неделя, 17 октомври 2010 г.

Мила



На прага
Глава девета

Мила не знаеше какво да прави. Ангел беше заминал. Може би не беше далеч, може би щеше да се върне някой ден. Но си бе заминал от Мила. Беше се изплашил от нейния страх и си бе тръгнал.
Мила си мислеше, че няма по-тъпо момиче от нея в целия свят. А може би имаше. Много тъпи момичета, които не знаеха как да постъпят и се хвърляха в бездната на собствената си глупост.
Беше стигнала отново до никъде. И не искаше да знае. Записа се на салса. Започна курс по японски, кражок по рисуване, курс по готварство. Опита да се спре да мисли за женското в нея, което неуморимо я измъчваше, човъркаше я, разпиляваше я, разкъсваше я парче по парче.
Искаше да си има някой. Искаше да си има Ангел. Да я пази и закриля, да се разплаче на рамото му както преди, да му сподели себе си. Да го обича. Най-важното – да го обича, защото Мила може да прави само това – кротичко и нежно да обича.
А той все не се появяваше, все не се връщаше, а тя копнееше да го има...


Мила запрати телефона си в стената. Беше 6:30. Време за ставане. Алармата се включваше за втори път. Зави се през глава и преброи до десет. Пое си дъх и се изправи в леглото. Зарови пръсти в косата си и се замисли колко безсмислен ще е този ден. В банята продължи да си мисли за това. После се облече бързо и излезе навън.
Реши да повърви пеша вместо да се тъпче в градския транспорт. Навън беше хладничко и свежо. Неочаквано Мила усети, че някой върви след нея. Обърна се плахо. Спря. Ангел стоеше на няколко метра от нея, облечен в дънки и бял анорак. Косата му бе пораснала малко, очите му я съзерцаваха усмихнато. После твърде неочаквано той се приближи и я зацелува. Мила невярваща отговори на целувката му. Притисната в обятията му, тя си помисли, че сънува.
Сънуваше. Изобщо не се бе случило това. Всъщност случи се само че в главата й. Докато пресичаше парка си помисли колко би било хубаво да изникне от някъде и да я грабне в прегръдка. Ама че глупост.

Взе си кафе от малкото кафене до работа и се усмихна вяло на бармана. Хубаво момче, помисли си без да иска.
С въздишка седна на стола и се загледа в синия екран на компютъра. Осем часа. Едно и също. Тя е обречена. Отпи бавно от кафето и тъкмо, когато се канеше да отвори електронната си поща, Светлозар се появи с една купчина документи и ги стовари на бюрото й.
- Не изглеждаш добре – подхвърли старият любовник с надежда в очите. Тя го погледна многозначително. „Какво предлагаш?”
- Боли ме глава.
- Само глава ли? От сутринта те боли, да не си болна?
- Не.
- Искаш ли да се видим тази вечер след работа? На по бира?
- Не.
- Помисли си. – подхвърли последно той и я остави на мира. Тя се отпусна назад и прехапа устна.
Към обяд получи съобщение от Зоран. Почти щеше да се изсмее.
„ В България съм. Искаш ли да се видим? Само за по бира?”
Не. Мила не искаше. Толкова ли са жадни всички? И тя е жадна. Но не й се пие бира. Какво да направи, за да утоли жаждата си?

- Дайте тялото напред, вдигнете дясната ръка...- Мила се опитваше да следи инструктура по танци, обаче днес беше неспособна. Не успяваше да изпълнява фигурите. Тръгна си преди края на тренировката, усмихвайки се неловко на танцьора.
Денят се беше извървял както тя си го бе представяла. Само че не искаше да свършва по същия начин. Запъти се към апартамента на Ангел. Знаеше, че върши отново глупости. Представи си нацупеното лице на сестрата и затръшването на вратата. Крачката й се забави и все пак тя продължи. Този път нямаше какво да губи.
Изкачи се бавно по стълбите и въздъхна пред вратата. Той й отвори преди да е звъннала. Тя стреснато се дръпна назад.
- От мен ли се страхуваш, шу?
- Не очаквах, че си тук, шу..- прошепна тя, сгушвайки се в прегръдката му.
- Къде да съм, малка моя?
- Мислех, че си заминал...казаха ми, че...
- Никъде не съм заминавал, щу...напротив, чаках ти да се върнеш.

Тогава тя се разплака.

Снимка: Иво