Мила в страната на чудесата

Истинско
Глава шеста

Зоран й предложи да се върне при него "за през лятото". Няколко пъти на ден й се обаждаше и тя мълчеше в телефонната слушалка, докато той упорито я убеждаваше, че няма какво да губят. Даже напротив, щяха да прекарат едно незабравимо лято, сгушени един в друг, както доброто старо време. Само че доброто старо време бе далеч, далеч зад гърба на Мила и тя чувстваше с цялото си същество, че никога пак няма да е толкова "сгушена" до него, толкова "окрилена", колкото е била. Знаеше, че назад се връщат само слабите, а тя отказваше да играе тази глупава роля. Всичките й приятели бяха сигурни, че ще се поддаде на изкушението, твърдяха, че от любов към Зоран е способна на поредица от унижения, да стигне до никъде и дълго, дълго да страда. Всички бяха убедени, че няма да може да устои на Зоран и те отново щяха да вървят ръка за ръка, един до друг, с идеята за една замръзнала реалност, с идеята, че утре никога не идва и че няма самолети, разстояния и раздяла...
Мила се опитваше да бъде силна. Научи се да отказва обажданията му, да минава по улиците, по които са се разхождали някога без да бърза, слушаше многократно тяхната песен, за да й омръзне, за да я почувства банална, каквато всъщност си беше...Опита се да го направи "обикновен" в съзнанието си, за да може да преживее мисълта, че е толкова близо до нея, а всъщност толкова далечен.
Най-накрая разбра, че силата на един човек е в това да признае слабостта си, а не да я крие. Да застане лице в лице с нея и да се опита да я разбере и надмогне. Заради това, а може би и в името на любовта, Мила прие да се срещне със Зоран...

Беше прекрасен есенен ден. Тя вървеше бавно към парка, мястото, избрано от тях за срещите им. Премисляше какво ще му каже, как ще го гледа, къде ще отидат. Искаше да изглежда спокойна и сериозна. А сърцето й тупкаше неистово в гърдите, нещастен затворник на едно страхливо тяло...Пое дълбоко дъх и продължи напред. Беше й се обадил преди минути, за да й каже, че е пристигнал на мястото й я чака. Звучеше весело, по-скоро уверено и небрежно, сякаш между тях нищо не се бе случило...Сякаш не бе минала цяла година от последния път, когато се бяха видяли. Тя не можеше да забрави изражението на лицето му, докато й хвърляше последен поглед, едно незнайно "обичам те", едно пълно с болка " до виждане" и нищо друго. После изчезна от погледа й. Бе останала сама на летището, сама сред хиляди заминаващи и разделящи се други, сама с разплакани очи и невиждаща на къде върви.
Онова малко момиченце тогава, днес бе вече една малка жена. Толкова влюбена тя никога нямаше да бъде, но може би и никога нямаше да я боли толкова много. Искаше да му покаже, че вече е господар на себе си, че няма "да умира" заради него, че няма да следва чуждите амбиции и "да погребва своите", че няма никога повече да хленчи и да агонизира заради една необяснима емоция, каквато е любовта...

Той беше застанал с гръб към нея. Тя забави крачка. В миг си помисли да се обърне и да избяга, да не се срещат. В миг осъзна, че няма какво да си кажат и че дори и да имат, тя едва ли ще има сили да говори. Стоеше нерешително на едно място, не смееше да пресече на другия тротоар. Тогава той се обърна и я видя. Тръгна към нея. Всички шансове за бягство бяха изгубени. Съдбата се приближаваше със спокойни, отмерени крачки към нея. И тя изпита онази неосъзната омраза към всички мъже заради лекотата, с която обичат, влюбват и разлюбват. Заради това ужасно самочувствие, че могат да се справят с чувствата, че могат "да преживеят жената с главно Ж" , спазвайки едно единствено правило "което не ни убива, ни прави по-силни". Зоран беше красив. Когато се прибилижи съвсем към нея, тя успя да прочете в потъмнелите му от емоцията очи, някакво скрито безпокойство и копнеж по отдавна изгубеното. Наведе се и я целуна. Тя се дръпна лекичко назад, опитвайки се да разсъждава трезво. Не се получи. Зоран й беше предал с тази целувка безпокойствието си и онзи мълчалив копнеж и сега се усмихваше победоносно.
- Красива си.
- А ти си нагъл. - смръщи вежди тя и тръгна забързано напред. Той я последва, хващайки ръката й.
- Мила...къде се разбърза, имам нужда да те нагушкам. Толкова отдавна не съм те гушкал...
- По дяволите, аз да не съм плюшено мече - тросна се тя. Той се засмя.
- Къде отиваме? - попита я, като рязко я дръпна към себе си. Лицата им се доближиха. Същите тези лица, които хиляди пъти се бяха срещали за целувка...Кожата й настръхна. Секунди я деляха от това лице, секунди терзание...Очите му се усмихваха тъжно. Освободи я от прегръдката си.
- Мила...
- Зоран...
- Няма връщане назад, така ли Мила...поне за малко? - прошепна той тихо. Тя тръгна. Връщане назад. Беше го чула хиляда пъти, това клиширано "назад" и се смееше лудо на всички онези, които твърдяха, че никога не са го правили, на онези "силните", "уместните", "реалните", които не бяха загубили ценното си време да анализират, да страдат, да се надяват...На онези, които се биеха в гърдите, че "живеят за мига". Може би живееха по-щастливи, но дали изобщо някога бяха обичали?
Внезапно тя се успокои. Някакво напрежение се беше свлякло от тялото й. И разбра, че вече няма какво да губи, че нейнате доза горчивина отдавна е изпита и не й остава друго освен да се раздели с всички негативи.
- Зоран, хайде да се поразходим, искаш ли?
- Искам...

Хванаха се за ръце и завървяха един до друг. Беше реално. Зоран я чувстваше до себе си и съзнаваше, че я бе загубил завинаги. Можеше да я има за ден, за нощ, ала никога повече нямаше да е неговата Мила, защото незнайно как и незнайно кога...тя го беше "преживяла". Прегърна я през раменете и целуна косите й. "Малка моя, как се обърка животът..."- помисли си тъжно. "Малък мой, вече всичко е наред"- помисли си тя. И времето наистина бе спряло, вървяха без посока по същите онези улици, които бяха запомнили лудите им целувки, минаваха покрай същите сгради, покрай същите магазинчета...Зоран й разказваше как се справя с работата, какво е постигнал и Мила го поздравяваше за успехите. Някога нямаше да си говорят за това. Когато си влюбен никога не ти остава време да разговаряш...Сега беше различно.

Докато се връщаше към дома, Мила усещаше как излиза от дълбок сън. Там в онзи свят на илюзии и болка, сега цареше абсолютната хармония. Някаква тънка, невидима нишка се беше скъсала завинаги, нишката, която я свързваше с миналата любов...Мила бе оставила Зоран в страната на чудесата.

-Край на втора част-