Някъде напред е...Вие се. Ей го. Малко е облачно и малко дъждовно, някак самотно и болно понякога, но той е пред теб...Пътят. Хайде, какво като новите ти обувки са ти направили пришки? Свали ги. Тръгни боса. Стъпвай лекичко по тревата и усещай капчиците роса да милват пръстчетата ти. Какво като газиш сама през полето? То не губи от красотата си. Ти не губиш от своята. Споделяте се с времето. Иначе си минава. Дъждът измива дори и следите от стъпките ти....
Така. Забрави, че те е боляло главата цяла седмица. Забрави, че ти е болно. Представи си, че ти е минало. Остави главоболието за следващите дни. Ще ни боли. Все някога. Кажи на умората да си „легне”. Ще има възможност да си поговорите след няколко часа отново.
Напук на всички смръчкани облаци, напук на световните икономически кризи, страшните епидемии, глупавите препятствия да бъдеш щастлив, ще тръгнем на път.
Към вкъщи, към някъде...Само не назад. Не си заслужава.
Ето го. Пред теб е. Пред мен е. Вечен. Ако не тръгнем ние, някой ще се сети да ни изпревари. Няма да му позволим. Втурваме се през глава. Кога пак ще сме на двадесет и две? Кога пак ще се къпем под дъжда, ако не сега?
Няма коментари:
Публикуване на коментар