неделя, 2 януари 2011 г.

Мила


Глава десета
Зоран

Зоран се събуди рано сутринта в последния ден от годината. Навън валеше сняг. Сети се, че е в България и че тази нощ ще празнува Нова Година в нощен бар в центъра на София. Камен го беше поканил за няколко дни в София и беше предложил да посрещнат новата година навън, а не по домашно – пък и можеше нещо интересно да излезе, Камен отново беше без приятелка след последната си двумесечна връзка. И беше оптимистично настроен за нови любовни приключения.
Зоран лежеше в леглото, заслушан в тракането на чиниите – Камен почистваше след снощния запой. Бяха се събрали дружна мъжка компания –нещо като прелюдия преди великото запиване.
Зоран се чувстваше уморен от тази надпревара с младостта, нещо повече – изхабяваше се от прибиранията си в България, винаги търсеше оправдания за наливанията в тежката, сериозна работа през годината, в това че не му остава време да празнува във Франция. Това естествено бе лъжа. Празнуваше и още как. Беше се запознал там с едно забавно испанско момиче (бе я срещнал в един бар) и прекарваше съботите си с нея – малко секс, смях, алкохол, съвсем по ергенски разбира се...Нищо лошо и съвсем достатъчно.
Алкохолните му наливания в България можеха да бъдат оправдани само с лъжи. И той лъжеше порядъчно. Някак му беше по-лесно да се заблуждава, че прекарва добре и на макс. Прекарваше безпаметно.
Изправи се в леглото и си въздъхна. Почеса се по ухото и отметна завивката. Почувства лек студ, когато се съблече в банята. Хвърли бърз поглед в огледалото. Онзи отсреща изглеждаше много сериозен. Тялото му беше здраво и младо, дълги изпъкнали вени минаваха по ръцете му. Животът тупкаше в това мъжко тяло, правеше го красиво и силно и все пак в погледа му имаше нещо подтискащо и мрачно- някаква болезнена самота, която само онзи пред огледалото можеше да разбере.
Къде ли е тя сега? Мила...Водата се стичаше топличка по гърдите му. Мисълта му забърза. Защо си спомняше за нея в тази последна сутрин от годината? Не беше ли разбрал съвсем скоро, че е щастливо сгодена за някакъв преуспяващ журналист? Не бяха ли приключили всичките му мечтания с нея, отдавна и безвъзвратно? Тази сутрин му поднасяше изненадващи спомени, които засилваха чувството му за самотност. Мила на Коледа, с коледна шапка и пуловер на елени, Мила облечена в рокля в празничната нощ с чаша водка в ръка...Мила без дрехи в първата сутрин на новата година, изморена, налюбена, заспиваща...Той се опита да прогони образа й, но не успяваше. Тя натрапчиво беше се загнездила в съзнанито му и отказваше да се разкара от там. Това го подразни и озадачи. Закъсняла, тъпа носталгия по любов...

- Ехеее, добре се направи вчера, изглеждаш като премазан, момче – закачи го Камен като го видя. Зоран не отвърна, сипа си кафе и мълчаливо се загледа в накакво забавно предаване по телевизията.
- Е? Какво ще чукаме тая вечер?
- Ама че си простак – процеди Зоран и отпи ароматна глътка кафе. Вулгарните подмятания на приятеля му контрастираха доста със застигналите го мечтания по Мила.
- Нещо си се ядосал още от сутринта. Не е на хубаво тази работа. Купон ни чака.
- Чака ни...прав си. Нещо ме боли глава.
- Ааа, ей сега едно хапченце ще ти дам и ще си като нов.
- Няма нужда, ще се поразходя малко и ще се оправя...


След половин час Зоран крачеше с бодра крачка под снега. Студеничкият въздух дращеше гърлото му, но прогони за миг мислите му. Беше приятно да се разхожда сам из града. Хората бяха доста усмихнати по улиците, празнуваше им се. С нетърпение чакаха да дойде вечерта и онези паметни секунди, след които щяха да целунат най-близките си...Мила и зачервените й от вълнение бузи точно преди последната минута, Мила и горещата целувка след полунощ, Мила и ускореният пулс под брадичката й...По дяволите Мила! Сега щеше да е някоя друга, някоя супер жена с вечерна рокля, с много грим и съблазително черно бельо отдолу. Някоя по-красива, по-женствена, по-истинска от онова глупаво дете, с което бе прекарал пет години от живота си.

***
Супер жената се казваше Гергана. Гери наистина бе доста красива и невероятно сексапилна. Допадна му още щом я видя. Беше приятелка на приятелка на Камен. Доста високомерна разбира се, но влудяваща и изобщо не беше глупава. Приказваха си през цялата нощ за разни пътувания из Европа, за изложби и галерии, които всъщност никога не бяха го вълнували. Алкохолът бързо отпусна нервите му и той се отдаде на вечерта с тяло и душа. Харесваше му да я чувства, притисната в него, бе нисичка и изящна като японска фигурка.
Прибраха се четирима у дома. Камен беше свалил някакво русо, безлично момиче, на което едва ли помнеше името, а Зоран мълчаливо бе хванал под ръка Гери. Надяваше се да продължат да пият. Камен обаче се прибра в стаята с непознатата нетърпеливо, готов за дълги сексуални подвизи.

- Честита нова година! – поздрави го Гери, подавайки му пълна чаша с водка.
- Не пихме ли доста водка тази вечер, госпожице? – пошегува се той, настанявайки се до нея на дивана. Тя имаше разкошна рижава коса и ухаеше приятно. Късата синя рокличка откриваше прекрасните й малко слабички крачета. Някакъв приятен гъдел премина през тялото му.
- Невероятна си...- прошепна Зоран и я погали нежно по ухото. Тя се усмихна предизвикателно.
- Малко изтъркано всъщност, често ли го казваш преди да вкараш жената в леглото?
- Всъщност бях доста искрен – засмя се той. Харесваше му начинът, по който се правеше на недостъпна. Малко привидно наистина, кожата й бе леко настръхнала, а в стаята бе доста топличко.
- Това че бях искрен не означава разбира се, че няма да те вкарам в леглото си.
- Колко самоуверено...- прошепна тя. Той се наведе и я целуна по устните. Бяха меки и топли, усилиха възбудата му.

Пренесе я бързо в стаята си и я сложи внимателно на леглото. Тя бе затворила очи навярно леко замаяна от алкохола. Нещо в нея бе болезнено безпомощно и докато бавно дърпаше ципа на рокличката й, Зоран се почувства неверояно зъл и подъл, като хищник, готов да разкъса жертвата си. Внезапно тя отвори очи и в тях той прочете същата горчива и мрачна самотност, някаква дълбока тъга прикрита от тонове грим по лицето й. Кого си загубила ти, малко момиче? Погали я нежно по твърдия корем, зацелува гърдите й...Изпита някакво безумно състрадание към нея. А може би и към себе си. И двамата си нямаха никого, очакваха оргазма като спасително хапче срещу депресията и самотата, и двамата копнееха да запълнят празнотата в душите си, дупките издълбани някога от други. И за първи път от много време, Зоран намери нежността. Много отдавна не бе целувал така. Бе имал доста жени след Мила. Всички те бяха повече тела, отколкото същества с души. Спомняше си техните ръце, бедра, гърди, бемки...но не помнеше как се е чувствал. Бе свършвал с всички тях, но с никоя не бе правил любов. Сексът бе оправдание, оправдание за липсата на любов.
Гери бе отключила тази дълго стаена тъга по Мила. В нейната беззащитност, той бе видял собствените си страхове от самотата и изведнъж пожела да я люби, да я обладае не просто с тяло, да я обладае с болката и копнежа си по любовта. Носталгията му се спускаше страстно по красивото й тяло, откриваше всяка нежна извивка, застояваше се дълго между краката й, гореше по устните й, прегръщаше я в задушаваща потна прегръдка. Когато накрая притихна до изтръпналото й от удоволствие тяло, по бузите му се бяха спуснали сълзи. Не бе плакал от дете. Не бе плакал никога за нищо. С тези две единствени новогодишни сълзи изтичаше последната горчива любов към Мила, те пареха кожата му, мълчаливо се спускаха надолу по брадичката му, насочили се стремително към гибелта си. Дългите емоционални окови издрънчаха на пода.
Малкото топло тяло се докосна до него. Две пресъхнали устни намериха неговите.
- Благодаря ...- прошепна тя.

3 коментара:

ralka каза...

в word вече са 80 стр. :))) кога ще пробваш да го издадеш :P

Анонимен каза...

Tolkova istinsko... trupki me pobiha...

Celuvki :*:*:*

Dani

Милена каза...

Ралинка, само да го завърша и да го редактирам и ще го издам:) едно малко 80 странички книжле:))
Целувкам ви, сладуранки!