Не е нищо особено...

Не е нищо особено. Една четворка се мъдри зад факултетен номер. А краката ти се подкосяват и пътят до нея е едно вълнуващо изкачване към Спокойствието. Спокойствие за кратко, спокойствие ефимерно и смешно на фона на всичко, което предстои да се ти се случи.

Не е нищо особено. Една бакалавърска степен повече. А сърцето ти ще изскочи от гърдите, бие лудо и си спомняш как по прашните коридори насядали първокурсници преживяват колективно трепета от предстоящия изпит...Няколко наведени детски глави, в които препускат образи на средновековни рицари, гонещи морфологични структури...

Не е нищо особено. Няколко пъти „честито”. А очите ти се пълнят със сълзи, защото другите знаят колко важно е било това за теб – да завършиш, оценят твоя труд и упорство и нито за миг не са спирали да вярват, че ще се справиш. Може би утре няма да си спомнят за теб, дори ти самият ще забравиш как и какво си изкарал...

Не е нищо особено. Изглежда. Ала на фона на разбитите мечти, на изгубената любов, отчаянието, бягството, сълзите...да завършиш, е едно Особено щастие. Там, в лоното на скръбта се отваря тунелче. Виждаш, че личната борба, това е да продължиш напред, дори без смисъл. Да вярваш, че детето в теб жадно за знания и движение, ще победи „наранения възрастен”. Да искаш да знаеш, за да се обогатяваш, а не за да си пръв. Да си благодарен на съвършенството, което си имал честта да видиш и да чуеш. Да си останал докрай верен на принципите си...Това е да се бориш. За себе си. За правото да бъдеш щастлив...