Блясък в очите
Четвърта глава
Мила стоеше на бара с чаша „ Кървава Мери” в ръцете си и се питаше кой пореден й беше този коктейл. Празнуваше двадесет и шестия си рожден ден, в малка компания приятели, единият от които беше на работа зад бара и се опитваше да я вразумява.
- Мила, стига се налива де ...Хайде върви при другите, че имам работа, скъпа...
- Ех, че си скучен...
Мила проследи с досада големия му гръб и се нацупи. Беше й замаяно. И все пак пагубно вкусна Кървавата Мери. Отпи бавно и се опита да фокусира масата в дъното, където веселите приятели бяха забравили заради кого са дошли. Тя не им се сърдеше. Радваше се, че всеки бе намерил време за нея...или за себе си. Все тая. Върна се към пиенето с въздишка и установи, че е сама. Всички бяха по двойки. Ама, че е загубена пияница! Опита се да пусне някоя друга сълза за себе си в тъмното, но не успя. Вместо нея, последва хриптящо хихикане. Беше пияна. Пак. Но този път заради рождения си ден. Имаше повод, разбира се. Не е отчаяна. Леко докосване прекъсна пиянското й вдъхновение. Обърна се и видя Камен. Сърцето й леко подскочи сякаш след миг до него щеше да застане Зоран. Камен се усмихваше весело. Беше облечен в черна риза и дънки, лек мъжки парфюм погъделичка ноздрите й. Беше очарователен.
- Мила, радвам се, че те виждам...- провикна се той. Беше почти невъзможно да се чуват. Очите му хвърляха към нея дяволити, любопитни пламъчета сякаш искаше да каже: „Бас ловя, че се питаш дали знам нещо за него.” Мила отговори на усмивката му с предизвикателно „наздраве” и голяма глътка червеникава течност. Той я изучаваше. Осъзнаваше колко е уязвима и нещо в него тържествуваше, някакво мрачно задоволство, че любовта е няма, че е едно голямо, сбръчкано нещо, което можеш да захвърлиш като пожълтяла хартийка. В кошчето. Поръча й пореден коктейл и се загледа в тънките пръсти, които се вкопчиха в стъкленото, хладно тяло на чашата. Колко още можеш да се държиш, Мила? В миг го обзе странно безпокойство, че тя прекалява с алкохола. Нещо като прокрадващ се дълг към един обичан приятел. Внезапно Мила се смъкна от щъркела и тръгна към изхода със залитаща походка. Той въздъхна и я последва...
***
- По дяволите, малката...колко си пияна. – изръмжа Камен, докато се опитваше да я поддържа и в същото време да отключва външната врата. Беше се изпотил от усилията да се справи и с двете неща едновременно. Накрая взе решение. Остави я покорно да седне на пода и почти да се размаже, а той отключи вратата. После я взе на ръце и я понесе към спалнята. Тялото й тежеше, едната й ръка се люшкаше безжизнено напред-назад като махало. Беше като мъртва. Постави я внимателно на леглото и въздъхна. Страхотно се беше набутал с тази случайна среща. Но всичко се бе случило толкова внезапно. Тя беше почти избягала от бара. Самотница. Хлапачка. Той негодуваше. Метна върху нея едно одеяло и отиде в хола, където пусна телевизора. Съблече ризата си и се просна на дивана изморено. Най-глупавато беше, че Камен имаше една информация, която можеше да подлуди жената в спалнята му и се разкъсваше от противоречиви чувства. Зоран щеше да лети за България след десет дена и да остане може би около месец тук. Идеята, че е прибрал бившата му „жена” у дома си, мъртво пияна и съвсем беззащитна му носеше някакво странна емоция, смес от злоба и безпокойство. Всъщност какво имаше да се случи? Щеше да си поспи, да се събуди и да си отиде...Той се изправи и отиде да си налее чаша водка. Пусна две кубчета лед и отиде на терасата. Навън градът спеше, уморен от пиянстване и цинизъм, под сбръчкано, дъждовно небе. Лек хлад погали голите му гърди. Тя стоеше зад гърба му. Обърна се бавно и се усмихна загрижено.
- Бързо се съвземаш или всичкото по пътя е било театър...
- Ох, ужасно съжалявам – измрънка тя. Лицето й бе бледо и измъчено. Черни кръгове вече се бяха образували след кратката пиянска дрямка. Той й посочи едни сгъваем стол и промълви.
- Ще ти направя една освежителна напитка. Седни там, че едва се държиш на краката си. Ще ти стане много лошо след малко.
- Аз...по-добре да тръгвам. Някак си не ...не бива ...да ...съм...
- Спокойно – засмя се той – Аз си лягам късно. Не ме притесняваш изобщо. Утре е неделя. Ще почиваме. Хайде, Мила...седни си. Аз идвам след миг.
Тя се настани на стола и се отпусна. Чувстваше как започва да й се гади, но съвсем лекичко. Може би щеше да се размине от пълното унижение. Нямаше представа какво се бе случило точно. Смътно си спомняше едно и също движение. Надигане на чаша. Ама, че е глупава. Колко е глупава.
- Ето и спасителната отвара. Може да ти се доповръща повече, но тъкмо ще се освободиш от всичко, което си погълнала...
- Оу, тогава няма да го пия – каза кисело тя
- От мен ли се притесняваш? – иронично се захили той, като остави чашата до нея. Настани се на един друг стол с продължителна въздишка. Потърка очи и се обърна към нея.
- Как си?
- Зле...Мисля, че много ме е срам...
- Ще ти мине. Случва се. На рожден ден какво друго да правиш?
- Аха...и все пак ме е срам.
- Ох, Мила...Сякаш не съм те виждал пияна? Не се познаваме от вчера...
- Никога не си ме носил...ти...
- Винаги има първи път, нали така?
Тя замълча. Почувства се съвсем отмаляла. Спокойният нощен полъх прочисти запушените й от цигарен дим гърди. Облегна глава назад и се загледа в мрачното небе. Черните й коси се разпиляха по раменете й. Камен си помисли, че е наистина красива. Тъжна, но красива. Помисли си, че ако се разплаче няма да го понесе и ще я нагруби. За щастие, тя не се разплака. Това го учуди. С любопитство се взираше в заоблените контури на лицето й, тежките къдрици, голите колена, малките лакирани пръстчета на краката й. Спомни си, че последния път, когато беше с жена беше преди по-малко от месец. За последен път с Мая, която не го поздравява вече като се видят на работа. Малко прекали с нея...
Протегна ръка и леко докосна рамото й. Тя подскочи като ужилена и излезе от вцепенението си.
- Съжалявам, не исках да те уплаша. Просто така замлъкна...- оправда се той. Тя го стрелна гневно с очи и направи опит да се изправи, но пак се строполи на стола, защото имаше чувството, че ще припадне. Лицето й бе по-бледо от платно.
- Няма да стане с мен – процеди ядно тя
- Ха...не съм се и опитвал даже – ядосано натърти той. Чувстваше се обиден от това „няма да стане с мен”. Защо пък да не стане с нея. Не си ли го търсеше на онзи бар? Какво се прави на недостъпна? Надуто, малко, нацупено създание!
- Помислих си, че проявяваш загриженост към мен – продължи тя със същия горделив тон. Той отпи от водката си и се засмя злобно. Цялата горчивина на съществуването му се отприщи в дива омраза към тази жена-недостъпна.
- Аз проявявам изключителна загриженост към теб, нещо с което не могат да се гордеят приятелите ти от бара...или беше сама тази вечер?!
Червени петънца изникнаха в края на бузите й. Тя беше ядосана.
- Никога не съм те харесвала – промълви внезапно тя
- Предполагах го. Ревнуваше Зоран от мен. От това, че предпочита да пие бира с мен отколкото да прави любов с теб...Напълно те разбирам. Сексът е важно нещо.
- Вулгарен надут нихилист! Тръгвам си на мига! – тя скочи яростно и усети как краката й се подкосяват. Въздух не й достигаше и имаше чувството, че всичко танцува в кръг около нея. Той я прихвана през кръста въпреки нейните напразни усилия да го отблъсне. Останаха така в минутна прегръдка докато успее да преодолее кризата.
- Искам да си ходя – прошепна тя след малко. Той отмести един кичур коса, който се беше залепил за лицето му и я постави отново на стола.
- По-добре да останеш тук за през нощта. Въпреки омразата ти към мен.
- Не те мразя, по дяволите...- процеди през зъби тя – Съжалявам те...
- Ай, ти не се отказваш лесно. – захили се той. Имаше нещо ужасяващо привличащо в това момиче. Нещо, което го караше да я мрази и обожава в същото време...Искаше да я грабне отново в прегръдките си, да я задуши в тях, да я нарани и да опита онова сладостно чувство да я пречупи, да я има, сломена, разлюбена от Зоран, огорчена и предадена на животинската страст да бъде притежавана...
- Какво имаш в предвид – попита след миг тя, посъвзела се.
- Още го обичаш. Толкова много, че сега ако се появи пред теб, ще се хвърлиш в краката му...
- Това не е любов, което описваш – хладно каза тя. – Не бих се унижила толкова...
- Смешна си – захили се той – Мисля, че откакто сте се разделили не си спирала да се унижаваш. А отричането ти е поредното унижение...
- Много ти е забавно – раздразнено каза тя, отклонявайки погледа си от него.
- Защо да не ми е? Все едно гледам колумбийски сериал...И ти си страдащата Химена...ха!
- Отвратителен си – прошепна тя – изобщо обичал ли си някога?
- Мисля, че не – сериозно каза той и после още по-сериозно добави – Но за всеки случай съм готов да се влюбя в теб, ако забравиш Зоран.
- Повече от отвратителен си...
Той доближи лицето си до нейното. Лъхна го миризма на спирт. И все пак изгаряше от желание да целуне тези безкръвни, свити устни...До болка. Тя се дръпна назад с презрителна усмивка.
- Сигурно ще ти направи голямо удоволствие ако преспя с теб.
- Огромно при това. Дори няма да кажа на Зоран като го видя след десет дни.
Това беше. Презрението отстъпи място на уплахата й. Кулата бе победоносно превзета. Тя не можа да скрие дълбокия страх, болката, радостта и надеждата, които се изписаха на лицето й при произнасянето на неговите думи. Той почти можеше да чуе ударите на сърцето й, усещаше превъзбуденото й тяло и цялата спотаена емоция в миг изскочила от дълбините на най-скритото в нея. Бузите й горяха.
- Нещо замлъкна, скъпа...
- Извикай ми такси, ако обичаш...- прошепна тя безпомощно
- Веднага...- небрежно се съгласи той.
Минути след това нея вече я нямаше. Беше се облегнал на парапета на терасата с лице към прозореца на спалнята си. В тъмното стъкло виждаше себе си с чаша в ръка. Опита се да се засмее и да прогони усещането на тъга, което го бе завладяло след нейното внезапно тръгване. Повтаряше си каква е „окачалка” , докато изтупваше чаршафа. После тъгата просто го завладя...и докато гледаше глупаво отражението си в стъклото си пожела и него да го обичат така, както Мила бе обичала Зоран...
