Раздяла

Толкова много кристални извори
мога да напълня , ако събера
сълзите си по теб...
Толкова дупки изкопах в душата си,
че стана яма...
И сега ме няма.
Казах ти, че стоя на ръба на тази бездна,
а не съм ли вече в нея...
там в нищото да чезна..
Ръцете ми са празни,
а в чинията ми като оголен кокал,
чернеят излъгани надежди.
Ах, насилена любов, преди тъй нежна!
И как в твойто вълче тяло, оскотяло,
нещо мъничко и ценно ще е оцеляло?
Студени нощи, бледи утрини,
мъгливи спомени и кошмарите пробудени,
гласове и молещи усти...
Ах, ронеща се, слаба нежност остаряла,
Ти ще ми простиш..
Късно е , на прага си,
не мога да те върна...
Спонтанно влезе във влажното мухлясало съзнание,
но и днес, отново, гръб налага се да ти обърна
и ще напиша само скръбното ти възпоменание..

Дните сякаш бяха преброени…
Да, искахме да върнем нещо, ала никога не стига време.
Сбогуваме се с любовната история: възход, падение, изчезване,
способен ли си да оспориш вековната, житейската теория?
И аз не мога, твърде уморена съм за теб , а и както знаеш- няма лек...


Но единствено сега аз тази бездна питам,
дъно има ли , някога ще го усетя ли ?
А докато стремително надолу аз политам,
някой по случайност ще ме спре ли?