Да, бубе. Писмото си е само за теб. Няма този път да пиша в трето лице. Аз съм аз и това е единственият начин да ти разкажа за себе си. А и ми омръзна да пиша на листи, които след това прашасват по мебелите...Това си е. Събирам се. Събирам се, за да ти споделя неща, които не бих могла да ти кажа като си до мен. Просто не е нужно. Премълчаваме, за да не проваляме миговете, които са винаги прекрасни (дори когато ме ядосваш).
Ядосваш ме, защото те няма. Всъщност се ядосвам на себе си, че винаги се влюбвам в хора, с които не мога да бъда. Ядосвам се на обстоятелствата, които са ни запознали, на времето което ни събира и ни продължава...На влюбването се ядосвам. Не на теб. Ти си най-хубавото нещо, което ми се случи в началото на тази година (коледните звезди са истина, трябва да им се помолим и всичко се сбъдва). Липсваш ми. На липсата се ядосвам, на привързването...
Да, мило. Знам, че ме нагушка за двадесет години напред, знам че няма да умра скоро (три прегръдки на ден са задължителни, ако ни се живее). И все пак...как ми се иска да се гушна отново в теб, да почувствам топлината ти и развълнуваното ти сърце...Вятър мой (не се обиждай), толкова трудно мога да те догоня. Мечтите ти препускат пред моите,остава да им дишам праха и да ти се възхищавам. Моите са толкова скромни, мога да ги събера в черупката на охлюв. И там дори ще им е широко.
Може би вече не съм толкова дете. Може би съм „пораснала” вече. Няма да плача, мило. Изплаках сълзите си преди време за друг. Може би като си минал вече през това и не боли толкова. Дали? Всичко това ми се случва отново, за да разбера по-добре смисъла му. Минавам през него, за да се убедя, че раздялата не е страшна...
Раздялата, мило...не е страшна. По-страшно е да спреш да обичаш. Тогава, когато всичко в теб пресъхва, опорочава се, обезличава се. Да загубиш пътя. Да се луташ и заблуждаваш, да тормозиш чувствителността си и да наричаш „любов” онова, което е нищо друго освен тщеславие, това е страшно. Бягай от насилената нежност, от измислената емоция, от не-любовта...Споделяй се. Истински се споделяй, където и да си...и си спомняй.
Спомняй си всички моменти, които истински са те усмихнали. Онези, в които си бил изцяло себе си. За мен. Спомни си, мило. И продължавай напред. Няма смисъл да се спираме (освен за целувка), няма смисъл да се застояваме в спомена. Като се замислиш, бубе...всичко е спомен ( дори по-горният текст вече е минало). Времето си изтича между пръстите и трябва да живеем така сякаш няма утре. Да рискуваме и да се мятаме на гърба на всяко предизвикателство, дори когато ни е страх...
Мен не ме е страх. Не се страхувам за любовта. Тя се оправя чудесно. Играе си разни номерца с нас, за да не скучаем. Не се страхувам за теб. Ти ще се справиш с всичко, защото го можеш...и защото си роден под щастлива звезда.
Тя те срещна с мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар