Като бяхме малки момиченца си намирахме най-добри приятелки. Спомняте ли си? Такива, с които да ходите до огледалата в дамските тоалетни и с които да говорите за момчета след училище…Като бяхме малки разбирахме, че някой става за приятел, когато е способен да изслуша и да коментира всичко, което се е случило предната вечер на купона. Като по-малки, избирахме приятелите си по това колко са смели, луди, интересни, забавни, колко пият или не пият, колко са умни или глупави…
Като по-малка, никога не съм знаела всъщност какво е да си имаш най-добра приятелка. Това не е по моя вина. Просто си имах нещо повече от приятелка – едно същество, с което си приличаме не само по външност. Обиждах се, когато ни наричаха „близначките” , но в същото време не чувствах и нужда да имам най-добра приятелка, когато с „близначката” се виждахме непрекъснато. Дълго време представата ми за приятел бе неясна и объркана. Когато не ти липсва, не можеш да му дадеш име. Сега пътищата ни с това огледално аз се разделят от ден на ден, с това идеята за приятел придобива форма и мога да я дефинирам.
Приятелят е обичан човек. Обичаш го, защото си е. Такъв. Не е нужно да го чуваш всеки ден или да го виждаш всеки ден, за да го почувстваш. Достатъчно е да се срещнете един път в месеца, за да разбереш,че ти е липсвал. С него няма да ти стане по-леко, ако страдаш ( защото си се разделил с гаджето например), няма да измисли „супер” решение на проблема ти ( освен ако не е супер Любо), няма да те заблуждава, че си в „моментна депресия” ( може би ще те обвини, че си в перманентна депресия) и може дори да те ядоса, че не те разбира ( както често се случва). Истинският приятел е там, където няма да ти пречи. Няма да те вини, няма да изисква, няма да претендира, няма да се сърди. Той ще те гледа, добронамерено и сърдечно ще наблюдава теб. Ако си щастлив, ще се порадвате заедно. Ако си тъжен, може да поплаче с теб ( но само малко, защото не иска да те оплаква). Стои на прага на душата ти, винаги пазещ за теб най-топлата си усмивка…
Защото кой е той? Един ден ще ти се усмихва само от албумите, които тайничко ще разглеждаш с тъга и носталгия, с пръстче ще минаваш по контурите от снимката и ще въздишаш.
Приятели са хората, които са докоснали сърцето ти, които са ти завещали нещичко от тях самите, с които се смееш на ум, онези, които никога няма да забравиш, дори и за кратко да си минал покрай тях. Много са. Всеки ден се разминаваш с един или друг. Понякога е тъжно. Понякога боли. Но в теб се трупат пластове нежност и желание за близост...
Приятелят не задължава, а носи и търси отговорност. Той не иронизира, а се шегува. Не порицава, а съветва. Не се поставя пред, а застава до. Не греши, а обърква. Често не правим разлика. Но с годините се засилва интуицията и ги разпознаваме...приятелите.
И докато се научаваме да ги разпознаваме, те стават все по-малко. Не защото сме лоши или защото ни има нещо, а защото вече нямаме време за тях. Семейството или работата, както и грижите по тях запълват липсата, превръщайки се в приоритет. За жалост. Или не.
Приятелят обаче продължава да стои на прага, където му е мястото. Сърцевината на душата е резервирана за друг. Нарича се любов и за нея съм писала твърде много...
9 коментара:
Тиквичкеее,ей сега вече успя да ме трогнеш до сълзи.Те повечето ти неща ми ностят най-разнообразни емоции,ама това наистина ме разчувства.Обичам те,разчитай винаги да ме намериш "на прага" Целувки от Бургас (мляс)
И аз те целувкам , слънчице!!:)
аз губя връзка с приятелките си..наистина нямам толкова близки освен вас двете, Миленце..затова пък напоследък намирам за много по-приятно да общувам с приятели от другия пол..разговорите с тях някак ми се виждат по-смислени..хубаво изказване на празник като 8ми март:D..но така е - просто различни неща занимават умовете ни и може би наистина говорим на различни езици:)))
Ех, Ралка:)) аз говоря и за противоположния пол;) Истината е, че приятелчетата наистина остават по-малко, но пък си струват! Много те обичам и не смятам, че някога мога да загубя връзката си с онези, които обичам:) Където и да са...каквото и да са:))
8-ми е друга тема, ей сега ще понапиша и за нея, че ми е вдъхновено:)))
А какво става с онези двамцата - твоите герои - много ми липсват вече:(( {}
Уфф, ,миличко...пиша за тях, но не публикувам, страхувам се да разочаровам читателите си с продълженията:) ама обещавам да подбера нещо и да го публикувам в най-скоро време:)
Слънчице, не можеш да разочароваш някой дори и да искаш.... изключение - ако спреш да пишеш :(
...мисля си още, за носталгията, с която пишеш за приятелите (звучи носталгично) - не е толкова страшно, колкото изглежда! Годините са сито, след което плявата изчезва и остава само семето... Струва си да се пресеят, вярвай ми, колкото и да е банално качеството, а не количеството имат значение! Ти обаче отдавна си го разбрала..... И пак като се замисля, няма нито един човек, с който наистина да искам да съхраня отношенията си и да не съм успял... другите явно не са минали през цедката ;)
Ах,Милена,ще те напляскам да знаеш :D Да не си посмяла да спреш разказа за Мила и Зоран точно сега.И хич не подбирай,ами публикувай нещата така както си ги написала.
хаха малко ти се скарах,ама все пак те обичам ;)Тони
Публикуване на коментар