Музиката и храната

Някога музиката е била неизменна част от живота на хората...С барабаните , направени от кожата на убития дивеч, племенните хора са посрещали и изпращали слънцето ,принасяли са жертви, за да умилостивят Боговете...Знахарите припявали до леглото на болния , опитвайки се да го върнат от Отвъдното..
По-късно трубадурите превръщат музиката в начин да изразиш онова, което чувстваш , така се ражда текстовата музика..В нея се пее преди всичко за любов( колко странно- толкова необяснима в реалността , звучейки, любовта е разгaдана ..)
От Средновековието до днес идеята за музика се е изменила благодарение на нейното жанровото еволюиране , но се е съхранила в същността си..
Музиката е като храната...Някои обичат да се хранят сутрин по-обилно, други само вечерят, а пък аз често нямам време да се храня..Някои обичат да е разнообразна, други се тъпчат с картофи всеки ден и надебеляват от прекомерното приемане на въглехидрати..Едни се хранят възпитано, други си облизват пръстите. Но както и да я приемаме, музиката е потребност ..

Чалгата:
Като дъвка „ Турбо” ..Има сладък вкус в началото...На пръв поглед не е лоша, захарта се топи в устата ти и е приятно. Заглеждаш ce в опаковката и се усмихваш. След малко дъвкане , започва да се втричва в устата ти и накрая я изплюваш..Но след два дена , вадиш пет стотинки и си купуваш нова. Сякаш са сложили дрога в нея , или пък просто обичаш да си мляскаш..Някак неангажиращо е..
Rock
Като зелена салата с морски дарове ...Вкусно и странно. Иска ти се да хапнеш и да излезеш навън , да потичаш , да любиш, да изкачиш някой връх..Обаче понякога марулята не е измита добре ( sound-a се е скапал) , или пък си препил с бира предната вечер и ти се срува невъзможно да излапаш малките рачешки рулца, които се гърчат в чинията ти..
Hard- Rock
Като френско сирене..Вкусно , но стряскащо отначало ( Боже, как вони!) Топи се в устата ти и после остава едно усещане за преситеност..Колебаеш се дали ти се хапва още едно парченце или ще се върнеш на салатата..Каквото и да си говорим , има страхотни френски сирена...
Метал- музиката
Като люта чушка..Чудесно върви с една боб-яхния. Даже е глупаво да ядете чушка без основно ядене. Ако все пак никой не ви е сготвил, може да се обърнете към вашия съквартирант и да го помолите , ако няма да излиза тази вечер и е решил пак да откача , поне да ви почерпи с една мента преди лягане , за да заспите по-бързо...
Реге-музиката:
Като поничка с пудра захар..мммм...Иска ти се да останеш вкъщи, да си пиеш чая , да драскаш писмо до любовта на живота ти ( или до близък човек ) пудрата захар да пада по листчето , да остават мазни следички от пръстчета..Но от пудра захар се дебелее...а и да стоиш дълго вкъщи не е толкова добре..
Рап- музиката
Като свинска пържола с картофи и гарнитура от домати и краставици. Има ритъм , има вкус, няма страх да я опиташ. Може да я приемаш с бира, вкъщи , на излет , в колата , на покрива...Само я изчакай да стане златиста на цвят и я сподели с приятелката си/ приятеля си в един тупкащ картофен танц..
Латино музиката
Като Сладоледите BOSS- екзотична , разтапяща, провокираща, забързана и вълнуваща..Вкусваш жадно и гладно , бързо се уморяваш от сладостта и предлагаш на някой друг..да похапне..

И колко много други вкусни неща има за ядене..Аз не се лишавам от нищо, хапвам всичко. Не признавам диети и здравословни програми. Не се плаша да опитам и пак да опитам...Каквото и да си поръчате от менюто, приемайте го бавно и се наслаждавайте изцяло. В крайна сметка, не може да знаете дали френското сирене е гадно, ако никога не сте го опитвали, нали?

Морето ще го вземе..

Събуждаш се до някого, както си се събуждал преди време до друг...
Заспиваш до някого , както си заспивал преди време до друг..
Изстинал спомен, като главоболие след работа, ще ти напомни ,може би , че го е имало и онова някога..Вземи си аналгин и се опитай да заспиш отново...
Онова някога няма да е същото дори и да ти се случи пак...
Ще се опита да те докосне и нарани, ще се опита да те разстърси и съкруши, ще се натрапи в съзнанието ти, ще те накара да се замислиш , да побленуваш..
И ти няма да му устоиш веднага..ще те помете като вълна, която разрушава пясъчния замък..
Само че онова „някога” не знае все още, че пясъчният замък отдавна се е отеглил в необятната морска шир...
И няма да те боли ,повярвай ми , само хронически ще премине една тръпка по тялото ти..Тогава ще погледнеш онова „ някога” , ще му се усмихнеш , може и да го прегърнеш (но не е задължително) и няма да го питаш нищо повече. И двамата вече знаете че..

Пясъчни замъци правят само децата...

„Обещай пред себе си да правиш това , което обичаш и да обичаш това , което правиш. Още днес! „

Искаш да заминеш , да започнеш на чисто ..Искаш да избягаш от шума на големия град, от чувството за анонимност, което те обхваща всеки път , когато се прибираш към вкъщи. Искаш да забравиш , че попадаш в задръствания всеки ден , че пиеш бира всяка вечер, че се храниш на крак, че хващаш някоя мимолетна емоция в някоя нещастна малка стая, в която повече няма да стъпиш, макар и да си отдал сърцето..или тялото си....

Дразни те щастието на другите...Те обичат шума , карат колите , които искат, имат жените/мъжете на техните мечти, хранят се в ресторанти и плуват в басейни , а ти се опитваш да запазиш спомена за една акробатика , събота вечер, в малката нещастна стая, за която плащаш наем-половината от заплатата си..

Не ти харесва онази голяма шумна компания от свободни хора, на първия етаж, които са наблъскани като сърдели в студентската стая , пият , пушат и слушат чалга. Не съм забравила, че чалгата не ти е по сърце..Не ти харесва моята усмивка, когато ги виждам..” Не били щастливи, всичко е от алкохола” –казваш ти и ги подминаваш...И какво правиш?

Сядаш пред компютъра , слагаш си тапи в ушите или усилваш твоята музика, различна от чалгата...Отваряш папки със снимките на хора, които виждаш рядко или няма никога повече да видиш. Мислиш колко е било хубаво тогава, как сега всичко е сложно и подтискащо- работата, връзките ти с жените/ мъжете..Колко тежък е животът и как не можеш да дишаш от проблемите си..

Само че..докато мислиш колко е сложно, слушайки твоята музика , навън, зад дървената врата на малката ти стая, другите се обичат , искат и мечтаят , борят се и губят, отиват и се връщат, мислят и чувстват...Или просто се споделят един с друг красиво или не , мимолетно или не ...на чисто или не...

Приятелю, време е да се събудиш ако не искаш да проспиш остатъка от щастието си. Не се страхувай от големия град , от дългите разстояния ,от различните хора , от задръстените улици..Отблокирай сетивата си и дишай..

Видя ли сега? Можем да се присъединим към компанията на първия етаж..

Лаком си , Пухчо

Когато изплюска тоз захарен памук

мислеше ли , че ще има друг?

Когато изплюска тоз захарен памук

направи ли го ти напук?

Когато изплюска тоз захарен памук

нима обичаше ме , Пух..?

Сега държиш пръчица в ръце

И забодено на нея , моето сърце..

Минало

Бял сън и светлина от диxания разспръсната
Ти до мен и топла длан докосвана с любов
Китка мигове в сърцето ми откъсната
Ти си болка , ти си зима , ти си пролет, ти си зов..

Стъпки в мрак и тихо гушване с нежност
Липсва тоя допир ,тая музика и смях
Липсват ми секундите безбрежност
Липсва ми момичето, което бях...

Но и днес макар и друга
Но и днес макар че няма те до мен
Но и днес макар на себе си аз чужда
Усмихвам се, че пак е ден...

Обичах те до смърт
Обичах те в пламъци и във вихрушка ледена,
Обичах те , когато беше мил и твърд,
Обичах те, обсебена.

А днес макар и невъзможно
Ти, огнена химера на Нервал
Спря сърцето мое да пробождаш
И дано, твоят огън друга е огрял...

Раздяла

Толкова много кристални извори
мога да напълня , ако събера
сълзите си по теб...
Толкова дупки изкопах в душата си,
че стана яма...
И сега ме няма.
Казах ти, че стоя на ръба на тази бездна,
а не съм ли вече в нея...
там в нищото да чезна..
Ръцете ми са празни,
а в чинията ми като оголен кокал,
чернеят излъгани надежди.
Ах, насилена любов, преди тъй нежна!
И как в твойто вълче тяло, оскотяло,
нещо мъничко и ценно ще е оцеляло?
Студени нощи, бледи утрини,
мъгливи спомени и кошмарите пробудени,
гласове и молещи усти...
Ах, ронеща се, слаба нежност остаряла,
Ти ще ми простиш..
Късно е , на прага си,
не мога да те върна...
Спонтанно влезе във влажното мухлясало съзнание,
но и днес, отново, гръб налага се да ти обърна
и ще напиша само скръбното ти възпоменание..

Дните сякаш бяха преброени…
Да, искахме да върнем нещо, ала никога не стига време.
Сбогуваме се с любовната история: възход, падение, изчезване,
способен ли си да оспориш вековната, житейската теория?
И аз не мога, твърде уморена съм за теб , а и както знаеш- няма лек...


Но единствено сега аз тази бездна питам,
дъно има ли , някога ще го усетя ли ?
А докато стремително надолу аз политам,
някой по случайност ще ме спре ли?

Всеки ден е..

Сутрин , 6:30 : Очите се отлепят бавно и сложно...Трябва да ставам , леглото е топло и мое , навън е хладно и чуждо..Колко ще е прекрасно , ако остана още малко със затворени очи..Вода в банята, изнервено хлопване и крясък..съседите пак се карат..Те ако не правят секс, задължително ще се карат за нещо, сладури...

Сутрин 7:09 : Трябва да тръгвам , стоя на вратата и ровя за ключ..През това време си мисля колко ли още мога да продължавам да си търся ключовете..Как ми се иска да съм ги изгубила и да остана заключена ден-два...Съседите излизат преди мен, момичето се тръшка пред асансъора, забравила си е огледалцето...или спиралата. Той се връща да ги вземе...

Сутрин 7:16: 280 спира с плавно движение, малката групичка студенти се качва мързеливо и отегчено. Някои не могат да се съберат след снощи , други просто не искат..облягат главички на стъклото и гледат уморено навън...Аз си мисля , правейки като тях:” Дали не може 280 просто да не спира никога на Ректората” ..може да пообикаля напред назад и да ме отведе някъде...

Сутрин 7:45 : Слизам от автобуса , забързани хора ме подминават още по-забързано, нямат спирачки, винаги са такива..дори не можеш да запоминиш лицата им , просто защото никога не ги виждаш..Гръб, ръка, крак, чанта...Познаваш ги по миризмата на умора , която се пропива в тях..Искам да забавя крачка и просто да отида някъде другаде..където хората ще изглеждат малко по-щастливи.

Сутрин 8:15 : Пия кафе и правя компания на барманката на служeбното кафене. Тя има две деца и винаги говори само за тях. Рядко използва личното местоимение „аз” , сякаш не го е имало никога..Разлива кафе и си пее „ Hero” на Enrique и тогава се замислям..

Сутрин е, намираш се в столицата на България , разливаш кафе на недоспали и изнервени човекоподобни( ходещи зомбита) , пееш си песничка или говориш за двете си деца сякаш са последните останали на Земята...И по свой си начин си някак полезен и истински...