Мила

В галерията

Глава седма

- Странно...- Мила любопитно се взря в платното пред себе си. Черна котка бе седнала в скута на бременна жена, а жената нежно беше свела очи към кадифените й уши. В дъното на експозицията се виждаше отворен прозорец, в рамката на който се подаваше пълна, страшна луна. Леки тръпки преминаха по тялото на Мила и тя затърси с очи Ангел. Той се бе спрял пред друго платно, с ръце на кръста като продавач на зелки. Тя се усмихна и го приближи.

- Шу...

- Да, сладка...- обърна се към нея той. Тя прочете в погледа му същото неразбиране, каквото имаше в главата й преди малко. Изложбата беше странна и малко мрачна...

- Малко е тежка за моя вкус – промълви той, улавяйки ръката й. Застанаха пред друго платно. Друга черна котка ближеше раната на дясната си лапа.

- Май обича котки...- засмя се Мила. Той й хвърли палав поглед. Обожаваше да я гледа как се съсредоточава за миг и след това не измисля нищо. За секунди изглеждаше толкова сериозна...и зряла. За секунди. Това беше чарът й. Зад сериозното и замислено изражение, можеше да се усети онова игриво детско пламъче, заради което я беше обикнал.

- Какво ще правим сега, прекрасна?

- Ще ядем. Китайско.

- Само това ли измисли? Можеше да кажеш – „Ще отидем на ресторант да изпием една чаша прекрасно червено вино и да дискутираме произведенията на изкуството, които видяхме преди малко.”

- Добре, все едно съм го казала, но може ли да хапнем китайско?

- Можем ли?

- Можем.

Хванати за ръка Мила и Ангел тръгнаха по една алея в парка. Китайският ресторант щеше да почака. Решиха да се насладят на пролетния ден. Докато Мила мислеше за бременната жена с черната котка, Ангел се опитваше да формулира едно от желанията си на ум, за да може да й го представи в най-добрата светлина. Мисълта не му даваше мира цяла седмица. Тайно наблюдаваше всяка черта на лицето й, търсейки потвърждение на решението си. Мила си оставаше загадка. Прекарваха по-голямата част от свободното си време заедно. Тя спеше почти всяка вечер при него. Беше й купил специален дървен шкаф, където да държи всичките кремове, лосиони и козметични продукти, за които всъщност забравяше още щом се появеше на вратата. Напоследък бе станала много нежна, събуждаше го с целувка и заспиваше с усмивка. През някои вечери беше по-неспокойна, но все по-често се сгушваше до него, търсейки в съня си неговата закрила. Беше ли време да рискува с нея? Толкова време се примиряваше със спомените й. Не беше ли настъпил моментът да създават свои? Не искаше да се примирява повече с положението си на временна спирка. Може би не беше това, но тя все още си запазваше правото да се дистанцира всеки път, когато се опитваше да измъкне от нея едно глупаво „обичам те”. Толкова ли е трудно да го каже? То е на устните й всеки път. Трепери нежно по ъгълчетата на устата, а после затихва в кротка целувка...И не че имаше значение дали го казва. По-важното е, че той виждаше тази страхлива любов в тъмния покой на очите й. Може би не толкова уверена, както някога със Зоран, но все така неустоима. Докато си мислеше за това Ангел си играеше с пръстите на ръката й. Беше време...

- Мила...

- Да?

- Имам едно предложение – започна престорено разсеян той. Тя обърна любопитни очи към него. За миг си помисли, че цялата пролет се вля във вените му. Обичаше я.

- Искаш ли да се преместиш при мен? Да живееш с мен...

Тя се спря. Пусна ръката му. В широко отворените й очи имаше повече гняв, че й развалят спокойствието, отколкото страх или ужас. Нещо в реакцията й го накара да потрепери.

- Ееее, ама какво те прихваща? – отрони се от устните й накрая

- Какво ме прихваща? – повтори бавно той. Идваше му да й плесне един шамар, но не го направи. Потърка брадичка и потърси с очи скамейка, където да поседне. Нещо в него беше преминало границата на търпението. Нещо в него водеше безмилостна война. А тя стоеше с глупаво изражение на лицето, подобно на онази котка с разкрачени крака, ближеща кървавата си рана.

- Мисля да се прибирам...- твърдо каза той след миг. Тя отвори уста да каже нещо, но той вече й беше обърнал гръб със сухото „лека вечер”.

После остана сама. В парк пълен с деца и майки. Дори само ако се беше обърнал за миг, Мила щеше да го последва, но тази ужасна гордост в него я отблъсна. Той не й даде възможност дори да помисли. Какво очакваше да му каже? Да се хвърли в прегръдките му и да почне да крещи от радост все едно е спечелила от лотарията. Защо е толкова самонадеян? Не може ли да остави нещата да се случват вместо всеки път да ги насилва по този глуповат начин...

Мина през магазина и си купи бира. Беше единственото, което можа да да измисли. Поколеба се дали да му се обади, но после се отказа. Като му се обади...Какво? Какво да му каже? Че е постъпил ужасно нечестно, обмисляйки това зад гърба й. Какво толкова лошо, че не живеят заедно? Тъкмо не си омръзват, не се карат, не страдат...Прекарват си чудесно. Даже повече от чудесно. Идеално беше. Защо пък беше?

Тя облегна глава на възглавницата и се загледа в залязващото слънце. Замисли се. Обича ли го? Какво означава да го обича? Опита се да си спомни какво е било със Зоран. Не успя. От него беше останало само тъгата, на дъното на душата й. Страхът от края. Той също й махаше с ръчичка. Но любовта...Нея не можеше да я сравнява. Не можеше да търси отговор в миналото си. Нямаше да намери. Времето беше променило всичко. Беше я променило...

И така го осъзна. Осъзна, че го обича. Различно. Но го обича. Беше станало без да го иска. На шега. Отново. Реши да си поиграе с него и се оказа обратното. Тя се почеса зад ухото и отпи от бирата бавно. Учудената й душа се отвори внезапно. И веднага след това дойде липсата по него. Какво ли прави сега? Обикаля ли нервно из апартамента? Сигурно е бесен. По неговия си непохватен начин. Внезапна тръпка премина по тялото й. Може да е от пролетта. Може би се заблуждава. Той е най-добрият й приятел...Сега като разбере, че е влюбена в него, дали няма да свърши всичко? Сега ако признае на целия свят, че се е излекувала, дали няма да се разболее отново? Ами Зоран? Какво стана със Зоран?