Малко и нищо в теб се събира
Капчица дъжд по гладка повърхност
Вулканче в душата ти и лава извира
Все гониш, все тая трескавост, все тая задъханост...
Кръв или слънце в тебе кипи?
Море от въпроси, гняв и усилие някакво...
И какво търсят отново тези очи?
Пътища много, изходи всякакви...
Изгрев кървав, есенен хлад,
В сърцето ти чувства от всякъде,
Подправени с мъничко страх....
Чудна работа. Казаха, че ще има 60 минути музика без реклами, а попаднах точно на рекламите. Или пък вчера…Реших, че няма да вали, а какво се случи- просто заваля. Изглежда нямам много късмет. Все попадам там, където не е трябвало да бъда…
И не че не мога да изчакам да минат рекламите, или да спре да вали…Не е това.
Но не може ли поне веднъж да съм късметлийка? Не можело.
После, дали щеше да ми е толкова интересно, ако всичко се случваше така, както го искам? В крайна сметка, това, че е било друго, не значи, че е било ненужно. Истината е, че ние „не-късметлийките” много бързо се учим. На всичко. И най-вече на едно – да чакаме „късметчето”…
Ех, да понякога много се бави. И сме много нетърпеливи. Заблуждаваме се, че е дошло, защото ни е омръзнало да го чакаме. Понякога сами си причиняваме болка…Нищо, изтърпяваме. Нека боли. Опитът учи.
Учи на това, че красивите неща стават веднага, или никога не се случват. Че любовта е да намериш и съхраниш „съкровището”, че „ късметчето” има само едно лице, а не няколко стотин…Учи ни да събуждаме усмивката си и разпалва пламъчето в очите ни всеки път, когато се докоснем до щастието…
Днес е денят на усмивката. И за мой късмет, само тя ми е останала :)
