Мила и Зоран

Раздялата

Глава тринадесета

Сутрин е. Мила отваря очи и усеща, че Зоран е буден. Той никога не се събужда толкова рано. Гледа я. И тя него също. В миг осъзнава, че думите са излишни. Онова, което се бе превърнало в пропаст между тях, ги подканя да скочат в нея. Неосъзнато, красиво самоубийство...Мила потреперва. Доближава лицето си до неговото, усеща трептенето на миглите му върху бузата си. Сърцето й ще изскочи. Може би няма да се случи нищо...а може би то се е случило вече. Зоран я прегърща. Колко любов можеш да събереш, Мила? Можеш ли да събереш всичката, за да се сбогуваш със Зоран? Ще имаш ли сили? Не, няма да плачеш....бъди силна!

- Мило...

- Да, Зоран...

- Трябва да ти кажа нещо...

- Знам, но дали трябва?

- Трябва...

- Казвай..

- Предложиха ми да работя във Франция, в главния офис...

- Това е много хубаво...

- Да...

- И ти прие ли?

- В понеделник ще изпратя документите си...

- Разбирам...

Мила се сгушва в него. Една сълзичка се е спуснала по бузата й. После нищо. Една единствена сълза. Нима е възможно? Да страда толкова малко? Скоро Зоран няма да е до нея, както до сега, а тя не прави нищо да го задържи? Нима ще му позволи да си отиде, просто така?

- Мила...не искам да се разделяме. Може да заминем заедно...и нещата ще се променят...

- Зоран...аз не искам да заминавам...и не искам да променям нищо...

- Не искаш да промениш раздялата ни?

- Какво да й променя?

- Не знам...Ела с мен...Покажи ми, че ме искаш...

- Не знам дали...искам да замина...

- Обичаш ли ме?

- Предполагам.

- Това не е отговор.

- Друг не мога да ти дам.

- Страхуваш ли се?

- От какво?

- От това да ме загубиш?

- А дали не съм те загубила вече?

Глупаво нещо са разделите...Обвиняваш се за грешки, които всъщност не си направил. Търсиш причина да продължиш едно мъчение, което те е довело до самосъжалението. Глупаво е да се спасяваш от скока в пропастта. С изпочупени нокти се държиш за ръба и те е страх да погледнеш надолу. Страхливка! Страхливец! Знам, че дъното не се вижда, знам, че при падането боли, но докато стигнеш дъното...може да се научиш да летиш, нали Мила?

Тя продължава да се гуши в него. Тази сутрин я има вече на снимка в съзнанието й. Кадър от лента, която днес е поставила в рафчето за спомени. Той мълчи и продължава да умува. На мъжете всичко им изглежда много просто. Те могат да се разделят с една жена заради нещо, но не виждат причина да не си я върнат след време. Тя ще си остане да чака, докато се превърне в приоритет и докато му залипсва отново. Зоран вярва в „имам нужда от почивка”, което означава „искам да се разделим, но да знаеш, че един ден може да се получи отново”...

Само че Зоран не знае, че когато в една жена умре любовта, трябва да положиш много усилие да я събудиш. Може би няма да успееш отново. Защото Мила не е просто „тото второ шанс”, съжалявам, Зоран...

Но колкото и да си го повтаря, Мила още тази сутрин усеща колко ще й бъде трудно да живее без него. Навикът да го има ще й попречи да приеме, че го няма. Силна е, защото все още го държи в обятията си, чувства го до себе си. Омагьосва я, че всичко ще бъде наред. И тя му вярва до онзи миг, когато....

Нощта преди заминаването на Зоран пиха вино на свещи. Мила се чувстваше като на погребение. Куфарите в коридора й напомняха зловещо за наближаващата самота. За липсата. Щеше да лети в пет сутринта и Мила хвърляше уплашени погледи към стенния часовник-най-ужасният й враг онази вечер. Той си придаваше вид, че е спокоен. На няколко пъти повтори, че не се разделят, че си дават „почивка”...Мила кимаше с глава. Вътрешно и двамата съзнаваха колко глупаво се залъгват. Виното бързо се изпиваше в чашите и ги приближаваше един към друг. Все по-често се навеждаше да я целуне, прокарваше пръстите си по челото й, отместваше един паднал кичур коса и отпиваше от виното. Синьото на очите му бе потъмняло, изливаше се върху нея като начумерена вълна и тя се чувстваше слаба и беззащитна. Напиваха се. За да не ги боли. Той пожела да отвори втора бутилка, а тя поклати отрицателно с глава. Трябваше да си лягат, утре щяха да стават рано. Тогава той се изправи, грабна я в прегръдката си и я притисна силно. Започна да я целува неудържимо и страстно. Тя се предаде на усещането. Мисълта й изтече със сълзите. Болката се превърна в две любещи се тела. Това бе първата й такава нощ. Сбогуващи се с любовта те се обичаха по-силно от всякога. Точно през тази нощ Мила усети за първи път тежестта на чувствата, веригата, която я беше заключила за Зоран. И осъзна самотата и тъгата си. Невъзможността да избяга от това обричане. Тя не знаеше колко време щеше да й бъде нужно да счупи оковите. Нейното сбогуване със Зоран беше първото признаване на факта, че обича. Неоспорим. Съдбовен и обричащ...

Той се унесе, а тя продължаваше да го наблюдава. Това бе една от най-безсънните нощи в живота й. Няма по-болезнено чувство от това да чакаш любимото същество да си отиде. Не може да се опише. Остава те без думи. Без сълзи. Безсмислен. Безчувствен...

-Край на първа част-