Боянската църква

Неделя е. Цветница. Слънчево и красиво. И отново не знам къде ще ме отведе този ден. Събуждах сe с Фред Флинстоун. Смях се. Почувствах празника в себе си.

В един такъв ден каквото и да ти се случи има причина да се случва. И когато ти се обадят по телефона, за да те поканят на Боянската църква, на осем километра от центъра на София, по-добре е да се съгласиш. Има какво да видиш. Има и какво да научиш.

Спонтанните решения са много по-добри от правенето на планове. Заставаш на една автобусна спирка и изчисляваш спирките, които ще те отведат до въпросната дестинация. Заедно с теб са още няколко усмихнати „деца”, които нямат нищо против да изчакат половин час до появата на автобус 64. Важното всъщност е, че чакат на правилната спирка „Ручей”. Не че някой разбира защо се казва така. И не че има нужда да разбира. Следвайки интуицията си, все ще стигнат някога до Боянската църква. Едното момиченце хрупа бисквитки и развълнувано разказва за предстоящата си екскурзия до друга далечна дестинация. Времето започва да се измерва не в минути, а в разстояния.

Квартал Бояна в София е доста приятен. Виещи се пътечки водят до малки горички. София се кипри в далечината като намусена гипсова кукличка. Изплезваме й се и продължаваме по пътеката към църквата. Млади чужденци ни подминават и ни мислят за побъркани. Проблемът е може би, че сме твърде щастливи. Някакво непреборимо, неуморимо, многолико щастие се е лепнало по бузите ни. Те затова са така зачервени.

Заобикаляме масивен зид, зад който срамежливо се показва куполът на църквата. Тя е разположена в единия край на дива, бръшлянена градина, в която са разпръснати няколко дървени скамейки. Подминаваме схлупената къщурка без да забележим табелката „КАСА”. Оказва се, че за да разгледаш църквата отвътре и за да ти четат беседа се налага да заплатиш. Най-хубавото е, че все още учим. Тук се ползваме с прекрасно намаление, което кара да грейнат още повече лицата ни. За три левчета ( плюс услугата екскурзовод) ще имаме възможност да почувстваме духа на тринадесети век.

След кратката беседа пред църквата, прекрачваме ниското прагче и влизаме. Сърцето ми забива бързичко. Иконописите те посрещат със самото прекрачване. Вътре е сумрачно и влажно. Зад голямата врата пред нас се крие сърцето на малката църква. В самото й предградие усещам как историята застава пред мен в своето достолепно великолепие и неизмеримата вяра към Бог.

Екскурзоводът се шегува с нас и ни позволява да превъртим ключа на вратата като си пожелаем нещо. Ръката ми затреперва на ключа. Пожелавам си нещо и тя се отваря. Казват ми да вървя напред. Към малкото прозорче. Минавам през стотина очи, изписани на стените. Очите на тринадесети век. 1259 година. Представям си колко съм нищожна пред тази година. Колко много тайни са вградени в малкия храм, които съм неспособна да узная. Опитвам се да обгърна с поглед всички изобразени лица. Религията е притворена в обикновени и оживени фигури на светци. Жени с дълги роби и протегнати към кръста ръце, протягат ги и към нас...Тайната вечеря привлича вниманието ми. Лицата на събралите се са съвсем индивидуални, няма и едно лице, което да прилича на другото. Това не е канонът. Това не е религията в чистата й форма. Това е самата вяра, притворена в таланта и гения на твореца. Човекът, който ни разказва не спира да привлича вниманието ни към една или друга икона, към един или друг образ. Имаме десет минути. А толкова много въпроси... Искам да знам защо двете светици до вратата нямат очи. Историкът ми се усмихва и ми казва, че не вярва в легенди и че историята спира дотук.

После разбирам и самата легенда. Приемало се е, че силата на светеца е в очите му. На излизане от църквата, вярващите докосвали с пръсти очите на иконата. Предполага се, че от този многовековен допир, цветовете са се изтрили. Застанали сме пред едни ослепени от вярата на хората светци...Тази история трогва...Представете си колко болни пръсти да се докосвали до стените на този храм с надеждата за изцеление? Хиляди...многовековни очи и ръце....

Посядаме отново на скамейките отвън. Слънцето продължава да грее излющеното тяло на храма. Пред нас е гробът на царица Елеонора. Странно е да стоиш пред гроба на някого, когото никога не си познавал. Крехки теменужки полюшвани от вятъра ни поздравяват весело. Наоколо мълчат още няколко гроба, телата на свещениците, служили на църквата. Искам да знам всичко. Искам да знам как са изглеждали...

Тръгваме си, а аз съм изпълнена с вълшебство. Колко още храма с история има в България? Ще ми стигне ли този кратък живот да ги посетя?

Усмихвам се....