Пропукване
Глава шеста
Има един много хубав град в България. Впрочем има редица чудесни градове тук, но има един особено красив. Трявна. Това бе любимият град на Мила. Преди време се бе запознала с няколко тревненци, които върнаха позагубената й вяра в хората. Тревненците са обичащи, усмихнати и топли, прихванали малко от габровския хумор и все пак различни и по-добронамерени. Но Трявна си е хубава и заради нея самата. Сгушена под балкана, тихичка и гостоприемна, историческа и все пак обикновена...Пролетта там е особено приятна и истинска. Май месец. На гости на свои приятели. Мила е щастлива. Върви по малките улички, нагоре към хижата, пресича едно широко шосе и се започват стълбите към върха. Там насред една полянка се спират и сядат. Здрачава се и я докосва нежен хлад. Поглежда веселите им лица и се сеща за едно- почива си. Почива си от шумната София, от задръстените улици, диша дълбоко и свободно. Почива си от Зоран, от отчуждението, от тъпата недоизказаност, от празнотата, защото...в Трявна просто ти остава само да мечтаеш.
В Трявна Мила си помисли, че е спряла да обича Зоран. Там се запозна с Ники и повярва, че се е влюбила отново. Той бе приятел на нейна приятелка. Когато го видя за първи път беше на снимка. До една разбита кола. Неговата. Беше се блъснал и беше оживял. За щастие.
Когато го видя за втори път, на шега каза, че си го харесва. И без да иска се влюби.
Ники бе нейната тайна от Зоран. Единствената. Може би. Не се случи нищо особено. Пролетта и Трявна се разляха по младото й тяло като живителен сок и я нахраниха. Замечта се.
До тогава не се бе чувствала така. Любовта й към Зоран избледня изведнъж като стара ленена покривка. Никога преди не бе усещала нуждата да целуне някой друг. С Ники просто се случи.
Трявна беше виновна. Изкуши я със своята приказност. Полянката се превърна в простор. Простор.
Мила слизаше бавно надолу към града. Ники бе до нея. Усещаше го с всяка частица от тялото си. Двамата слизаха надолу към някъде. И двамата чувстваха едно изненадващо привличане. Неангажиращо. Дали?
Мила знаеше едно – не бива да предаваш човека, когото обичаш. Така бе правилно. И все пак...тази нежна нощ, този топъл поглед...А къде си ти Зоран? При работата си, както винаги. „ Върви при приятелите си. На мен не би ми било интересно с тях”..Така беше казал, нали Зоран? Ако бях с теб онази вечер...
Устните й потръпваха от болка. От целуване. Нищо особено. Само това. Като деца. Ники и Мила бяха заедно една целуваща се нощ, единствената, която можеше да се нарече истинска..Единствената, която тя щеше да запомни. С малко тъга и малко срам.
Когато си отиваше от Трявна, Мила знаеше, че дори и пак да се случи...то няма да е същото. И няма да е с Ники. Защото онези малки влюбени моменти...те не се случват всеки път. Малкото неочаквано чудо минава през теб точно тогава, когато не може да ти се сбъдне. Погалва бузките, очите, целува рамената и те прегръща само за миг. После си отива. Защото трябва да се случи на някой друг. Мила го наричаше грях, но то не бе виновно за това, че изкушава.
Мила бе виновна, че му позволява да я изкуши. Зоран бе виновен, че допуска Мила да иска да се изкушава.
В крайна сметка...защо да са виновни? Търсим чудеса и ги намираме от време на време. За кратко. А после се връщаме. С мръсния влак, с натежала съвест и носим...носим малка частица от приказката в себе си. До прага. До погледа му. До първата целувка. До страха, че ще разбере. Да разбере какво?
Изкушението е началото на края. Но не сме като в сериала „ Изгубени” по Нова. Няма свръхестествено. Няма кръв и смърт. Всичко се случва както трябва да се случи. Пропуква се, за да се разбие на малки късчета. Или изобщо не се пропуква.
И все пак Мила не съжалява, че е видяла Трявна. Там е видяла и една друга Мила. Една друга Мила е докосвала един друг Ники. Излезли от контурите си, вечни и приказни, те са само проекции на една емоция. Трявна и пролетта показаха на Мила, че светът се върти и не е спрял, когато ти спираш. Има много нюанси на щастието и още толкова на тъгата. Този свят е също цветен и необратим, стряскащ и замайващ...И ти си в него - с твоите страхове и прегрешения, с твоя избор, добър или лош. Малко сам на моменти, твърде беден понякога и неоспоримо глупав доста често. Ти с твоята приказка...
Зоран, прости ми, че те изкарах от нея…
8 коментара:
Както винаги - красиво :)
Какво ли не би дал човек за "една целуваща се нощ" такава, каквато си я описала....
Колко ли молитви би отправил човек, за да ...... не отиде любимият му сам в Трявна и да изживее това така, както си го описала....
В едно съм сигурен обаче, това наистина е началото на краят..... може да проявиш малко милост и да ги разделиш бързо... но ако го направиш ще ме учудиш. Знаеш ли, понякога си мисля, че дори мразиш героят си Зоран... наистина, така изглежда. Ма страхотен финал му подаряваш да ти кажа, красив за нея, тъжен за него....
Ами ако тя беше издържала на изкушението? А този Ники? Единственото което казваш е, че е оцелял след катастрофа.... нищо друго. Всъщност има ли значение, ако не беше Ники щеше да е Петър или Иван.. тя вече е отписала Зоран, нали? Не че не си е виновен де, но.... има и филми с HAPPY END, но за да има щастлив край трябва да има прошка, а ти няма да я дадеш на героят си.
ПП. Не съм предполагал, че в няколко кратки разказа може да се каже токова много за отношенията между мъжа и жената (колкото и банално да звучи)... ти си толкова мъничка, не може всичко това да е преживяно... отначало си мислих, че е разказ, но не разказваш, поне не всичко... а си само на 22г.
Респект мъниче, чакаме финала, бъди снизходителна към него....
хм, днес писах един коментар и сега не го виждам:((...нищо де..да кажа само, че с нетърпение очаквах това продължение...а аз за разлика от hopeless, все още не виждам края на връзката им...струва ми се, че дори и да жадува за такива моменти като този с Ники, тя все ще се завръща при Зоран...но може би нямам толкова богат опит в тези неща и все още вярвам във вечната любов между двама души...може и да е илюзия, но за мен за сега е действителност...обичам те, Миле пиле:)))
До финала може и да не стигна, hopeless:) Надявам се да имам сили да напиша всичко за Мила и Зоран. Не мразя героя си. Той е прекрасен, защото е изкуствен. Не обичам Мила:)и се опитвам да я накарам да разбере къде е сбъркала:)
Рали, разбира се, че има вечна любов.Просто Мила не е срещнала своята:)И аз те обичам много:)
Благодаря ви за коментарите!много ме радват
аз също харесвам повече Зоран:)))Миле, свалих историйката в word и сега я давам на разни хора да я четат:P...разпространявам ти творчеството:)))
:)))))))Ралка, ама то не е кой знае какво творчество:П Сладката ми тя, надявам се да не ми се смеят много:)лов ю
Както и да го мисля, трябва да има финал и трябва да ги разделиш. Не може просто така да се влюби в някакъв си Ники и после да се върне при Зоран... Това с раздялата не е толкова лошо, колкото звучи, всеки край е ново начало. Мила ще е щастлива, а Зоран ще трябва да го преживее! Ако не го направиш, тя ще си остане само с една целуваща нощ... Някой ми беше казал, че влюбването се надценява LOL
Пфу, ти си знаеш какво да правиш с тях, аз само си чета и се опитвам да не съм много нахален....
Но все пак да попитам, къде е сбъркала Мила?
Успех слънце, чакаме седма глава :)))
А Мила всъщност влюбила ли се е в Ники? Мисля, че не...а то целуващите вечери и колкото и прекрасни да са си отминават и едва ли се повтарят все така прелестни със същия човек...все пак в това им е чарът, нали Миле:))и не мислиш ли, че името на тази твоя героиня, която така не харесваш, е твърде близо по звучене до твоето:P...не че нещо де..ти изобщо не си като нея:))
ах вие...как ме разчепкахте:)
не се е влюбила Мила...Просто е разбрала, че иска да се влюби и че Зоран не е това, което си е мислила, че е:) Малко е сложно, но ще разберете какво имам в предвид:)
не знам кога ще поседна пак да пиша, но ще има още...
А онова за влюбването, hopeless...някак си ми е доста познато:)Надценявано е.
Публикуване на коментар