Мила в страната на чудесата

Мук
Глава втора

Светлозар съзерцаваше извивката на врата й, чувстваше лека тръпка да преминава по него, предизвикана от спомена за изминалата вечер. Искаше да е така и за нея, но тя просто си заспиваше, спеше неспокойна и тъжна...Откакто се виждаха, не можеше да я почувства изцяло. Тя беше далечна дори и в онези моменти на сладост, които я оставяха без дъх. Беше далечна в тишината си, в онова връщане към онзи мъж, когото неосъзнато обвързваше с щастието си, което никога повече няма да бъде „такова”. Светлозар не искаше да се влюбва в нея, но тя всеки ден го влюбваше безсъзнателно, с всеки малък плах жест, с всяка усмивка, с всяко замечтаване...с идеалистичната си представа за света. И сексът просто спря да бъде само секс. Лошо. Сега я ревнуваше. Искаше да е господар на мислите й, искаше докато я люби да прочита в нея същото желание за него. А в очите й имаше празнота, маслинено черна празнина...За това ги затваряше. И за него ставаше още по-трудно. Тогава я ревнуваше от усещанията й, които не познаваше, от тази нейна тишина, запазена за друг, от болката, от спомена за една любов, която беше убила една истина в нея, беше потъпкала всеки нежен нюанс, беше я обезличила...
Тя отвори внезапно очи. Усмихна му се. Той я притегли към себе си и зарови лице в косите й. Прекрасно. Да сподели тази сутрин с нея, да я почувства до себе си. Човешко. Внезапно разбра. Беше се влюбил. Без да иска. На игра. На шега. От самота. После разбра друго. Тя никога няма да го обича. Просто, защото не може да обича двама. Лошо.
Продължи да следи движенията й. Приготвяше се за работа. Влизаше от банята в стаята, събираше дрехите си от пода, търсеше чантата си. Спеше й се. Очите й избягваха неговите. Страхува се, не й се спи. Тя не иска да се ангажира да го обича, а той няма да й позволи да не се ангажира. Светлозар се отпусна назад на възглавницата, неспирайки да я наблюдава. Това не може да се случва в реалността. Мъжете са по-силни. Трябва първи да отстъпят. Да се отдръпнат. Да я забравят. Нея. Мила.

Тя излезе от апартамента забързано. На улицата усети някакво облекчение. Отново бе сама. Почувства се уморена. Почувства, че може да се върне в леглото и да поспи. Но отиваше на работа. Осъзна, че няма да го вижда днес, че е си е взел отпуска, че няма да го вижда и вечерта, защото е излъгала, че е на гости...С радост се сети за малката квартира, за френските кроасанчета, които ще си приготви вечерта, за новият котарак Мук, който е оставила цяла нощ сам...за учудването му от отключената врата, за мръсотийките, които е направил този чудак. Мила очакваше с нетърпение самотната вечер. Искаше да си почине. От заблудата. От идеята, че има връзка. Нова. Само привидно нещата са наред. Той е добър човек, повтаря си тя, за да се увери. Дава всичко от себе си. Може би не е точно типът мъж, когото харесва, но дали има всъщност тип? Има нежни ръце, има хубави очи, има хубав глас, има...има си всичко. Но тя просто не го обича. Всяка нощ, всяка една минута с него е отдалечаване от любовта. Тя знае, че няма да е същото. Знае, че ако търси същото ще трябва да се примири със самотата си. И все пак, нима е толкова различно. Нима приказката никога не се повтаря повече?

На работа е разсеяна и неработоспособна. Жадува да намери дома си, да намери Мук. Да му сподели, да гали малките му лапички и да си спомня как преди много години един много влюбен в нея младеж държеше в ръцете си също едно такова котенце и тя бе очарована от нежността му. Спомняше си Зоран и първото им пътуване до хижа „Балкански рози” в Стара планина. Помнеше как бе целувал пухкавата главица на това котенце и се беше влюбила в тази проява на нежност. Помнеше. Но не споменът й пречеше да обича друг, а представата за любовта, за спонтанността й, за временността й, за примитивната близост, която се ражда от нищото. За „нищо казаното”, а всичко „разбраното”. За очарованието от стеснението, от непознаването.
Със Светлозар се случи от самота. Заради тялото и егото. Заради слабостта. Заради ръцете, които обичат да прегръщат, заради устните, свикнали да целуват. Заради алчното женско „искам”, заради безумния страх да не останем сами. Е, що? Нима, самотни с някого е по-добре от това да сме просто самотни. Нима да си играеш на любов е като да обичаш?

Мук измяука в коридора, седна на дупето си и мързеливо се прозя. Една найлонова торбичка беше застанала до него в причудлива форма. Той я тупна с опашка и се приближи до Мила. Тя го взе в ръце и го целуна. Мук миришеше на лук, беше се докопал до някой шкаф с хранителни продукти. Мила влезе в кухнята. Лошо. Беше влизал в хладилника. Вратичката му зееше и се беше изключил. Вероятно нещо беше изгоряло. Мила въздъхна. Мук прекаляваше с тази ревност по нея. И бе толкова отмъстителен, а дори не направи опит за виновен поглед. Кучетата са много по-съвестни, помисли Мила. Котараците приличат на мъжете. Трябваше да си вземе куче.
Седнаха двамата на дивана и си включиха телевизора. Световни кризи, отвлечени хора, земетресение в Китай. Много реалност, много нещо. Мук заспиваше доволен на коленете й. Светлозар звънна веднъж, втори път, тя изключи звука и продължи да гали топлото коремче. Мислите й се успокоиха. Вечерта влезе в дома й, самотно и тихичко. Няма страх, няма гузна съвест, няма въпроси, има го само този миг на покой. Може би винаги идва след болката, след грешките, след утаената горчилка и натрупания опит. След всичките бягства от себе си, един ден имаш потребност просто да спреш и да си постоиш, прегърнал в ръцете си топлото телце на едно нищо неподозиращо, мъркащо създание. Да, Мук и ти си в страната на чудесата заедно с Мила...