Мила и Зоран

Навици
Глава Втора

Зоран е ужасно подреден , а Мила винаги разхвърля. Всъщност , когато тя остави нещо не където трябва , Зоран винаги минава и го сгъва , прибира , премества и тя се ядосва. На нея й харесва да има неща навсякъде, да няма празно пространство, той обожава реда , всичко да си е на мястото и да си го намира всеки път, когато го потърси. Ако имаше възможност да ползва предметите без да ги мести, той би бил изключително щастлив. Мила се дразни на тази педантичност. Тя обича да е творчески разхвърляно. Да е около нея , да усеща как й принадлежи. Тя обича , когато самият Зоран е близо до нея , завладян от творчески идеи...

6:05...Чудесен час за събуждане. Зоран изключи алармата на телефона и притегли Мила към себе си. Беше свикнал да я намира всяка сутрин по този начин. В съня си , тя все бягаше в другия край, въртеше се или притихваше на кълбенце. Изпитваше нужда сутрин да я усети до себе си...
- Еее...винаги ме будиш с тази аларма- измърмори тя и се сгуши в прегръдката му. Зоран се загледа в тъмните й коси. Беше рошава. Беше свикнал да я гледа рошава. Беше свикнал да я гледа всякак , но най-много , когато е рошава. Тогава приличаше на детенце. Тогава наистина беше тя. Без грим, с нейните си несресани коси , в които можеше да зарови лице и да заспи отново. Тя се размърда и се ококори.
- Днес съм на рожден ден на една колежка от работа.
- Ааа...- свъси вежди той. –Петък е. Днес трябва да ходим на гости на Камен. Мислим го от две седмици. Забрави ли?
- Не съм...- промълви тя и скочи от леглото пъргаво. Той се понадигна малко и я загледа изпитателно. Тези нейни излизания станаха доста чести. Непрекъснато измисляше нови и нови срещи и повтаряше колко е скучен животът. Това го обиждаше.
Мила взе хавлийката и излезе от стаята. Зоран потърка чело и въздъхна. Не можеше да пита и да изисква отговор. Тя бе свикнала да си прави , каквото си иска. Ходи й се на рожден ден. Добре. Има ли право да се бунтува срещу решенията й?
След половин час бе готов за работа, а тя спокойно си пиеше кафе и пушеше цигара. Днес почиваше. Димът дразнеше лигавицата на носа му. Вече пет месеца не бе запалил и цигара , а тя продължаваше да го дразни. Никога не бе пушила повече. Имаше нещо коварно в този план. Да устои на изкушението...
-Няма ли да спреш да пушиш...
- Навик..- отговори му тя. Зоран погледна часовника си. Нещо го човъркаше и не му позволяваше да тръгне. Седна срещу нея на масичката и се загледа в малките й пръстчета, които стискаха вече догарящия фас.
- Какво? – погледна го въпросително тя . Какво..какво...И двамата знаеха , че има нещо. Все по-рядко си говореха за това. Не му даваха име. То беше тяхна тайна. Зейналата дупка между тях бе само един от многото вредни навици. Думите просто спираха и започваше взирането в другия...или гледането през него. Той излизаше , тя излизаше. Прибираха се , разказваха това- онова и следваше навикът...да са заедно, но без да го осмилят, да се искат без да знаят защо. Нужда да я види, да я докосне , да я целуне , да я усети , че я има...
- Мислех си , че от няколко месеца всеки свободен ден го подаряваш на колеги, приятели, роднини...- промълви той. Тя загаси цигарата и изсумтя:
- Оо, не започвай сега с тая ревност..
- Не те ревнувам. Липсваш ми...
Това признание дойде толкова неочаквано за нея. Раздразнението изчезна и отстъпи място на тъгата. Лицето й се смали и посърна. Какво е да ти липсва нещо?
-Мило...просто желая да се забавлявам. Ти все работиш. Все събираш. Искаш толкова много. На мен ми се танцува. Пие ми се. Пътува ми се..- тя млъкна.
Зоран вече си гледаше часовника. Не му се слушаше. Тя не можеше да разбере нуждата му да се чувства осигурен. Да мисли за бъдещето. За децата си. За нея.
-Искаш ли да те взема от партито? Ще закъсняваш ли много?
-Не. Ще взема такси.
-Добре.
Бяха се скарали по навик. По навик обаче той отиде и я целуна. И тя по навик го изпрати до вратата. По навик му пожела” лека работа” , а когато затвори вратата след себе си...по навик се разплака. Толкова много неща се бяха променили за нея от първата им среща. А сякаш беше вчера. Онази нощ , когато преди пет години се огледа в сините му очи и не искаше да спира да се оглежда...От много вглеждане ли сега не можеше да се различи там? ....И нима всичко свършва с това да „ свикнеш”?