Ама наистина е толкова трудно да си Мечо Пух като всички около теб са Зайовци! Искам да споделя гърнето с мед с горските обитатели, но после си казвам, че е безсмислено. Мечо Пух отдавна е умрял в мен. Прокрадва се понякога негова сянка зад отегчението и пустотата, но не се застоява дълго. Времето ни променя. Възрастта ни прави да приличаме на Зайовци. Отговорностите натежават, разочарованията се трупат, опитът ни преобразява. Тъжно е. Понякога ми се иска да върна времето назад, за да бъда пак наивното мече, което бях - искам да се смея силно на глас без да се замислям дори за какво се смея, искам да съм безразсъдна и да рискувам както преди. Искам да се катеря по дървета, за да бъркам в кошерите с пчели. Искам да падна от дървото и да ме боли, но да не съжалявам. Искам да пътешествам както преди в мислите си, без да ме е страх от тях. Липсва ми усмивката на душата ми. Липсва ми мотивацията, която имах като наивно мече.
Сигурно рано или късно с всички се случва това. Едва ли има начин да останем Мечовци за цял живот. А може би Зайо не е съвсем скучен и ако спре да се рови в земята и се качи на някое дърво, сигурно ще се промени мъничко. Мъничко. В крайна сметка той има за какво да се грижи и непрекъснато е притеснен, а Пух все гони балончета. Когато има за какво да се грижиш е трудно да намериш време за гонене на балончета или за правене на снежни човеци...
Ех, как ме е яд на този Пух-Мух!!!
