Мила

За страдащите по „нищо”

Глава трета

Мила се бе сгушила в него като малко, премръзнало момиченце, в едно тъмно кафене, някъде в сърцето на София. Беше кучешки студ навън и в сърцето й. Ангел беше послушал настроението й, търпеливо я беше прегърнал, очаквайки някакво излияние, което не искаше да споделя...Просто не желаеше да става част от мрачната й част...онази загадъчна Мила, спящата или сънуващата, от която се страхуваше...

- Шу...

- Мм, да...

- Аз страдам от известно време по един мъж...

- Чудесно, значи имаш сърце, винаги съм го знаел, де...

- Не се шегувам...

- И аз не се....

- Искам да ти разкажа за него, защото мисля, че ще ми стане по-леко, ако ти споделя...а и вече ти имам доверие...

Той отмести една къдрица от челото й, погледна я сериозно и промълви:

- Не искам да знам нищо за този мъж...

- Шу, имам нужда да ти говоря за него, нали сме приятели...

- Шу, не сме приятели, за да ми споделяш това страдание по „нищо”, а защото точно в този момент мога да те прегърна и да не страдаш по онова нищо...

- Ама, то не е нищо...Посветих време от живота си на него, имах вяра в него, борих се заради това „нищо”, както го наричаш...

- И сега ти остава само да страдаш...тогава какво значение дали е значело нещо, като те е довело до тук?

- Чувствам те безсърдечен, шу...- прошепна тя и се отдръпна.

Ангел се облегна назад и се замисли. Жените са странни...Защо дълбаят в раната. Какво интересно има в съсирека и капките кръв оросили кожата ти? Белезите са друго нещо, с тях дори може да се похвалиш...Но защо да чоплиш раничка, която още не е зараснала? Да страдаш по нищо. Едно отминало, въздушно нищо. Едни незапомнени, нежни целувки...защо ти трябва?

- Всичко минава много по-лесно, като спреш да говориш за него...

- Така ли мислиш...или се страхуваш, че в моята история ще видиш собствените си грешки...и ще започнеш да съжаляваш... – тя беше огорчена.

- Шу, какво всъщност искаш от този спомен? Да те поддържа тъжна или да те движи напред?

- Не съм мислила върху този абсурден въпрос...Не съм искала нищо от спомена...

- Дали?

Тя усети как в нея се отваря една малка вратичка, пропуска синя светлина и се хлопва яростно. Синята светлина ослепи очите й, две сълзи се търкулнаха по бузите. Мина толкова време...Но тя продължаваше да страда по нищото. Той докосна с пръст мократа буза, след това се наведе и попи с устни солената мокрота. Никога не си бе позволявал такава близост с Мила. Усещаше топлия й дъх, меката кожа на лицето...Усещаше това страдание да трепти по устните му. Внезапно и без да знае защо я целуна. Нищото изчезна. Нищото се прибра обратно през вратичката. Устните им се намираха несъзнателно, учудени, глупавички...Мила усети позната тръпка да пробягва по тялото й. Тя не бе забравила. Спомняше си. Всичко.

***

Лежаха един до друг в полумрака на една ергенска стая. Бяха голички. Обезоръжени. Бяха доближили лицата си и се гледаха, притихнали и уморени. Времето бе застинало между разхвърлените чаршафи. Той галеше къдравите й коси и се наслаждаваше на прекрасния допир.

- Шу...все още ли сме приятели?

- Винаги ще бъдем – прошепна той и я целуна.

- От къде можеш да знаеш това? Може да ни е последният момент заедно?

- Може...но това не означава, че няма да си останем приятели...

- Шу! – плесна го лекичко по бузата тя и се усмихна.

- Шу...всичко е едно нищо, защо да го мислим? Защо да вярваме в него?

- Защото аз вярвам...

- Недей...

- Искаш да ми кажеш, че нищо не се е случило преди малко?

- Случи се...

- Тогава...

- Да не му даваме име, а?

Тя се обърна по гръб и замълча. Наистина защо да дава име на нещо и да вярва в него. Беше планувала всичко със Зоран...че ще остарее с него, че се сподели с него до края...И сега той се бе превърнал в едно безсмислено страдание...

- Искаш да ги чуеш...

- Кое?

- Онези две думи...

- Онези ли?

- Ахам...

- Не си и мечтая за тях, шу...

- Обичам те...- промълви бавно той.

- Да хубаво звучат...- отвърна тя.

- Хубаво звучат...хубаво ги чуй : Обичам те...

- Чувам ги...

- Обичам те...

- Научих ги наизуст, спри да ги повтаряш...

- Кажи ги и ти тогава...

- ...

- Видя ли...не можеш...а ти се иска, толкова те е страх да се разделиш със спомена, че не можеш да говориш...Виж до къде те е докарало това „нищо”...

Грабна я в прегръдката си я зацелува бясно, без да я остави да се замисля...