Мила след десет години

Странно е. Когато си млад, всичко става лесно - събуждането сутрин, бързата закуска на крак, отиването на работа в най-натовареното време от деня, връщането от работа в също толкова досадния трафик, будуването нощем, правенето на любов без графици...дори радостта и глупостта, случват се лесно.

Към двадесет и пет започва другото време - пак е хубаво, но по-зряло, някак търсещо. Намираш си постоянен партньор (или не), зарязваш онзи, който си мислела за такъв и оставаш сама с нов домашен любимец (защо не рибка), задържаш се на работното си място (намираш призвание или добре платена длъжност...което не е същото, ама какво да се прави).

Към тридесет започва времето с бебетата, сещате се...онзи часовник, който уж тиктакал, нямало време и хайде - бебе! Всъщност, наистина малко си тиктака за всички и всъщност около тридесет наистина разбираш какво се е променило - всичко. Приятелите започват да стават по-малко, спираш да си търсиш такива и някак трудно се доверяваш на други. Случва се, понякога. Когато на хоризонта се появи някоя от изгубените ти сродни души. Но толкова е трудно дори тях да задържиш, на тридесет всичко изглежда някак по-умерено. Какви сродни души?! Излизанията сякаш започват да уморяват (поне за Мила е така), заведенията отесняват, алкохолът е безсмислен разпускащ елемент, цигарите...твърде скъпи и демоде. Забавленията...вкъщи с децата или на парти клуб с децата, или на излет в природата с децата, или на кънки...с децата. Забавно е като се замислиш. Семейните единици се увеличават, отговорностите също. Истината е, че времето за теб, е време за вас. Къпането и ходенето до тоалетна си остава твоето време...Е, може би не съвсем, ако малкото ти момиченце настоява да се намъкне в банята с теб, за да наблюдава зорко хигиенните ти навици...Партньорът в повечето време някак е раздразнителен, защото партньорката непрекъснато мрънка, че е натоварена, че няма време за себе си и основното - че е уморена. Мъжете не харесват уморени жени. Виж, жената-майка може да прилича на жената-котка, но евентуално след повече от четири часа сън на денонощие. Пет или шест часа ще са достатъчни, за да направи чудеса.

Майчинството също уморява. Променя. Дори не знаеш точно в какво си променена. Просто усещаш, че не си онзи човек отпреди. Изнизали са се например 22 месеца, а някак ти се струва, че са минали години от онова, което си била преди да се появи малкото чудо. Забравяш, че някъде в теб е живял творецът, който те е карал да се усмихнеш от хрумките, от щуротиите, които заедно сте сътворявали. Ставаш скучна. Не намираш думи да изразиш промяната, а тя става все по-видима и все по-скучна. Докато един ден отваряш очи...и пожелаваш да се върнеш отново към твореца в теб, но дали ще успееш?


***

Мила отвори очи и осъзна, че е нощ. Откакто се превърна в майка, сънят често траеше само няколко часа. Покрай детето се научи да заспива веднага след като легне и да се наспива бързо. Първите две години тренинг бяга достатъчни и сега не умееше да спи повече от пет часа на денонощие. Ангел не беше променил навиците си - обичаше да спи дълго. И сега си спеше спокойно настрани, свит на кълбо. Тя с нежност погали гърба му и тихо се измъкна от леглото. Стъпи с боси крака и усети как хладният допир на пода я кара да потрепери. Есента идваше отново. Как я мразеше тази есен сега...Дъждовни дни, болни деца, сополи...А преди - дълги любовни вечери, дълбок еротичен сън под съпровода на потропващия по стъклото дъжд. Преди...Наля си чаша вода и седна на дивана в хола. Болеше я глава от вчера. Лорейн, която не беше навършила още две години, реши да почиства ниските кухненски шкафове, в които Мила беше забравила два буркана от сладко. За щастие никой не пострада, но напрежението и вината докараха досадното главоболие. Лорейн беше прекрасно момиченце, но със сигурност щеше да е по-добре, ако беше се метнала на баща си - спокоен, уравновесен, мил, усмихнат и изобщо прекрасен човек...Лорейн приличаше повече на Мила и тя тайно се страхуваше от тази констатация - буйна, енергична, емоционална, нетърпелива, с ужасна нужда да е център на внимание, а пакостите и белите, които измисляше в ранна възраст, бяха неоспоримо оригинални. Бърбореше много и все искаше всичко да прави сама. Своенравна и дивичка. Като Мила на младини, помисли си Мила, усмихвайки се. Мила се облегна назад и затвори очи. Опита се да се върне в миналото и да помечтае, да подивее, да си представи разни ненаситни приключения, да избяга от главоболието. В коридора се чуха тихи, малки стъпки и вратата се отвори с трясък. Русата й глава се показа изневиделица. Затича се, мрънкайки и се хвърли върху Мила:

- Мамо, гуши...

Мила взе малкото й телце и го притисна към себе си. Миришеше на бебе. Все още си имаше бебе, което я преследваше навсякъде.

- Какво има, Лори? Мама я няма и ти дойде да я търсиш, така ли?

- Да...Мама няма - промърмори сънено детето и се сгушка в нея. Време беше да я върне в леглото и да я приспи отново. Часовникът показваше 03:00ч, можеха всички да поспят още малко. Донесе я до легълцето и я сложи да легне. Лорейн се повъртя и настоя мама да пее. Мила започна да пее, но очевидно песента не се хареса на детето. То поиска да го галят. Мила започна да гали бузките му, но явно стана досадна и Лорейн сподели, че не иска да я галят. Заспа след петнадесет минути, гушнала куклата. Мила я погледа още малко, въздъхна и се върна в спалнята при Ангел. Той спеше в същата поза, дишането му беше равномерно. Погледна телефона си - 03:36, толкова рано, а на нея така да не й се спи. Помисли си за нещо дръзко, после осъзна, че няма сили за това. Ще се опита да се съсредоточи над утрешния ден - яслата на Лорейн, шофирането до там, работата, взимането от ясла, вечерята, игрите преди лягане, чистенето...

Навън беше започнало да светлее.