Всеки ден е..

Сутрин , 6:30 : Очите се отлепят бавно и сложно...Трябва да ставам , леглото е топло и мое , навън е хладно и чуждо..Колко ще е прекрасно , ако остана още малко със затворени очи..Вода в банята, изнервено хлопване и крясък..съседите пак се карат..Те ако не правят секс, задължително ще се карат за нещо, сладури...

Сутрин 7:09 : Трябва да тръгвам , стоя на вратата и ровя за ключ..През това време си мисля колко ли още мога да продължавам да си търся ключовете..Как ми се иска да съм ги изгубила и да остана заключена ден-два...Съседите излизат преди мен, момичето се тръшка пред асансъора, забравила си е огледалцето...или спиралата. Той се връща да ги вземе...

Сутрин 7:16: 280 спира с плавно движение, малката групичка студенти се качва мързеливо и отегчено. Някои не могат да се съберат след снощи , други просто не искат..облягат главички на стъклото и гледат уморено навън...Аз си мисля , правейки като тях:” Дали не може 280 просто да не спира никога на Ректората” ..може да пообикаля напред назад и да ме отведе някъде...

Сутрин 7:45 : Слизам от автобуса , забързани хора ме подминават още по-забързано, нямат спирачки, винаги са такива..дори не можеш да запоминиш лицата им , просто защото никога не ги виждаш..Гръб, ръка, крак, чанта...Познаваш ги по миризмата на умора , която се пропива в тях..Искам да забавя крачка и просто да отида някъде другаде..където хората ще изглеждат малко по-щастливи.

Сутрин 8:15 : Пия кафе и правя компания на барманката на служeбното кафене. Тя има две деца и винаги говори само за тях. Рядко използва личното местоимение „аз” , сякаш не го е имало никога..Разлива кафе и си пее „ Hero” на Enrique и тогава се замислям..

Сутрин е, намираш се в столицата на България , разливаш кафе на недоспали и изнервени човекоподобни( ходещи зомбита) , пееш си песничка или говориш за двете си деца сякаш са последните останали на Земята...И по свой си начин си някак полезен и истински...