Казвам, че нямам вдъхновение и време да пиша...Истината е, че съм щастлива. Не искам да се натъжавам от онова, което ще напиша. То е умрялата, зимната половина в мен. Имам го. Нося го. Но сега спи. Време му е. То не обича да му е топло. Студът го възбужда и предизвиква. Примамва го да излезе на светло и да се озъби срещу Слънцето.
Щастлива съм. Просто защото твърде дълго време бях нещастна. Обичах някого, който си отиде от мен...Не мислете погрешно. Мила и Зоран нямат нищо общо с нещастието ми. Те не са илюстрация. Те са пробуждането. За тях няма да спра да пиша...Сладки са ми.
Когато си щастлив...нямаш думи да го опишеш. Не е толкова лесно, както да облечеш тъгата си с думи. Банално или не, сълзите са по-романтични от смеха. Но...омръзна ми да съм романтична. Щастието се случва и още по-банално...има го в малките неща. В това да ги забелязваш и да си ги търсиш. Малкото нещо се превръща в голямо, ако го уважаваш и му обърнеш внимание? Нали така?
На вампирчето му изпадаха зъбките от топлото. Шегувам се. Има си ги. Ама ги изпили за кратко. То сега е спокойно. Няма от какво да се страхува. Осъзнало е колко лесно може да бъде щастливо...
Стъпка първа: Направи я напред
Стъпка втора: Направи втора
Стъпка трета: Не спирай да вървиш
Стъпка следваща: Затичай се
Щастието, драги мои( знаете се), трябва да се преследва. Да се изстрадва и сравнява. И макар и да е случайно, все пак си има път към него. Колко сляп за него си..това наистина е друг въпрос. От седмица си нося очилата. Късогледа съм. Прилеп съм, всъщност. Не ми се сърдете, че не ви забелязвах. Нищо не забелязва онзи, който се страхува да вижда. Няма нищо по-прекрасно от това да забелязваш...
Как са цъфнали дръвчетата в Стара Загора, например...или колко са сладки нослетата на зайчетата на село( които в зимните месеци ще виждаш единствено в чинията с яхния, прости ми, Красе)...Щастието, скъпи мои, трябва да се доглежда. Не каца всеки ден. За нашо успокоение ( трябва да се яде, все пак! Красе, отново ми прости)...
Така. Точка ли? На тази зимна глава? Може ли? Може. И не че се залъгвам. Няма да е лесно. Така ми се иска от време на време да съм романтична. И ще бъда. Ще ме извините, ако прекалявам. Но си давам шанс да се почувствам щастлива. Просто твърде дълго време не бях....
4 коментара:
... крайно време беше да напишеш нещо такова, ама наистина :))) освен всичко, трябва да знаеш, че това щастие е заразно :)))) при това - остро заразно, разпространява се по всички познати на медицината начини :))) ...например чрез докосване, по въздух, чрез водата :) .... толкова е лесно да го предадеш на някой... не спирай да го разпространяваш, предизвикай епидемия, способна си :ррр
ПП. Длъжен съм да вметна нещо по повод зайчетата - ТЕ НЕ СА ЗА ЯДЕНЕ! Не съм аз човека, който да ти казва каквото и да е, но - СПРИ ДА ЯДЕШ ЗАЙЧЕТА :((( , прочее, знаеш ли, че плачат като малки деца ако ги нараниш, сладки са по всяко време на годината, молба: помилвай поне едно зайче по повод настъпващата пролет, изяж един домат, нещо зелено... но НЕ ИЗЯЖДАЙ ЗАЙЧЕТО.... Не съм вегетарианец, но никога не съм вкусвал заешко, няма и да опитам...
Слънчо, като изключим заешкия терор, радваш, адски много радваш :))))))))))))))))))))))))))))))))
хахахх:))) аз също не ям особено често:)) това го написах да внеса повече драматизъм и да подразня Краси:)))
Ех, дано е заразно!!!:))
на времето баба сготви Трикси (любимото ми зайче)...може би това бе една от причините да стана вегетарианка...иначе, Миле...пробвай да пишеш за Мила и Зоран, когато си щастлива...може да обърнеш развитието на връзката им :P
Ще опитам, Ралка:) обещавам!!
Публикуване на коментар