти в малката ти главица, скъпа? Да избягаш от себе си, от чувствата, а може би от факта , че си „чувствена” ? И как в тоя лабиринт от емоции да откриеш истинското, „възвишеното” сред животински страсти и световъртежи? А търсиш ли го ? А има ли го? Питай Него. Той също не знае..Смешно.

Утрото бавно се лепи по мен. Лек здрач надниква в душата ми. Въпрос..Колко дълго мога да лежа до тяло , което мислено не лежи до мен? Само миг още, кратък миг „лутане” и всичко ще стане по-леко , тоест по старому..Не се притеснявай, няма да наруша нито покоя , нито свободата ти -Ти отдавна си роб на това, в което вярваш..

Не харесвам угасналия пламък в очите си , не харесвам напуканите си от жажда устни, нито голямото розово петно на врата ми, което седмица ще ми напомня за това „ как нищо не се е случило „ . А в дъното на душата ми се събира едно по-страшно нищо , което ме изтръгва от заблудата …То е някаква хроническа празнота, отражение от дългата „ кома” , която празнота е някак много по-зловеща и помита и последните тлеещи въглени „чувственост”.Слава Богу, проблемите се решиха…


Досадната умора помахва от огледалото:

- „ Утре ще ме няма , ще забравиш.”

- „ Ах , да …ще се събера , несъмнено.”

вторник, 17 март 2009 г.

Мила и Зоран


Глава Единадесета

Сън

Нощ. Музика от включен компютър. Мила влиза в стаята, облечена в червена вечерна рокля. Рамената й блестят, обляти в розова светлина. Лек парфюм омайва Зоран. Не откъсва очи от видението, което се приближава примамващо. Тя не върви към него. Всъщност танцува. За себе си. Тялото й се движи в ритъма на блуса. Зоран изпитва нетърпение. Иска да я докосне. Но тя остава далечна. Танцуваща в червената си рокля, примамваща, недостижима. Не танцува за него, а за себе си. Тя дори не знае, че той я гледа...Знае, че има публика и това й е достатъчно. На нея й стига да знае, че не е сама. Мила се страхува от самотата...

Внезапно спира да танцува и замръзва. Сякаш някой е спрял кадъра. Замръзналата фигурка на обичаната жена...Сега ще си я сложи в ъгъла да краси стаята...Ще й се радва, когато е изморен. Малко по малко ще я забрави. От обичания предмет в ъгъла ще се превърне в незабележимия предмет. А един ден някой ще я бутне без да иска...и тя ще се пръсне на хиляди парченца пред очите му. Ще се натъжи ли от това, че са я счупили? Вероятно ще помълчи минута, две...Със скръбно изражение на лицето ще си припомни, че този „замръзнал предмет” някога е значел много за него. С носталгия ще измете парченцата и ще ги хвърли...

По-добре да я бутне сега...да падне сега, да се разруши сега. Защо да чака да се превърне в незабележим предмет? И след като вече се е превърнала в предмет, нека се раздели с нея, докато още значи нещо за него...Зоран се изправя бавно и се приближава към леденото създание. Усмивка е замръзнала на устните й. Приканва го, иска да я нарани. Иска, по дяволите, да бъде наранена. Гордостта й не й позволява да остане обичана. Предпочита да изстрадва всичко и винаги да иска повече от това, което има...Проклета да е...Зоран докосва леко с пръсти леденото лице, минава с трепереща ръка по студените устни, изпитва нужда да целува, да целува...Но тя няма да усети. Тя няма да се стопли. Защото той не може вече...

В ушите си чува тих глас, който повтаря: „ Бутни я” , „ Бутни я” . Дявол или ангел иска това от него? Обикаля я, съзерцава я. Красива е. Но студена. За жалост.

Чувства как краката му омекват, свлича се пред ледената статуя и затваря очи. Опитва се да върне лентата назад и да си я представи как танцува...неспираща, млада, оставаща без дъх...с последни сили подарява своята усмивка, на него...

Иска я такава, отказва да приеме тази ледена фигура, не му трябват предмети, не иска да я гледа и да коленичи пред нея! Няма нужда да я обожествява! Не иска да я съзерцава, а да я усеща... Внезапно взима решение, протяга ръка и я бутва встрани. Кадъра се забавя, Зоран вижда как секундата се разтяга във времето, фигурката тръгва надолу съвсем бавно. Това не може да се случва в реалността...Вижда отражението си в кристалното й тяло. Себе си в забавен кадър. Дори след счупването ли животът ще продължава да се движи в забавен кадър...Това е ужасно, да виждаш как толкова години от живота ти се разбиват мъчително и бавно, по твоя вина...

Зоран се стресна и подскочи в леглото. Кошмар, кошмар, кошмар...Сърцето му биеше учестено, устните му бяха сухи. Потърка челото си и въздъхна дълбоко. Тя спеше до него. Докосна голото й рамо, беше топло.

Отметна завивката и отиде в кухнята. Пусна телевизора и си сипа чаша мляко. Беше четири сутринта, след пет часа щеше да е на работа, а сънят не излизаше от главата му. Тихи стъпки в коридора. Почти си я представя да влиза, облечена в червена рокля. Появи се в тениската му и къси шортички. Изпита облекчение.

- Зоран, ти да не си станал сомнамбул?

- Не мога да спя напоследък – отвърна той като я грабна в прегръдката си. Мила се учуди от тази спонтанна проява на чувства. Отметна една къдрица, паднала пред очите и се загледа в него

- Странен си...боли ли те нещо? Болен ли си?

- Не...просто исках да те прегърна...

- Добре...

Той сложи глава на гърдите й, почти не чуваше сърцето й. Може би спеше още. Мила го погали нежно. Имаше нещо трогателно в тази сутрешна прегръдка...

- Искаш ли да поспим още малко, мило?

- Не...не, Мила, не искам вече да спя...

- Какво искаш да правим в четири през ноща?

- Да...останем тук, да не се връщаме в леглото. Имам чувството, че проспахме много време...

- Зоран...странен си

- Понякога...

- Сега и от известно време.

- Обичам те...

- Казваш го по-често напоследък...

- Защото го мисля..

- Или за да си го припомниш, или за да се убедиш...

- Мила...

- Зоран...

Той зацелува бавно врата й. Тя затвори очи и се остави на нежността му. Зоран не спираше да си повтаря на ум колко е топла. Искаше да скъса с мисълта за съня, който бе сънувал, с онзи недосънуван кошмар, омагьосания кръг, в който попадаха и двамата. След всичките предателства, след всичките духовни разстояния, затвори и наказания...искаше да си я спомни такава, каквато е била, да избяга от кошмара да я губи...

Донесе я до дивана и продължи да я целува. Тя беше заспала. Той не спря да я целува. Притисна я до гърдите си. Това бе неговото бдение. Чувстваше как не трябва да заспива. Мислеше за много неща. За себе си. За връзките. За края. За загубите. Търсеше отговор на въпроси, които никога не си бе задавал открито и на един, който го измъчваше особено много: „ Какво следва после?” Като бутнеш ледената фигурка и тя се счупи на хиляди малки парченца пред очите ти? Колко време ти трябва да се съвземеш от този кошмар? Съвземаш ли се наистина някога, напълно? Какво е да продължиш да живееш без тя да е до теб? Колко сила ти е необходима? А защо трябва да си го причинява? Заради нея, заради щастието й? Или заради него самия? Колко ти трябва? Просто протягаш ръка и буташ ледената фигурка, която се разбива пред теб...

В седем и тридесет Зоран лекичко я докосна по бузата. Тя отвори бавно очи, погледна го въпросително и промълви:

- Винаги правиш така, събуждаш ме като ходиш на работа

- Искам да ме видиш...преди да съм заминал...

- Няма нужда, мило...аз си те представям...

- Как си ме представяш, мило...

- Изморен...

- Такъв съм...


неделя, 15 март 2009 г.

Мила и Зоран




Глава десета

You’re my First, my Last, my Everything



В петък вечер Камен се прибираше по-рано от работа. Влезе в кухнята и надникна в хладилника. Две големи двулитрови бутилки бира. Идеално. Беше чакал с нетърпение края на седмицата да си почине по този начин. Зоран щеше да дойде след час и двамата щяха да се настанят пред телевизора и да погледат спортните програми. Ах, какво му трябва на един мъж...

Камен обичаше самотата си. Бе имал много жени, някои от които дори се застояваха по седмица в апартамента. Беше свикнал с сантименталните драми и сълзливите раздели, които следваха след всяка негова молба, отправена към момичето да си „отиде”. Не че беше лош. Никога не бе им обещавал нещо „конкретно”. Жените просто си въобразяват твърде много. И тези техни мании да забременяват...Колко трогателно....

Камен не се обиждаше, когато другите го наричаха безсърдечен, имаше си сърце. Това, че жените не го виждаха, не означаваше, че не беше там. На него му бе омръзнало да обяснява защо е такъв. Жените бяха прекрасни същества, той ги обожаваше, но не можеше да си представи живота си само с една. Та това е абсурдно, как може да си сигурен, че точно тя е по-добра от следващата? Да прекараш в заблуда целия си живот е антихуманно. За всичко си има време...

Докато слагаше поредния тиган картофи да се пържат, той се замисли за новата колежка Мая. Не обичаше да бърза. Проучваше я. Изглежда бе обвързана, защото отбягваше погледите му. Камен се наслаждаваше на „целомъдреността им”. Ужасно много им се искаше да съгрешат и все се срамуваха като си го помислеха...Толкова преструвки и бягства от нещо, което рано или късно ще се случи. Мая още не знае какво я чака. И по-добре за нея.

Зоран се появи след половин час. Беше нацупен и сбръчкан. Камен го потупа по рамото и се настани с една чаша бира до него, на дивана. Навън валеше дъжд. Може би за това Зоран бе така недоволен. Или е отново Мила. Мила лепваше на лицето му това недоволно изражение. Всеки ден едно и също, продължаваха пак така, недоволни един друг, но заедно. Камен се усмихна.

- Малката пак ти е вдигнала мерника – пошегува се след малко като излапа бързо няколко картофчета. Зоран му отправи умолителен поглед.

- Само не се бъзикай днес, наистина сериозно се скарахме. Мисля, че ме подозира....

- Ха...то оставаше и да не подозира. Откакто си с Кристин не спираш да да се извиняваш за нещо. Всеки ден ли се чувставаш виновен??

- Камене, аз не съм с Кристин! Бил съм с нея...само така...

- Аха, само така...- иронично повтори Камен – Ами тогава от какво се притесняваш? Ако е само така, Мила няма от какво да се страхува. Ако беше иначе....

- Спри де... и мини на друг канал, че тоя тенис е отегчителен...

Камен не спираше да се усмихва. Той не разбираше израза „вечна любов”, нито „избраната жена” , „единствената жена”...Химери, детски приказки, в които вярваха на времето.

- Добре, разделете се...ако не можеш да криеш повече и бъди с Кристин.

- Луд ли си? Аз обичам Мила.

- Разбира се...за това правиш секс и с други жени. Виж винаги е било много логично...

- Обвиняваш ли ме? Точно ти? Не знам колко жени са спали в леглото ти...

- Не отричам – засмя се Камен

- Никоя от тях ли не си искал да задържиш до себе си за повече от една нощ,нямам предвид две нощи?

- Задържал съм ги за дълго време в сърцето си, това е достатъчно, пазя доста хубави спомени. Нямам лоши всъщност , за разлика от теб и Мила...

- Различно е...- промълви Зоран – ти не знаеш какво е да живее с теб, да се събуждаш всяка сутрин до нея, да те посреща вечер, да се насладиш на щастието да й споделиш...себе си.

- Ооо, ще се разплача. Говориш като жена. Аз нямам нужда да споделям. Каквото знам за себе си, искам да си го задържа... Иначе ставаме слаби. Жените, драги, дръж далеч от споделянето...рискуваш да започнат да си играят с теб. Палячо...

- Понякога си мисля, че още не си я забравил...

Камен не отвърна. Това беше детска история. Бе се влюбил много отдавна в едно момиче, което замина да учи в чужбина. Камен от онова време бе минал много път, тя не беше по- различна от спомен...Той погледна Зоран и се засмя.

- Глупости...дори не си спомням как изглежда. Сигурно е била красива.

- Камене, Камене...ти беше луд по нея. Тя бе Единствената.

- Драги, такава жена просто не съществува. Някъде в някоя приказка за принцеси и принцове, каквито не сме. Събуди се, умолявам те. Мила е просто жената, с която си бил за първи път. Това не я прави специална. По стечения на обстоятелствата сте се оказали на едно и също място...

- Твърдиш, че не мога да бъда с нея за цял живот?

- Ха, твърдя, че страстта си е отишла и че е време да се разделите и да опитате да бъдете с други. С твоята французойка например, а Мила с някой, който ще я радва отново...

- Аз не я ли радвам...все още?

- Радваш ли я?

Зоран се облегна назад и се замисли. Все по-трудно му бе да я зарадва. Сякаш го правеше по задължение. Искаше на всяка цена да е щастлива, а се получаваше обратното. Колкото повече искаше да я задържи до себе си, толкова тя повече се отдалечаваше. Разстоянието между тях се увеличаваше с всеки изминат ден. Някъде беше чул „ всеки ден я обичам все повече, защото я опознавам”...защо не се получаваше при тях? Нали си я бе избрал? Още от мъничка, тя да е първата, последната, всичко...Тъгата се разля по тялото му с петъчната умора. А Камен невъзмутимо лапаше картофи и сигурно обмисляше тактиката за сваляне на поредната мадама. Усещаше ли нещо докато правеше любов с тях...Тела и устни. Парфюми и вкус на алкохол в устата, баня след това и хладилник пълен със замразени храни и бира...Той не знае какво е.

- Приятелю..стига си го мислил. То ще се нареди някак си. Но аз ти казвам, че първи ще си отидеш от нея. Тя просто много повече те обича...

- А? Как така? От къде знаеш?

- Жените са такива. Любовта е висша ценност, докато не се запознаят с греха...Като си отидеш ще й помогнеш да заживее в реалността. Мисля, че пораснахте.

- Не мога да те слушам повече...отричаш всичко, нихилист такъв... Като се заженят всичките ти приятели ще видим какви ще ги мислиш тогава!

- Хаха ...ще ми завиждат доста. И ще ги приютявам като са в немилост.

- Ти наистина ли нямаш планове да се обвързваш, страхливец такъв?

- Аз съм обвързан. Към дома си.

- Да гледаме този мач, а?

- Аз го гледам, ти се измъчваш от няколко месеца как да скъсаш с приятелката си и вече ми е смешно.

- Няма да скъсаме, не искам...

- Зоран, ти може да не искаш много неща...става това, което става. Ти просто забавяш събитията, защото си конформист. Не щеш сълзи и драми. И аз не ги обичам, но поеми си отговорността. Жените плачат.

- Не коментирам повече. Гледай си мача.

Камен се засмя и отиде да сложи още картофки да се пържат. Зоран погледна часовника на стената и се изправи. Искаше да си ходи. Камен го изгледа въпросително.

- Мисля, че ми се прибира...

- Не ставай смешен, опитах се да помогна...Мила не е за теб.

- Много малко я познаваш. Тя е в графата „жени” – сантиментална и драматична...Отивам си. Ще се видим другата седмица...


***

Когато се прибра, Мила си бе легнала. Съблече се, взе си душ и си легна до нея.

Тя бе неподвижна. Не спеше. Усещаше тялото й напрегнато. Доближи се й я обгърна мълчаливо. Тя обърна лицето си към неговото. Беше плакала.

Сърцето му се сви. Очите й бяха големи и уплашени, той се губеше в тях. Мълчаха.

Една сълза се търкулна по бузата й. Зоран целуна нежно мократа буза.

Да, жените плачат...

сряда, 4 март 2009 г.

Той стои на прага на душата ти, но никога не влиза в нея…


Като бяхме малки момиченца си намирахме най-добри приятелки. Спомняте ли си? Такива, с които да ходите до огледалата в дамските тоалетни и с които да говорите за момчета след училище…Като бяхме малки разбирахме, че някой става за приятел, когато е способен да изслуша и да коментира всичко, което се е случило предната вечер на купона. Като по-малки, избирахме приятелите си по това колко са смели, луди, интересни, забавни, колко пият или не пият, колко са умни или глупави…

Като по-малка, никога не съм знаела всъщност какво е да си имаш най-добра приятелка. Това не е по моя вина. Просто си имах нещо повече от приятелка – едно същество, с което си приличаме не само по външност. Обиждах се, когато ни наричаха „близначките” , но в същото време не чувствах и нужда да имам най-добра приятелка, когато с „близначката” се виждахме непрекъснато. Дълго време представата ми за приятел бе неясна и объркана. Когато не ти липсва, не можеш да му дадеш име. Сега пътищата ни с това огледално аз се разделят от ден на ден, с това идеята за приятел придобива форма и мога да я дефинирам.

Приятелят е обичан човек. Обичаш го, защото си е. Такъв. Не е нужно да го чуваш всеки ден или да го виждаш всеки ден, за да го почувстваш. Достатъчно е да се срещнете един път в месеца, за да разбереш,че ти е липсвал. С него няма да ти стане по-леко, ако страдаш ( защото си се разделил с гаджето например), няма да измисли „супер” решение на проблема ти ( освен ако не е супер Любо), няма да те заблуждава, че си в „моментна депресия” ( може би ще те обвини, че си в перманентна депресия) и може дори да те ядоса, че не те разбира ( както често се случва). Истинският приятел е там, където няма да ти пречи. Няма да те вини, няма да изисква, няма да претендира, няма да се сърди. Той ще те гледа, добронамерено и сърдечно ще наблюдава теб. Ако си щастлив, ще се порадвате заедно. Ако си тъжен, може да поплаче с теб ( но само малко, защото не иска да те оплаква). Стои на прага на душата ти, винаги пазещ за теб най-топлата си усмивка…

Защото кой е той? Един ден ще ти се усмихва само от албумите, които тайничко ще разглеждаш с тъга и носталгия, с пръстче ще минаваш по контурите от снимката и ще въздишаш.

Приятели са хората, които са докоснали сърцето ти, които са ти завещали нещичко от тях самите, с които се смееш на ум, онези, които никога няма да забравиш, дори и за кратко да си минал покрай тях. Много са. Всеки ден се разминаваш с един или друг. Понякога е тъжно. Понякога боли. Но в теб се трупат пластове нежност и желание за близост...

Приятелят не задължава, а носи и търси отговорност. Той не иронизира, а се шегува. Не порицава, а съветва. Не се поставя пред, а застава до. Не греши, а обърква. Често не правим разлика. Но с годините се засилва интуицията и ги разпознаваме...приятелите.

И докато се научаваме да ги разпознаваме, те стават все по-малко. Не защото сме лоши или защото ни има нещо, а защото вече нямаме време за тях. Семейството или работата, както и грижите по тях запълват липсата, превръщайки се в приоритет. За жалост. Или не.

Приятелят обаче продължава да стои на прага, където му е мястото. Сърцевината на душата е резервирана за друг. Нарича се любов и за нея съм писала твърде много...