Умора
Умората се лепи гадничко по клепачите ми..Защо не успях да заспя цяла нощ, а будувах? Будувах за сърце, което „счита”( „ мисли”?) , че бие по различен начин от моето…
А теб, просто вече те няма. Някъде измежду прозявките осъзнавам колко е безсмислено да се замисляш..Не бягаш ли така от сладкия сън , в който ти и аз …и аз и ти сме винаги сгушени?
Минутите се лепят гадничко по клепачите ми. Тези посивели от умора клепачи, които все пак упорито отказват да се спуснат над очите…Какво се мъти в малката ти главица, скъпа? Да избягаш от себе си, от чувствата, а може би от факта , че си „чувствена” ? И как в тоя лабиринт от емоции да откриеш истинското, „възвишеното” сред животински страсти и световъртежи? А търсиш ли го ? А има ли го? Питай Него. Той също не знае..Смешно.
Утрото бавно се лепи по мен. Лек здрач надниква в душата ми. Въпрос..Колко дълго мога да лежа до тяло , което мислено не лежи до мен? Само миг още, кратък миг „лутане” и всичко ще стане по-леко , тоест по старому..Не се притеснявай, няма да наруша нито покоя , нито свободата ти -Ти отдавна си роб на това, в което вярваш..
Не харесвам угасналия пламък в очите си , не харесвам напуканите си от жажда устни, нито голямото розово петно на врата ми, което седмица ще ми напомня за това „ как нищо не се е случило „ . А в дъното на душата ми се събира едно по-страшно нищо , което ме изтръгва от заблудата …То е някаква хроническа празнота, отражение от дългата „ кома” , която празнота е някак много по-зловеща и помита и последните тлеещи въглени „чувственост”.Слава Богу, проблемите се решиха…
Досадната умора помахва от огледалото:
- „ Утре ще ме няма , ще забравиш.”
- „ Ах , да …ще се събера , несъмнено.”
6 коментара:
Бих дал мило и драго, за да те накарам да затвориш тази част от архивите...
...бих направил всичко за да те накарам да почнеш да пишеш следващите...
...само че ти си така здраво вкопчена в тях,
с такъв железен хват си ги притиснала към себе си,
направо сте се слели в едно....
Не може да останете едно цяло с "архивите" завинаги,
невъзможно е, все някой трябва да те откъсне от тях...
...слънчице, по някога ми става доста тъжно когато те чета, знаеш ли :(((
:) на мен вече не ми е толкова тъжно след като мога да публикувам:) всичко си минава...но трябва да се връщаме към архивите, за да не повторим същите грешки:) не съм се вкопчила...всичко е от времето ;)
Кирету
Миле почнах да зяпам блога ти, ....стана ми интересно.
Станат ли нещата прекалено чувствителни....страшно става.
Хубаво че ме мързи да чувствам а и омръзва... в такива ситуаций искам да се забавлявам как да си направя забавно.
в едно нещо съм сигурен обаче, че от жени не разбирам ... и ако не те разбирам моляте прощавай....
и ако искаш да си направим весело нека излезем някоя вечер и си подивеем, само ще трябва да ми помогнеш за Краската да я изкараме навънка с нас. :)
Кире, трябва да излезем наистина:)) но не знам кога ще е това:)) дано да е скоро:П айде, гушки и се радвам, че ти е станало интересно:П
мил , не искам да ти се бъркам в ретроспективните ти терзания :) искам само да разбера защо е нужно да оцветяваш думите в различен цвят и кавички :Р според мен мн добре успяваш да предадеш акцент и самия текст , не е нужно да използваш цветните боички , щото мн повечко ще ни умориш и объркаш :) освен ако не искаш да си играеш на глупавичко дете :) :Р
Веднага отговарям:) това в кавичките е цитиран текст:) и е в червено, защото исках да го забележи човекът, който е казал това:) Всъщност наистина трябваше да форматирам преди да публикувам...но нали беше в архивите и реших, че трябва да изглежда така:)) а че съм дете...дете съм си:))
Публикуване на коментар