сряда, 26 май 2010 г.

Мила


Недоизказано

Глава осма

„ – Прекалено често го казваш...Просто така, като сутришен лаф”

„ – Ами то е сутришен лаф, не мога да не ти го кажа, напира ми на устните...и после излиза...като дихание...”

„ – Не го чувствам като дихание, а като заповедно наклонение...”

„ – От кога пък стана на „ти” с граматиката?”

„ – От както те познавам. Принуждаваш ме да я прилагам стриктно.”

„ – Принуждавам те да ми казваш, че ме обичаш?”

„ – Да. Като ми го натякваш постоянно. Обичам те тук, обичам те там, обичам те дори когато ми идва да те халосам. Ама, тая дума за нищо я нямаш!”

„ – Зоран, безсрамник такъв! Аз ти казвам, че те обичам, а ти ме изкарваш деспот! Никой не те кара да ми отвръщаш. И без друго те обичам за двама.”

„ – Думите са само думи. На мен ми стига да те погледна, за да разбера, че ме обичаш...Нима толкова рядко се вглеждаш в мен, за да ме принуждаваш да ти говоря, когато не ми се говори?”




Мила се усмихна при спомена за тяхната първа кавга. Беше му се сърдила цяла седмица.В началото чувстваше, че е предадена. Девойката в нея се бунтуваше, а младата жена вече се заливаше от смях. Това си беше първото му истинско признание в любов. След като цяла седмица безуспешно се бе опитвала да измъкне едно „и аз” от него след многобройните досадни, провлачени и разгневени „обичам те”, той просто й призна. Разбира се, по нетрадиционен начин. Както само той умееше. Съгласи се, отричайки. Скара й се. Тя се разсърди и пет дена го държа без вест и кост. Само от кокетство. Истината бе изтръгната и цялото й женско тържествуваше. Жената обича понякога да изнасилва търпението на мъжа и изпитва такава прекрасна наслада, че с право са я изгонили от Рая.

Сега след толкова години, след раздялата й със Зоран, тя се опитваше да разбере смисъла на това да чуваме „обичам те”. Ангел й го бе повтарял толкова дълго, че тя наистина бе свикнала с думите дотолкова, че й приличаха на поздрав. „Обичам те, хайде да обядваме”, „обичам те, хайде да спим”, „обичам те, яденето ще изгори”, „пак ли си облякла тази сива рокля, не ти отива, обичам те”. Днес бе тръгнала към апартамента с намерението най-сетне да му отвърне на поздрава. Цяла седмица беше се опитвала да се пребори с липсата по него и след като той не се обади никакъв, се реши. Ще проговаря. Ще трябва да му го каже.

Вървеше забързано между хората. Стъпваше уверено на черните си обувки на токчета. Тясната пола й създаваше дискомфорт и тя се питаше защо се е облякла като на съдебно заседание. В крайна сметка става въпрос за собственото й щастие и за някакви си две думи. Колко по-трудни неща е трябвало да изрече. Като „сбогом” например. Но май не е до думите. А какво се крие зад тях. Когато беше малка, Мила си мислеше, че всичко идва с думите, с изричането. Вярваше, че не е необходимо време или повод, за да ги изрече. Просто си ги казва. В крайна сметка онази любов от тогава не носи същия заряд. Онази със Зоран бе наивна и бурна, страстна и неразбрана.Тя дойде на време. Раздели я безболезнено с детството. По детски каза „обичам те”, по детски настояваше да й отвърнат. По детски се раздели с любовта. Онази със Зоран бе неопетнена. Непорочна. Вечна. Никога нямаше да е същата. Просто защото беше първата.

С времето, с опита, Мила спря да вярва в думите. Всеки може да ти каже всичко. Истината на другия не винаги е твоята истина. Възможно е понякога дори да се самозалъгваме с благородната цел, да не нараним някого. И тогава...не е любов. Нищо всъщност не може да бъде любов, ако не вярваш в него. На Мила й бе трудно да повярва. Но онзи ден в парка, тя бе сразена от чистото, непотиснато, недоизказано разочарование на Ангел. И именно тази дълбока, болезнена недоизказаност я бе изтръгнала от тежкия сън на забравата. Отворила очи за първи път от толкова време, Мила бе открила любовта. Беше се случило случайно. Като всички хубави неща.

Бе репетирала дълго време пред огледалото репликата. Две думи, ама как да звучат тържествено и достоверно? Може да й се разтрепери брадичката от вълнение и да излезе като мучене. Или пък да й пресъхне гърлото, да се изпоти и да заприлича на ученичка изкарана на дъската да разказва урока по история. Ужасно глупаво е да се опитваш да изразиш нещо, което не разбираш. Тези думи ги бе казвала на човек, с който мислеше, че ще остарее. Тогава наистина имаха тежест, смисъл, носеха някакъв скрит обет за вярност, надежда за бъдеще. Днес Мила не искаше да мисли за бъдещето. Ангел беше ангел. Изникнал от някъде, беше я подслонил под крилото си, но колко дълго щеше да обитава земята? Нима не бързаше да спаси някой друг? Не изчезват ли винаги всички скъпи същества? Трябва ли да им даваме обет за вярност при условие, че рано или късно ще се разделим с тях?

Сърцето й щеше да се пръсне в гърдите. Трети етаж...Обичам те...Четвърти етаж...Аз те...Пети етаж...Дойдох,защото....Шести. Бинго. Шестица от лотарията и перфектното изречение: „ Дойдох, защото те обичам”. Пфу, че дълго.

Пръстите й натиснаха звънеца и оставиха мимолетен пръстов отпечатък. Като на местопрестъпление. Почака минута две. Тихи стъпки. Превъртане на ключ. Мила задържа за секунди дъха си...

Едно кръгло, намусено лице се показа иззад вратата. Имаше сините очи на Ангел, но с вирнато носле и къдрава коса, дълга до раменете. Последва сух въпрос.

- Кого търсите?

- Ъъ...Ами аз...дойдох – не, това е друга фраза – ъъ...Ангел?

- Ми...Няма го. Аз съм сестра му.

- Ъхъ...Ами той...

- Замина.

- Замина...- дълга пауза, в която любопитното кръгло лице премина във фаза на раздразнение. Не му беше удобно иззад вратата. Мила стоеше сразена, без да знае какво да отвърне. В ума й се въртеше само едно изречение...”Дойдох, защото не мога без теб”...


5 коментара:

ralka каза...

наближава края,а...държиш ни в напрежение сега:))

Милена каза...

о да:)))) :ПП

Plamena Markova-Koleva каза...

Време е за Зорааааан :р

Анонимен каза...

Милоо,замисли се да превърнеш писането в занаят!!!Сериозно,страшно ти се отдава.
Ще си купя всичките ти книги даже без чип за намаление в Хеликон ;)
Тони

Милена каза...

ххахах:))) Сладурката ми тя!! добре, мило! ще подписвам всяка една, за да е специална!! цунки