Мила в страната на чудесата

Когато сърцето говори...

Глава трета

Много е трудно. Мила мисли цяла сутрин как да му каже. Представя си погледа му, разочарован, обиден...Тя няма сили да го направи и все пак няма връщане назад. Ако продължават да се виждат, един ден ще го боли повече, ще страда както тя страда по Зоран. Пие кафето си на терасата. Навън летният дъжд е измил праха по алеята. Детската площадка, несъбудена и пуста, прилича на нейната душа. Лили я посъветва да следва сърцето си. Същото онова, нещастното и изтерзаното, което неведнъж я бе предавало. Как да постъпи, сърце?

Никога не бе обещавала на Светлозар да бъде до него. И все пак нали тя бе му казала веднъж в пиянска наслада „обичам те”? Нали тя му бе позволила да влезе в нейния свят, да порови в душата й, да се запознае със страховете й. А не е ли тя същата, която целува почти всяка вечер неговите устни, която се отдава безмълвно на силата му? Кого да слуша тогава? Сърцето? Ах, нима?

Мила, трябва да призная, че няма да ти е лесно. Всеки сам носи отговорност за това, което е допуснал да се случи или не. Страхливците и непукистите ще избягат, но ти не бива да бягаш от отговорност. Трябва да обясниш „защо няма да се получи” след като на теория се получава.

Всъщност, Мила не прави разлика между теорията и практиката. Има чувството, че всичко е като на филм и може да връща лентата непрекъснато назад. И да се учи от грешките, които е направила. За жалост, мила, няма как да превъртиш. Назад се връщат тези, които рядко вървят напред.

И така. Отново раздяла. По-малко болезнена и все пак раздяла. Очите й се пълнят със сълзи. Той почуква нервно по масата и не сваля поглед от нея. Чувства се унизен и предаден. Мълчи.

- Не може да е истина, нали? – пита след миг съвсем тихичко.

- Не мога повече...

- Не можеш какво? – доближава се до нея и се опитва да я прегърне, тя се отдръпва.

- Не мога да бъда друга.

- Бъди себе си...

- Това правя...

- Сега чак...Това е много добре, доста зряло, мисля. Поздравявам те.

Той е ядосан. На себе си. Ядосва се, че му пука. Ядосва се, че Мила е толкова заблудена, ядосва се на Зоран, когото не познава и когото искрено не понася. И в крайна сметка какво иска тя? Какво е имала по-малко с него, което Зоран е успявал да й даде. Как продължава да го обича при условие, че е постъпил така с нея? Светлозар не разбира женската природа. За поред път се убеждава колко са...глупави. Мила ти си глупава. Иска да й го каже. Но го премълчава. Продължава да се взира в разплаканите й очи, в черните къдрави коси, в малките ръце, които преди дни са докосвали кожата му. Опитва се да я разбере, но вместо това започва да я мрази.

- И сега...какво? Ще ми кажеш, че искаш да си останем само приятели? Кажи ми само защо плачеш? Ти не ме обичаш...

- Ще ми липсваш...

- Кое, Мила, кое ще ти липсва? Защо не спреш...от тези баналности става още по-тежко.

- Съжалявам...

- Не, недей...Просто го забрави. Той те дърпа назад. Бягаш от себе си заради него. Ти си друга, когато мислиш за него, защото няма как да бъдеш истинска, като живееш в миналото. Няма как да се разбереш. Няма как да почувстваш себе си отново...

- Слънце...

- Спри да плачеш, моля те...- той сложи ръката си върху нейната. Тя беше навела глава. Една сълзичка капна на масата. Не, не преиграва. На нея й е мъчно. Тя плаче за себе си. За това, което й предстои, за следващите връзки, които „няма да се получават„ , за бягствата , за самотата. Мила не страда за Светлозар. Тя вижда, че той е силен. Знае, че всеки влюбен мъж, утре ще е по-влюбен от всякога...в друга. Че скръбта, както и радостта им са много по-практични и имат срок на годност. Всичко може би се дължи на мъжкото его и войнствената им природа, която ги кара да приемат всяка загуба като предизвикателство. И така. Сърце, добре ли се справи? Мила се връща сама към къщи. Върви бавничко. За къде да бърза? Опитва се разсъждава над това, което се случи. Опитва се да изглежда спокойна и убедителна. Да върви с високо вдигната глава. „ Ще си напиша на челото, че съм свободна” – опитва се да се шегува на ум. Опитва се да забрави за устните, които е целувала и които няма повече да опита. Опитва се да забрави за себе си, да, тя твърди, че е силна. Твърди, че не се страхува и смята, че е постъпила по-добре. Иска й се да вярва, че е така. Ситни капчици падат по-голите й рамене. Тя продължава да върви без да знае на къде отива.

„Искам да намериш щастието си, Мила” – спомня си какво й каза той, докато я прегръщаше за раздяла. Беше заровил лице в косите й. В един миг и за първи път, тя почувства, че е истинска. Да, може и да е прав. Може би трябва да спре да мисли за Зоран, може би трябва да забрави за всичко и да се пусне по течението...Може би, но няма да е с него, няма да е сега. За първи път видя светлинка в тунела. Докато го усещаше в прегръдките си, тя осъзна, че всичко е много простичко. Че за любов не се мисли, не се говори...Че в момента, в който започнеш да си мислиш, че го обичаш, ти най-малко го обичаш. Когато „трябва” да бъдеш щастлив е пред това да „искаш” да бъдеш, значи не става въпрос за любов...

снимка: Ивелина Валентинова