Мила и Зоран

Рай

Глава осма

„Животът не се измерва с вдишванията, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.”

Влак. Хора и раници. Изгорели рамена. Лято е. Мила и Зоран стоят в едно купе и се опитват да не се карат. Трудно е. Зоран не обича да става рано,когато не е на работа. Той мрази влаковете и мръсотията им. Мила обожава да пътува с влак. Не забелязва колко е мръсно и претъпкано. Мисли си за Стара планина и за хижа Рай, там където отиваха. Знаеше, че ще е изморително, знаеше, че след няколко часа няма да е толкова бодра и все пак се чувстваше повече от щастлива. Зоран се наведе и извади от раницата си малък портативен компютър. Мила го изгледа възмутена.

- За какво ти е това?

- Мислих, че мога да поработя докато не сме почнали да се изкачваме – невинно отвърна той и продължи да се взира в екрана. Мила въздъхна и замълча. Колко е зависим от техниката си. От работата си. От взирането в нищото. Разочарована беше. Не само от него. От повечето си приятели. Всички бяха забравили какво е да си сред природата. Да се слееш с нея, да я почувстваш вътре в себе си...Сега предпочитаха да я гледат на снимки и картички. Да се ровят във виртуалното пространство и да си мислят, че са близо. Никога нямаха време да се върнат към нея. Бяха забравили дългите преходи и калните крака и ръце. Бяха забравили тишината по пътечката нагоре към Рая. Зоран не искаше да си спомня колко бяха млади и истински тогава. Как се целуваха на всяка крачка и изоставаха зад редичката от усмихнати деца. Бе забравил за пътуванията им на стоп, за вълненията по пътя, за тръпката, за усещането на неизвестност, което ги обземаше всеки път...Зоран бе станал сериозен и отговорен, какъвто се предполагаше,че трябва да бъде. Сега настояваше да спят в хотели, да хапват по ресторанти, да е удобно и близко. Да пийват до късно и да се любят след това. За това идеята на Мила за хижа бе приветствана вяло. Той направи онази своя изкуствена усмивка и прие. Защото я обичаше, защото не искаше да й противоречи. И тя се разочарова. Ако си с някого, който те споделя само, защото не иска да те загуби, трябва ли да си с него?

Мила се загледа навън. Пред очите й се редяха зелени ивици истина. Лятото напълни душата й с красота. И тя си каза, че ако той не може да се върне назад, тя е способна да го направи, да се чувства както някога...

***
Калофер е още един любим град на Мила. Много отдавна, тя откри себе си там. Разбра, че всъщност не й трябва много да бъде щастлива. Няма нужда от неограничен достъп до Интернет, нито от мобилни телефони, нито от телевизия. Каза си, че след време иска да живее на такова място. Близо до планината. Разбира се, тогава беше малка. Сега нещата не са толкова прости. И мечтите ни сякаш също нямат право да са толкова простички.

От планински комплекс „ Паниците” ( на километър от Калофер), започва голямото изкачване. Всеки трябва да е подготвен за него. До Рая не може да се стигне лесно. Поглеждаш нагоре как се вие серпантината и тръгваш. Тръгнеш ли веднъж, не може никой да те спре. То е като магия. Тялото ти престава да те слуша. Виждаш се разтроен и навсякъде. С всяка крачка, с всеки поет дъх ставаш все по-истински, по- добър, по- съзнателен. Свличат се всички мръсотийки, дълбоко скрити в теб. Потното ти тяло сякаш лети напред, не чувстваш краката си, те не са твои. Омагьосани са. Както всичко около теб и в теб. Забравяш дори с кого си тръгнал, защото си сам с планината.

Зоран вървеше напред с намусено изражение. Потта се стичаше на малки вадички по него. Мила събираше камъни и шишарки. Той се обърна и се загледа в наведената й фигурка. Приличаше на дете. Държеше се като дете. Това го издразни. Беше изморен, гладен и му се искаше да поспи, а тя се беше захласнала по една шишарка.

- Мила....Моля те, не се спирай на всяка крачка. Ще стигнем горе и и ще трябва да слизаме.- Тя се захили и хукна към него, засили се и скочи върху него.

- Дивачка...- възмути се той като я свали на земята. Тя сияеше. Бе друга.

- Зоран, огледай се...- прошепна тя. Зоран се огледа и вдигна рамене. Дървета, път и прах. Какво да гледа?

- Ние сме сами...

- Не точно, Зорнан, не точно...

- Знаех, че идеята не е добра. От самото начало- промълви той, загледан пред себе си. Тя не го слушаше вече. Докосна рамото му леко и извика

- Пу , ти гониш!

Той поклати глава и тръгна след нея. Мислеше си как може да живее с тази жена. Тя не беше жена всъщност. Бе едно малко лудо момиче. Носеше червени шорти и черна тениска. От потта косата й се бе накъдрила и стърчеше на всички посоки. „Червените шорти тръгнали на гости на баба си...”

Той се засмя като си го помисли. Отдавна не бе бягал след нея. Чувстваше се странно вдетинен. Заозърта се на всички посоки сякаш някой щеше да му се присмее и се втурна да я настигне. Лаптопа тежеше много. Защо ли го бе взел? Двамата бяха останали без дъх. Чуваше сърцето си, което се канеше да изскочи от ушите му. А тя не спираше да се смее. Да го гледа и да му се смее. Той я придърпа към себе си и я зацелува. Насред нищото. Свидетели им бяха няколко дървета, няколко корена и десетки хиляди същества, скрити в земята. Солени устни, горещи летни тела... Мила и Зоран- горещо, солено цяло. Имаше déjà vu. Това се бе случвало някога. Тогава...бяха влюбени, толкова влюбени...а сега? Възкресяваха спомен, събуждаха емоция? Намираха се в омагьосания свят на Алиса, в който времето върви на обратно?

Последните няколко стръмнини до хижата са като излизане от черна дупка. Драпаш нагоре с последни сили. Имаш чувството, че умората ще те принуди да се откажеш. Идва ти на ум, че никога няма да стигнеш. Спираш на всяка крачка, тялото ти е болезнено и изтерзано. Тогава излизаш на светло. Свличаш се на колене и поглеждаш пред себе си. Тя се гуши, прегърната от височини, окъпана сякаш от водопада Райското пръскало. Тя е там, съвсем близо. Забравяш, че си на ръба на силите си. Все едно никога не си изкачвал. В Рая , ти възвръщаш мощта си. Болката изчезва. Щастието е неизмеримо, то дори не може да се опише...Хубаво е да има някого, когото да целунеш в този момент, но не е задължително. Моментът се изживява индивидуално. То е като общуване с нещо неразгадано, тайнство, с което се срещаш рядко и което никога няма да забравиш. То е свръх онова, което може да обясниш. Тези срещи са неповторими. Всеки път е различно.

Мила и Зоран бяха седнали на полянката пред хижата и мълчаха. Беше хубаво. Зоран се бе настанил на раницата си. Бе забравил за компютъра. Наоколо имаше много млади и стари планинари, които разпъваха палатки.Мила си помисли, че няма нищо против да замрази времето, да спре да съществува точно сега. Но времето и без друго не съществуваше там или поне не в тази си форма. Имаше слънце и облаци, които се движиха. Това бе всичко.

Влязоха в банята, когато топлата вода беше свършила. Мила се разписка. Беше ледена. Успяха криво ляво да се освежат. Зоран усещаше лека болка в гърлото си. Болката мина след филийките с лютеница и сирене, които Мила му направи. Хапнаха и тръгнаха отново. Мила искаше да изкачи връх Ботев. За съжаление не успяха. Винаги стигаха до някъде и се връщаха. Спряха се на водопада. Водата се спускаше от горе и се разпръскаше като безброй перли, облечени в светлина. Това заслепяваше. Това вдъхновяваше. Излегнаха се на едни плосък камък и затвориха очи. Зоран се беше върнал към природата, беше се върнал към себе си и към Мила. Може би за кратко...може би за последно, но тя бе щастлива. Този миг...той бе неизмерим, вечен...бягство от реалността, от нещата, такива, каквито са. Там, сред планината, всичко е такова, каквото никога не си си го представял.

Там осъзнаваш колко си мъничък и как нищо не зависи от теб. Там разбираш колко си далеч от съвършенството и колко си зависим от изкуственото. Но там също...разбираш и колко си велик и значим – ти си този, който преживява, който усеща, който се предава на красотата, който се съюзява с нея, за да премине в други измерения, за да възкреси умрели емоции и да събуди...да събуди любовта....

Вечерта в стаята, наблъскана със спящи хора, Зоран дълго се взира в спокойното й лице. Беше тясно в леглото. Двамата бяха се превърнали в една топла прегръдка. Нищо друго не се бе случило.