Мила в страната на чудесата

Бягство

Глава първа

Пловдив. Мила е с колегите си на организирано пътуване от фирмата. След скучните събития и конференции най-после решават да се поразходят в града. Горещо е. Облечена е в сив костюм и бяла риза. Чувства се скучна. На себе си и на колегите. Вървят и търсят някой ресторант, където ще могат да хапнат. Мила с досада се сеща, че вечерта отново ще е с тях. Няма желание да е с никого. Иска й се да се затвори някъде на тъмно и хладно място, а не може. Животът не спира. Никой не пита какво й е. Те не знаят ли колко е трудно да се върви напред?

Хората се блъскат един в друг. Потни тела и зачервени бузи. Всеки със своята малка мания в главата. Мила ги вижда насън. Сякаш е затворена в собственото си тяло. Устните й се движат, тя говори насила. По навик. Краката й я разкарват сами. Носи в ръце малка кутийка Пепси. Но не си спомня да е отпила от него. Този външният свят е декор. Всичко е измислено и фалшиво. Театрално. Работата, колегите, хората, които те спират да питат за улица „ Цар Ивайло”. Къде по дяволите е тази улица? Има ли такава?

Усмихва се дори. Казва „ Приятен ден”. Започва разговор с колегата си Светлозар, който не спира да я разпитва за някакви неща.

- Харесва ли ти Пловдив, Мила- пита той

- Да...- смотолява тя

- Аз обожавам този град! Толкова е красиво тук. А, хората...Виж ги! Как се усмихват

- Ааа...да

- Мила, погледни онова малко момченце на отсрещната улица! Гледай, гледай как ти се усмихва!

- Ами...вярно, да...

Момченце? Мила не вижда нищо. Това прилича повече на трол. Облечено е в зелени гащи и жълта блузка. И не се усмихва изобщо на Мила, а се бръчка. Светлозар продължава да мърмори. Това момче е толкова досадно! – мисли си Мила. Той не се откъсва и за минута от нея. Всички вече знаят какви са му намеренията. Казват, че бил влюбен в Мила. И ги оставят „на саме”. Говори толкова бързо и повечето неща са така скучни на Мила...

Вечерта в хотела, тя се отпуска в леглото и си казва,че няма да слиза на вечерята. Таванът е толкова бял. Вдига ръка и има чувството, че още малко и ще го стигне. Зоран изниква в съзнанието й. Дали гледа сега и той в нечий таван? Абсурдна идея. Какво толкова има да се гледа. Ако имаше поне някоя буболечка там горе, върху която да се съсредоточиш. Тя се напряга да види. Няма и следа от черни телца. Стерилно. Каквото е в сърцето й сега. Тихо почукване я изважда от вцепенението. Иска й се да е Зоран. Липсва й. Ужасно много. Липсва всеки допир, всяка усмивка, всеки жест...Тя си го представя постоянно. Изправя се бавно с разрошена коса. Открехва вратата. Зарко.

- Мила...късно е вече и мислех, че си готова...ще слизаме ли на вечеря?

- Вечеря?

Лицето й остава безизразно. Той изглежда е притеснен. Крадешком поглежда зад нея тъмната стая. От него се носи скъп парфюм. Облечен е в черно и за миг на Мила й се струва дори красив. Осъзнава колко е смешна в синята си тениска пред него. Но това я кара само да се усмихне. В нейният чудноват свят, елегантни мъже разговарят с рошави жени и тролове играят ролята на момченца.

Той стой нерешително пред нея. Още миг и ще си отиде. Тя дори си представя забързаната му крачка. Прочита мислите му. Не чука на правилната врата?

И въпреки това отчаяно продължава да стои. Може би очаква чудо? Мила се обляга на рамката и се опитва да изглежда приветлива.

- Зарко...малко се уморих днес. Мисля, че няма да слизам долу...

- Разбирам... мога да те почакам...И аз не бързам...

Мила се усмихва вяло. Кимва и затваря вратата. Връща се в тъмната стая и въздиша. Търси какво да облече. Гледа се в огледалото. Същото това тяло се движи напред-назад, суети се, разхубавява се. По дяволите, може ли да спре на едно място? Навън тихи стъпки. Момчето обикаля. Мила усеща как й прилошава от това очакване. Не могат ли да разберат? Любовта си отиде. Редно е да поскъри.

Но иска ли?

Зарко не се отделя цяла вечер от нея. Разказва й вицове, които тя изобщо не изслушва. Но се смее. Така е прието. Добре, че все пак следи кога да се засмее. Понякога се позабавя малко. Сигурно си мисли, че не е толкова умна. Очите му шарят по тялото й, леко се привежда напред, за да й каже нещо на ухо. За вечерята, за салата, за Пловдив. Тя кима с глава и повтаря колко е страхотно всичко.

Колегите й намигат на Светлозар. „Ще се получи работата” сигурно си мислят...А това проклето нейно тяло продължава да се нагажда към обстановката. Дори започва да танцува, пие и яде. Както си е прието. Духът си е останал в хотелската стая...Загледан в тавана в търсене на някоя буболечка...

снимка: Красимира Динева