Тя

Опиянена, щастлива и очаквана не съм

В плен на себе си оставам

На страхове,илюзии и други светове

Без да искам и случайно преигравам

Любов, ти крайност неописана,

Болка, огън, болест и сълзи,

Дали съдбата мене е орисала,

С тебе да се разминавам и да ме боли

Прекрасна и недосънувана

Алчна, изпиваща и бурна,

Гонена, линчувана, оплювана,

Моля те, всичко взето да ми върнеш...

Не искам ти крилете,

Не искам Рая, твой, измамен, чудноват

Не искам космически галактики, планети

Не искам всъщност твоя Ад

Защото твоят огън не стопля, а изгаря

Защото в теб умирам първо, за да се родя

И как да имам в тебе вяра,

Убийца, малка, роднина на греха?

За Мики Рурк

Той не е със сини очи, не е висок два метра и няма тялото на Мики Рурк във филма „Кeчистът”. Ако е със сини очи и с такова тяло, още по-добре, но пък защо му са?
За да очарова жените? Да ги влюбва? Стига с това влюбване, стига с това очароване...

Да пие и да пуши, да е в центъра на вниманието, да си тръгва след полунощ като пепеляшка, за да „обича” жената, която е свалил, да се събужда с махмурлук, да си придава тежък вид на сутринта докато пие кафе с жената, която е „обичал” мислейки си, че е изкачил Еверест. Да твърди, че „обвързването” е отживелица, да се се бори с всички сили за „Свободата” си и да отрича всички сантименталности. Това ли наричаш истински мъж?

Не е ли онзи, който ще стои до теб и ще те обича, вместо да и си придава вид, че го прави? Същият този, за когото жената няма да е само „потребност и инстинкт”, а извор на вдъхновение и смисъл. Този, който усеща от какво се страхуваш, за какво бленуваш, онзи който с лекота ще прочита всяка твоя мисъл и всеки нов нюанс на душата ти...Необходимо ли е да се влюбва истинският мъж, за да бъде такъв? Трябва ли да аплодираме всеки път, когато подари цвете, изпрати жена до вкъщи и бди над нея? Трябва ли да прави всичко това само, когато е пристрастен към нея? Не е ли жалко, че „клиширахме” мъжкото внимание?

Не е ли жалко, че съвременният мъж мисли повече за себе си отколкото за другите? Не е ли жалко, че този съвременен Егоист никога няма да прозре колко губи от чара си като си придава този непукистки вид? Не е ли жалко, че мъжът е забравил да бъде мъж?

Да му го припомним ли? Истинският мъж е открит, искрен, но не вулгарен. Той е внимателен, грижовен, търпелив и решителен. Той е до теб, когато имаш нужда от него. Истинският мъж може да бъде нежен. И трябва да бъде. А в същото време е сериозен и отговорен. Истинският мъж не мисли за това какво ще кажат другите и не парадира с хубавите си качества. Но се бори с лошите. Той е амбициозен, но умерен и на първо място поставя семейството си. Той е разум и чувства в едно. Мечтател и войн. Рядко е егоист. Обича и прощава. Раздава се...

Защо си мислите, скъпи мъже, че търсим „принцове”? Къде виждате в нас прагматизъм? Къде виждате материализъм? Какво сме имали в предвид под „сигурност”? Пари? Нима не можем и сами да си изкарваме?

Не, не търсим Идеалния Мъж ( дори и да го заслужаваме)...Не държим да има тялото на Мики Рурк. Под „сигурност” имаме в предвид, че този последният няма да изчезне като пепеляшка след полунощ, за даде израз на свобода си. Разчитаме, че ако сме прекарали с него няколко години заедно, няма да си каже някоя сутрин, че му се живее другаде и да замине. Или пък да реши, че има нужда от разнообразие и че сме длъжни да разбираме тези негови „потребности”. Не сме. Да търси разнообразие в друга област. Жената мрази да я предават.

И на последно място, скъпи мъже, сигурността значи, че сте способни на любов. Любов, на която ще давате израз ежедневно и търпеливо, докато „смъртта ни раздели”...Научете се на това и после може да претендирате да имате някоя „Истинска жена”

Мила в страната на чудесата

Бягство

Глава първа

Пловдив. Мила е с колегите си на организирано пътуване от фирмата. След скучните събития и конференции най-после решават да се поразходят в града. Горещо е. Облечена е в сив костюм и бяла риза. Чувства се скучна. На себе си и на колегите. Вървят и търсят някой ресторант, където ще могат да хапнат. Мила с досада се сеща, че вечерта отново ще е с тях. Няма желание да е с никого. Иска й се да се затвори някъде на тъмно и хладно място, а не може. Животът не спира. Никой не пита какво й е. Те не знаят ли колко е трудно да се върви напред?

Хората се блъскат един в друг. Потни тела и зачервени бузи. Всеки със своята малка мания в главата. Мила ги вижда насън. Сякаш е затворена в собственото си тяло. Устните й се движат, тя говори насила. По навик. Краката й я разкарват сами. Носи в ръце малка кутийка Пепси. Но не си спомня да е отпила от него. Този външният свят е декор. Всичко е измислено и фалшиво. Театрално. Работата, колегите, хората, които те спират да питат за улица „ Цар Ивайло”. Къде по дяволите е тази улица? Има ли такава?

Усмихва се дори. Казва „ Приятен ден”. Започва разговор с колегата си Светлозар, който не спира да я разпитва за някакви неща.

- Харесва ли ти Пловдив, Мила- пита той

- Да...- смотолява тя

- Аз обожавам този град! Толкова е красиво тук. А, хората...Виж ги! Как се усмихват

- Ааа...да

- Мила, погледни онова малко момченце на отсрещната улица! Гледай, гледай как ти се усмихва!

- Ами...вярно, да...

Момченце? Мила не вижда нищо. Това прилича повече на трол. Облечено е в зелени гащи и жълта блузка. И не се усмихва изобщо на Мила, а се бръчка. Светлозар продължава да мърмори. Това момче е толкова досадно! – мисли си Мила. Той не се откъсва и за минута от нея. Всички вече знаят какви са му намеренията. Казват, че бил влюбен в Мила. И ги оставят „на саме”. Говори толкова бързо и повечето неща са така скучни на Мила...

Вечерта в хотела, тя се отпуска в леглото и си казва,че няма да слиза на вечерята. Таванът е толкова бял. Вдига ръка и има чувството, че още малко и ще го стигне. Зоран изниква в съзнанието й. Дали гледа сега и той в нечий таван? Абсурдна идея. Какво толкова има да се гледа. Ако имаше поне някоя буболечка там горе, върху която да се съсредоточиш. Тя се напряга да види. Няма и следа от черни телца. Стерилно. Каквото е в сърцето й сега. Тихо почукване я изважда от вцепенението. Иска й се да е Зоран. Липсва й. Ужасно много. Липсва всеки допир, всяка усмивка, всеки жест...Тя си го представя постоянно. Изправя се бавно с разрошена коса. Открехва вратата. Зарко.

- Мила...късно е вече и мислех, че си готова...ще слизаме ли на вечеря?

- Вечеря?

Лицето й остава безизразно. Той изглежда е притеснен. Крадешком поглежда зад нея тъмната стая. От него се носи скъп парфюм. Облечен е в черно и за миг на Мила й се струва дори красив. Осъзнава колко е смешна в синята си тениска пред него. Но това я кара само да се усмихне. В нейният чудноват свят, елегантни мъже разговарят с рошави жени и тролове играят ролята на момченца.

Той стой нерешително пред нея. Още миг и ще си отиде. Тя дори си представя забързаната му крачка. Прочита мислите му. Не чука на правилната врата?

И въпреки това отчаяно продължава да стои. Може би очаква чудо? Мила се обляга на рамката и се опитва да изглежда приветлива.

- Зарко...малко се уморих днес. Мисля, че няма да слизам долу...

- Разбирам... мога да те почакам...И аз не бързам...

Мила се усмихва вяло. Кимва и затваря вратата. Връща се в тъмната стая и въздиша. Търси какво да облече. Гледа се в огледалото. Същото това тяло се движи напред-назад, суети се, разхубавява се. По дяволите, може ли да спре на едно място? Навън тихи стъпки. Момчето обикаля. Мила усеща как й прилошава от това очакване. Не могат ли да разберат? Любовта си отиде. Редно е да поскъри.

Но иска ли?

Зарко не се отделя цяла вечер от нея. Разказва й вицове, които тя изобщо не изслушва. Но се смее. Така е прието. Добре, че все пак следи кога да се засмее. Понякога се позабавя малко. Сигурно си мисли, че не е толкова умна. Очите му шарят по тялото й, леко се привежда напред, за да й каже нещо на ухо. За вечерята, за салата, за Пловдив. Тя кима с глава и повтаря колко е страхотно всичко.

Колегите й намигат на Светлозар. „Ще се получи работата” сигурно си мислят...А това проклето нейно тяло продължава да се нагажда към обстановката. Дори започва да танцува, пие и яде. Както си е прието. Духът си е останал в хотелската стая...Загледан в тавана в търсене на някоя буболечка...

снимка: Красимира Динева